Делчев отговори:

— Не, не. Ще остана само няколко минути. Бързам много. Имам още срещи и… Но, добре: довечера пак ще дойда.

Чу се отново меланхоличният глас на Кардашев:

— Набавихме ви двайсет екземпляра от „Биографията“. Написана е доста патриотарски, но ще върши работа там, по вас. Какво става в Македония?

— Все същото — рече Делчев след късо мълчание, загледан пред себе си. И продължи: — В мъки живее народът. Но се учи вече да се бори. Надига рамена, мъчи се да се изправи… И ще се изправи…

Руменова излезе за малко и пак се върна. Седна при двамата мъже и попита:

— Дали сте ходили към Преспа, господин Делчев?

— Не още…

— Опитахме се и ние да помогнем на Македония — каза свенливо тя. — Скромно… Събрахме от другари към триста лева. Бедни са нашите хора…

Кардашев започна да бърка в едно от чекмеджетата на масата си, извади оттам шепа книжни и сребърни пари и ги сложи пред Делчева.

— Двеста деветдесет и два лева — каза той. — Другарска помощ.

— Благодаря от името на Македония — отвърна тихо Делчев. Той прибра парите във вътрешния джеб на сакото си, после дигна очи към Кардашев: — А вие, какво: пак ли вестник?

— Да. Пак вестник. Мъча се да уча и аз народа да се бори. Затвориха ме за това, уволниха ме. Да. Ето жената и Олга дават частни уроци, та и мене ме хранят. — Той се раздвижи, изкашля се тихо, по бледите му бузи се появи червенина. И продължи неочаквано живо: — Когато освободите вие там Македония, гледайте да не бъде като наша свободна България. Наша България смени само господарите си. Е, то се знае, вие там сте по-зле, много по-зле…

Делчев мълчаливо кимна. И тъй, без да се помръдне, каза:

— Свободна Македония ще принадлежи на народа си, на свободния си народ. Без разлика… българи, гърци, турци… — После той изеднаж се обърна към Руменова: — Знаете ли за какво ще употребя тия триста лева? — и не дочака отговор: — За ками. Ще платя с тях петдесет челичени ками. Мисля, че и вие требва да знаете за какво ще отидат тия пари.

Руменова мълчаливо наведе очи. Чу се тихият глас на мъжа й:

— Социализмът значи борба за свободен, справедлив живот… Борба…

Влезе дъщерята на Руменова с поднос в ръце. Руменова стана, притегли към госта една малка масичка.

— Да пием по един чай. Да се постоплим. И днес е доста студено…

Делчев гледа един дълъг миг младата девойка, сетне изеднаж отклони погледа си. Топла, задушаваща тръпка бе се надигнала в гърдите му, той сви мрачно вежди и загледа разсеяно златистата течност в чашата пред себе си.

Делчев ходи през целия този студен февруарски ден по София, среща се с много люде и се прибра по тъмно в хотела. Коле го чакаше в тяхната стая. Щом видя Делчев, той драсна кибрит и го поднесе към печката, както беше наредена за запалване. Някак неочаквано и за себе си, Делчев каза:

— Аз пак ще излеза.

Коле го погледна изненадан и духна кибрита.

— Но защо, защо? — подвикна Делчев. — Запали я, запали печката.

— Ами… ето ти пак излизаш…

— Запали я за тебе. Студено е тук. — Коле мълчаливо затвори вратичката на печката. Делчев продължи: — Какво искаш, да се караме ли? Я скоро запалвай печката! Ами ти вечерял ли си?

— Не съм. Чакам те, заедно да…

— Хайде тогава да слезем долу.

Делчев остави Коле да вечеря в гостилницата на хотела и сам продължи нататък. Гъста студена мъгла тежеше над улиците. Запалените фенери едва мъждукаха, минувачите се мяркаха като мътни сенки и бързо изчезваха в тъмнината. Сгушил се в дигнатата яка на зимното си палто, Делчев се отправи накъм улица „Цар Крум“. Той бе обещал да посети отново Кардашеви… в тая последна нощ в София, преди да си тръгне за Македония. Ще види там сърдечни, честни люде… И вече свиваше по тясната улица, наближаваше вратника на дом №12. Може би в мъгливата тъмнина пред него, или само в мисълта му, отеднаж се отвори врата и се изправи там стройна фигура на млада, много хубава девойка. Същата топла, сладостна тръпка се надигна в гърдите му и той въздъхна, за да освободи гърдите си от тая задушаваща сладост, притвори очи пред светлото видение… Той отиваше да види и нея, хубавата щерка на Руменова, наближаваше вратата, която може би пак тя ще му отвори… Отеднаж, вече на няколко стъпки от вратника на дом №12, Делчев се спря в колебание, после се обърна и се отправи бързо назад към хотела. Мъглата по улиците се бе сгъстила още повече и лепнеше по лицето му студена и влажна. Минувачите бяха станали още по-редки, но той и не ги забелязваше.

Коле си бе легнал и спеше свит с колена до брадата си под тъничкия йорган. Не беше запалил печката. Делчев го погледна, както беше свит там, под тънката покривка, и друга една топла тръпка мина през сърцето му — Коле не е поискал да запали печката само за себе си, да изгори само за себе си десет стотинки народни пари, колкото плащаха те за едно запалване на печката в хотелската стая.

Рано на другата сутрин двамата другари напуснаха българската столица.

През лятото на 1896 година Вътрешната македоно-одринска революционна организация придоби своя пълен и ясен образ: седалище на Централния й комитет стана Солун; цялата нейна територия бе разделена на седем окръзи: Солунски, Битолски, Скопски, Щипски, Струмишки, Серски и оттатък Места — Одрински; подреди се нейното вътрешно устройство, както и на отделните й тела, на връзките между тях; Гоце Делчев и Гьорче Петров изработиха нов, пълен устав и правилник на Организацията; установи се нейно задгранично представителство в София. Определи се ясно и нейната цел: „Да сплоти в едно цяло всички недоволни елементи в Македония и Одринско, без разлика на народност, за извоюване чрез революция пълна политическа автономия за тия две области.“ Организацията „се бори за премахване на шовинистическите пропаганди и национални разпри, които цепят и обезсилват македонското и одринското население в борбата му срещу общия враг“. Член на организацията може да бъде „всеки македонец или одринец…“

Съживи се и Преспа — и тя беше жива част от Македония, и в нея биеше пулсът на цялата страна. По нареждане на Централния комитет чрез окръжния комитет в Битоля организацията в Преспа и околията й се устрои според новия устав и правилник. Лазар Глау-шев бе прогласен за председател на преспанския комитет. Райко Кутрев — за секретар, Наум Катранов — за касиер, а бяха избрани и други петима членове на комитета. Тия промени неусетно и бързо променяха и цялата същност на Организацията. Някак по друг начин ставаха и срещите между организационните работници, по друг начин се събираха паричните вноски и налози — бързо и неусетно Организацията се превръщаше в здрава, дисциплинирана борческа сила.

Общественият живот в Преспа сега изцяло се бе пренесъл в чаршията; негови средища бяха две кафенета и книжарницата на Васил Гайтанджиев. От години вече читалището глъхнеше празно — училищното настоятелство бе го превърнало на училищна библиотека; широката стая беше пълна с нови шкафове и рафтове с книги, но в нея сега шумолеше само учителят Христо Евтимов, човек тих и кротък. Едва в сряда и събота следобед, когато в училищата нямаше занятия, читалището се пълнеше с шумни дружини ученици и ученички, които идваха да вземат книги за прочит или пък да връщат вече прочетените. Когато учителят библиотекар прибираше прочетената книга и търсеше да даде някоя, казваше с тихия си глас:

— Разкажи, Петко, да видим що си прочел и що си разбрал…

Остригана до самия корен на косите, главата на Петко цяла се изчервява, той се озърта да види най-напред кои от другите ученици и ученички ще го слушат и почва да заеква:

— „Ма-мамино Детенце“ от Любен Каравелов… Той обичал да пие ракия и майка му… майка му казвала…

Учителят слушаше търпеливо някое време, но не беше възможно да изпита докрай всичките събрани тук любители на книги. Той питаше, колкото да поддържа в тях страха, че може да ги пита за всяка книга, и така ги караше наистина да четат взетите книги. И ще каже: