— Тук има некаква грешка…

— Не — отвърна гласно свещеникът. — Те са си доверили един на друг и сега сички тия искат да се закълнат, да вървят заедно против турчина. На сички им е дошло до гуша, бачо Лазаре, и дано да помогне бог най-после…

Излезе всичко наяве и Лазар реши да не крие и увърта, макар пред толкова люде, а някои от тях и не познаваше добре. Той каза:

— Ние сме дошли при вас да ви помогнем като братя ваши и ви се предаваме в ръцете. И по-добре да не сме живи, ако се намери между вас черна душа, която с братската ни клетва на уста ще отиде да ни предаде на душманите.

А Райко Кутрев рече:

— Ние и не сме сами вече. Ако се намери некой да погази клетвата, ще се намерят много повече, които ще я изпълнят най-напред върху него. Ти сам ще кажеш, като целуваш оръжието, да бъдеш убит с него, ако престъпиш клетвата, която приемаш по своя воля.

Тогава се струпаха около тях всички тия селяци, клатеха рошави глави, притискаха груби, възлести ръце към разголените си космати гърди, а някои и проплакваха:

— Що говорите вие, братя… Нели от мъка сме дошли ние тука и за спасение! Как ще погазиш клетва! Огън ще падне на главата ни, на главите на децата ни… Нема по-голем грех — клетва да погазиш!…

Свещеникът устрои цяла литургия и на края селяците произнесоха бунтовната клетва в разноглас хор, кръстеха се усърдно, а двама бяха паднали на колена и биеха чела в студените плочи на църковния под. Селяците вярваха, че се кълнат за своето спасение, че с тая клетва започваше тяхното спасение…

Някои люде — граждани и селяни, взеха да идват и сами в дюкяна на Лазара или го спираха на улицата:

— Стрико Лазаре… чувам, народът се събира… И аз съм човек, милея…

Лазар се взираше в лицата им, разпитваше ги предпазливо, мъчеше се да познае кои бяха достойните, а някои от тях, които познаваше преди това още или разделяше по свое някакво чувство, и направо отклоняваше.

Райко Кутрев събираше по-смело люде за народната организация и повече между младите. Условен бе за учител в Преспа и веднага взе присърце учителската си работа, но с цялата си душа се бе предал на народното дело. Той посвети в делото още през първите няколко месеца всички свои другари от детинство, шестима от градските учители и две от учителките, неколцина от селските учители, неколцина градски и селски свещеници. Младият учител непрестанно ходеше из града и по селата наоколо, издири всичките си селски роднини.

Лазар Глаушев и Райко Кутрев работеха сред народа по свое разбиране. От време на време получаваха по някое писмо от Солун — донасяха го скришом пътници. Лазар и Райко четяха тия писма, в които се говореше и преповтаряше за вече известни неща и все тъй недостатъчно ясно, четяха ги и ги препрочитаха, тълкуваха и прилагаха писаното там, както вече го знаеха и разбираха. В тия писма най-често се споменаваше за автономия на Македония и Одринско, споменаваше се и член 23-и на Берлинския договор от 1878 година, а в съзнанието на двамата преспански апостоли се затвърдяваше и друго едно, също тъй не много ясно понятие: свободна Македония и Одринско. По едно време започнаха да получават все чрез пътници — доброволни куриери — малки хектографирани вестници като „Възстаник“ от Солун, „На оръжие“ от Битоля, „Санстефанска България“ от Скопие, в които също се пишеше за член 23-и, за автономията на Македония и Одринско, за свобода и правда народна и пак не много ясно, ала с все по-голямо въодушевление. Получаваха се възторжени, насърчителни писма и от други градове, та се виждаше как бързо и нашироко се разпростираше вече организационната мрежа по цялата страна. Стана нужда също и преспанци да пишат и отговарят по другите градове, където имаха или пък сега създаваха връзки. Види се, поради тая създала се нужда да се пише и отговаря солунският организационен център въведе шифър, нарече македонските градове, а също и София, с лъжливи условни имена: Солун стана „Света гора“, Битоля — „Ерусалим“, София — „Висока“. Разпратиха се рецепти за скрити „симпатични“ мастила за всички тия писма и всякакви други тайни писания.

Посветените и закълнатите работници на тайната народна организация все още не бяха много, но вече мнозина знаеха за новата дейност сред народа. Радостно оживление обхващаше все по-нашироко потиснатия народ по цяла Македония, чезнеше бързо сред него отчаянието и безнадеждността. Разчу се, че и в България се събира народ да работи за освобождението на Македония. Споменаваше се името на Трайко Китанчев. Дочул бе за него Лазар още докато беше в София — патриот бил, борец и мъченик, чист човек. Смутил се бе и тогава Лазар — защо гниеше такъв човек в български затвор? Но ето сега той, Трайко Китанчев, събираше люде за Македония. Лазар криеше радостта си — не беше надвил той още своето предишно смущение, още не беше изоставил съвсем мисълта си, надеждите си за свободната българска държава. После се чу, че откъм България навлезли много чети, водили ги български офицери, превзели Струмица, превзели Мелник. Сега Лазар Глаушев не се сдържа:

— Какво става, Райко, нашите отгоре…

Райко Кутрев мълчеше; ослушваше се и той в тоя шум на оръжие откъм българската граница. После всичко се изясни: навлезли няколко големи чети, били се с турците, влезли и в Мелник и се върнали пак в България. Правителството ги насърчавало, докато постигнало свои цели, а после обърнало друго лице към тях.

Райко Кутрев даза:

— Ето какво стана, чичко Лазаре. Влезли са и пак са излезли. Кашата, която забъркаха, остана за нас. Много народ е пострадал от турците по тия места.

— А те горе… нели за наше добро…

— Така си мислили некои там… Китанчев и други като него. Но сметките на княза и министрите били Други.

Атанас Кривиот следеше изпод око какво става в дюкяна на Лазара Глаушев: влизаха всякакви люде, шушукаха тихо с Лазара, а Райко Кутрев идваше и по няколко пъти на ден. Атанас Кривиот дочуваше какво се говори и сред народа за някаква нова народна работа, за нови надежди, за близко спасение народно. А селяните идваха да питат и него — стария комита, идваха да го питат и разпитват за новото, което ходеше из народа невидимо и тайнствено. Атанас мълчеше загадъчно или мълвеше неясни думи, за да не издаде своето незнание, а простите селяци разправяха по селата за тайната, която криеше той в своето мълчание и в неясните си думи. Но един ден Кривиот се изправи срещу Лазара Глаушев разтъжен и отчаян:

— Какво става… Мене за нищо ли веке не ме бива! Лазар му отговори:

— Що има да ти разправям, Атанасе… Знайме се ние с тебе и дето съм аз, там си и ти. Потърпи. Ще ти дойде времето да поработиш и ти. — Не се разведри лицето на Кривио и Лазар добави: — Готвиме се, ама не както ние с тебе некога за Арапа, а целия народ искаме да дигнем.

Не след много време, тъкмо бяха затворили дюкяна на смрачаване и се готвеха да се разделят, Лазар тихо рече на Кривио:

— Ти нели знайш къде живей Стефо Церски… оня, дърводелеца… Иди там тая вечер, ще вземеш една торба… той, Церски, знай. Ще я занесеш у тебе в къщи, ще й намериш сгодно место.

Кривиот нищо не отговори, нищо не попита. Още същата вечер той пренесе и скри в къщата си една тежка торба, в която имаше два големи револвера и едри оловени патрони. На другата сутрин влезе в дюкяна с просияло лице и само това рече на Лазара:

— Дойде ми веке душа на место.

Уговорено беше всеки член на Организацията да внася най-малко по един грош месечно за оръжие и за всякакви други нужди; освобождаваха се от тая вноска само най-бедните, а от по-заможните се искаше и повече. Бяха се събрали вече към седем-осем хиляди гроша такива пари. Пазеше ги Лазар, но му тежаха много — не искаше той да държи народни пари в кесията си. Стана дума да изберат един от организационните работници, който да държи и пази народната каса. Райко каза:

— Некой честен човек да бъде, сигурен. А нашите хора… нели все такива сме ги подбрали.

— Честен и сигурен — повтори след него Лазар и продължи: — И това е верно, дето каза за нашите люде, Но парата е опасно и несигурно нещо. Сиромах човек, като е на тесно, може да се съблазни. Знайш ли, като държа тия пари у себе си, дори мене ме хваща понекога страх. Не се смей. А нашите люде са се бедни и най-бедни. — После той бързо додаде: — Ти остави на мене тая работа.