— Стига, Петко. Вземи сега ето тая и да не я бавиш много.

Петко взема новата книга и веднага прочита гласно заглавието:

— „Мо-морски тружеженици“… Някой от момчурляците там се обажда:

— Тя е хубава, много хубава.

Като започне да се смрачава и тъкмо по тоя час, когато допреди няколко години читалището се пълнеше с млади и по-стари мъже, то съвсем утихва. Учителят Христо Евтимов заключва вратата му отвън и се отдалечава, дигнал и той някоя книга под мишницата, за да я чете до късно през нощта на газената ламба.

Някогашното читалищно общество, подновено и по-многобройно, сега се събираше в чаршията и някак само бе се разделило на три части в: най-новото кафене, което беше отворено от трите си страни с врати, прозорци и всякакви джамове, се събираха по-заможни преспанци и такива, които обичат да се месят с по-богатите, да се присламчват и влачат след тях. Тук беше по-тихо, рядко се играеше на табла или на карти, кафето се сърбаше прилично, разговорите се водеха тихо, сдържано и като дойдеше в Преспа някой по-знатен чужденец, все тук го довеждаха да го черпят с кафе или с локум. В това кафене идваха люде по-рано сутрин, късно следобед или пък в празничен ден до обед. През останалото време кафенето беше празно. Само лихваринът Йоне Зъмбък седеше от сутрин до вечер в най-отдалечения му ъгъл, изпиваше едно кафе сутрин и още едно следобед, потракваше с броеницата си и дебнеше за лов: някой да дойде да му иска пари под лихва или да дойде да върне взет преди още заем. Понякога тук идваха и Таки Брашнаров, и Георги Баболев, идваха и някои от градските попове, а също учители. Тук се водеха тежки разговори и се бистреше голямата политика.

Преди години в чаршията бе се отворило още едно кафене и тогава бяха го нарекли „новото кафене“. Сега то се наричаше „старото кафене“ и в него се събираха по-средна ръка люде и занаятчии, все будни, отворени мъже. Тук често идваше и Лазар Глаушев. Около Глаушев винаги се събираше по цяла дружина по-млади и по-стари преспанци за сладки разговори; ако не каже Лазар нещо важно и любопитно, ще каже някой от тия, които се събираха около него. Тук беше по-шумно — идваха и люде, които не умееха много да прикриват чувствата и мислите си. Книжарницата на Васил Гайтанджиев беше малко по-нагоре на същата улица и там се събираха по-младите учители. Но учителите влизаха и в старото кафене. Имаше преспанци, които се отбиваха и в трите тия свърталища. Това бяха люде, които искаха да бъдат навсякъде, или такива, които бяха премного любопитни. Търговецът Илия Роглев влизаше и в трите тия места от някаква суета — да бъде и сред най-заможните, да бъде и сред най-будните, и сред най-просветените.

През лятото на 1896 година Илия Роглев замина за България и се върна в Преспа късно през есента. От България той донесе такива новини и думи, че през цялата зима все те бяха в разговорите на посетителите и в трите свърталища на преспанци. Същата година княз Фердинанд бе ходил при султана в Цариград, а се говорило в София и за предстоящо посещение на сръбския крал в българската столица. Като се върна в родния си град, Роглев каза и в двете кафенета, и в книжарницата, примигвайки тайнствено с големите си, малко изпъкнали очи:

— Фердинанд е най-големият дипломат в Европа. Той ще влезе под кожата на султана. Македония — като Румелия некога. После се знай какво ще стане: соединение. Той, князът, и сърбина ще върже во вреща.

Тия вести се разнесоха из целия град; по-лековерните цъкаха смаяни, а някои по-чувствителни бършеха сълзи на умиление. Илия Роглев заговори еднаж и за Върховния комитет в България:

— В него влизат се офицери. Чакат само команда, Тая есен или другата пролет гответе се да ги посрещаме. От здрави люде научих…

Посетителите на „джамлията“ кафене се разбуниха най-много от тия новини на Илия Роглев. Те преповтаряха и разчепкваха всяка дума, прибавяха и свои разяснения, предположения, пък и свои желания, които следващия път предаваха като вече станали случки и събития, в които и сами започваха да вярват. Георги Баболев се усмихваше горделиво и самодоволно — в тия новини виждаше осъществение на своите предвиждания и потвърждение на своята политическа мъдрост. Само Таки Брашнаров ръмжеше недоволен — добре и най-добре му беше нему с турците:

— Какво сега тия нашите започна пак за християнска царщина да ги сърби: Фердинанд, България и не знам що… Искат пак да се разбуни светът. Лошо ли ни е нам сега с тия будали турците? …

Георги Баболев се усмихваше тънко на простотията на съдружника си, но той все се прибояваше от него и беше предпазлив в приказките си — надменен и вироглав беше Брашнаров, а работата им с мелницата вървеше добре. Баболев му възрази с най-дружелюбен тон:

— Виж какво, Таки… то и сега е добре, но Турция е забатачена държава. Друго е една нова, модерна държава и още повеке своя да е. По-широко ще е за работа, а ние сега в нищо не сме сигурни.

В такива разговори Баболев споменаваше и за свобода, и за народност, и за патриотизъм, но това не бяха думи за Таки Брашнаров, особено откакто застаря, Сега Брашнаров бе разтворил уста ненаситна само за богатство; не беше още угаснал и меракът му за млади жени, но го натискаха вече шестдесетте… Развълнуваха се и посетителите на старото кафене от новините на Илия Роглев, та очите и на Л аз ара Глаушев започнаха да блестят по-силно. А тъкмо с него всички се допитваха, искаха той да им разясни едно или друго:

— Тия нашите горе, Лазаре, не са ни забравили… Какво ще речеш… тоя шваба Фердинанд, а? …

И в Лазара Глаушев бяха се раздвижили стари негови надежди, та разумът му трябваше да се бори със сърцето му. Той отвръщаше колебливо:

— Не знам аз как е, що е… що крои княз Фердинанд, не ми е чудно, ако мислят нещо за нас, но ще ви кажа, че нашата работа най-добре ние самите ще си я свършим. То горе нас ни гледат некак отдалеко и не ни виждат много ясно. Държава си е там отделна, свои сметки си има тя. Ето и со Сърбия некакви политики върти…

Тръгнаха из чаршията по-младите учители от книжарницата, поведе ги Райко Кутрев. Влизаха и в двете кафенета, и по много дюкяни низ цялата чаршия. Те търсеха най-вече заклелите се организационни работници и всички подобни на тях народолюбци, предимно занаятчии и калфи — тях искаха да предпазят от заблуди и увлечения. Като чуеха тия работни люде в някой дюкян гласа на Райко Кутрев, събираха се и от съседните дюкяни да го слушат. А той режеше като с остър нож — такава ясна беше у него всяка дума и всяка мисъл:

— Офицери минаха отсам границата и по-миналото лето. С големи чети. Минаха в Македония, правиха каквото правиха, и пак се върнаха назад в България. Друго не можеше и да бъде. Населението там остана да плаща счупените грънци. Сега князът ходил при султана. Щел да се среща и със сръбския крал. Всеки от тех иска да спечели нещо за себе си. И все за наша сметка. Да не са се запретнали султанът и сръбският крал да поднасят Македония на тепсия на българския княз! Който може да верва в това нещо, нека си верва, Ето Сърбия иска да настани свой владика в Скопйа.

Да не е това за хатъра на Фердинанда! Никой нема да ни помогне, ако сами ние не си помогнем. Нашето освобождение требва да бъде наша работа. Ами как иначе, народе — ти сам размисли…

През пролетта на 1897 година избухна въстание в Крит. Преспанските учители и неколцина по-млади попове тръгнаха пак из чаршията.

— Виждате ли какво става в Крит? Дигнал се народът там с оръжие срещу турците. Така стават тия работи, народе…

За късо време тия разпалени апостоли така насочиха умовете в Преспа, че сам Илия Роглев се яви при Лазара Глаушев и пожела да го закълнат като работник на Вътрешната организация. Лазар му рече:

— Добре си наумил, Илия. И аз като тебе понекога, и сички ние се нагоре поглеждаме, към България… ама колкото повеке мисля, толкова по-ясно ми става: автономията — нема друг път за нас, ако наистина милейме за наша клета Македония…

Още в началото на 1897 година вътрешното министерство в Цариград изпрати до тримата валии на македонските вилаети следното поверително нареждане: