Литмир - Электронная Библиотека

— Откъснах си, майко, едно зелено клонче от планината.

Ния разглеждаше рубата на девойчето, която трепереше от чистота, погледна ръцете й, после пак дигна поглед да срещне очите й. Топла вълна премина през майчиното сърце. Тя отвърна на сина си:

— Нема да те накарам аз да го захвърлиш, сине, щом си го откъснал еднаж.

Тя стана, пристъпи към Ружа, улови ръката й, а не сваляше очи от лицето й — сякаш да проникне до самото й сърце. Девойката се наведе и целуна ръката й. Ния Глаушева я погали с другата си ръка по лъскавите гладки коси.

VIII

Не дойде тая година за Великден свещеникът в РожДен. Нямал време — служил по другите села. На Великден в църквата пея Даме Скорнев, той каза и „Христос возкресе“. Обещал свещеникът да дойде да служи в Рожден на Георгьовден. За великденската ваканция учителката остана в селото — далеко й се виждаше градът, пък и наближаваше голямата ваканция. Велко и каза:

— Ето, свещеникът ще дойде на Георгьовден. Друг път кой знай кога ще дойде. Нека ни венчае на Георгьовден.

Дона отговори:

— Добре, Веле. Нека ни венчае.

Нямаше защо да се отлага и протака. Учителката преди това още бе решила да се омъжи за Велко. Като даде съгласието си за венчавката, както искаше Велко, тя изказа и едно свое желание:

— Требва да получа благословията на баща си и майка си.

— Те нема да те дадат на селянин като мене — засмя се Велко.

— Аз требва да ги почета. Ако пък ти кажеш да не отивам в града, нема да отида. Но радостта ми ще бъде пълна, ако се омъжа за тебе с благословията на тия, които са ме родили.

Велко не можеше да се начуди колко покорна беше тя пред него от тоя ден, когато те избягаха от турците през пропастта. Тя беше сто пъти по-умна от него и колко учена беше, а имаше само един отговор за него:

— Добре, Веле.

И ако има да каже нещо, да възрази, после ще го каже, после ще възрази, кротко, тихо. Това нейно послушание правеше още по-голяма неговата радост, че тя, такава жена, тъкмо него избираше за свой мъж. Но и учудването му от нея, и гордостта му се сливаха в едно дълбоко, пламенно и чисто, набожно възхищение от нея. Изпитваше той и един постоянен страх да не би да й се случи нещо, да не би някой зъл дух да завиди на щастието му. Такова дълбоко и силно беше вълнението, което предизвикваше тя в сърцето му.

— Иди, Доне, в града, щом искаш, но — каза той, а по лицето му беше изписан всичкият му страх за нея, но по-добре ще бъде те да дойдат тука, у нас, с децата, да ни видят къщата. Татко ще отиде да ги кани и да ги доведе.

— Добре, Веле — отвърна тя и повтори: — Добре. И тя така премисли, че ще бъде по-добре, по-сгодно.

Пък и да дойдат да видят нейните близки — поне майка й с някое от децата — де ще живее тя отсега и може би цял живот.

Нямаше да й бъде лесно да отиде и да каже на майка си, че ще се омъжи за Велко. Още по-малко би я разбрал и похвалил баща й. Тя се отделяше от тях, от семейството и ги лишаваше от своята помощ. А не можеше да им обясни каква беше и как пламна в сърцето й тая страстна, ненаситна и всеотдайна в същото време привързаност към младия селянин. Тя и сама за себе си не би могла да я обясни. Това беше една жажда на душата й — жажда за милувките му, за погледа му, за гласа му, за силата на младото му тяло, за нещо прекрасно, което светлееше в сивите му зеници, за него и за всичко негово — и как можеше да обясни с думи тая жажда младата девойка, която обичаше за пръв път? Селянин, прост селски момък — но Велко беше умен, схватлив, научи се да чете, да пише, обичаше телесната чистота и всичко чисто и хубаво. Какво друго би могла да каже за него? Да, Велко беше, както казваха старите люде, човек благословен. Който може, нека разбере — как би изказала тя по-добре, по-ясно тая дълбока непрестанна радост на сърцето си?

Даме скорнев отиде в града три дни преди Георгьовден. Нареди, ако стане нужда, да има коне и мулета за сватовете. Ходи по сарафите, брои и преброява с мъка скътаните грошове и металици, най-после купи за двеста гроша една мека жълтица — дар за невестата от него — свекъра, и от свекървата. Купи и една шарена бъклица, напълни я в механата с червено вино. И отиде право у родителите на учителката.

— За радост идвам — започна той свенливо, позавъртя се на столчето, което му бяха подали, и току добави: — Хаирлия да е!

Шивачът едва подигна очи да го погледне, а тетка Неда го гледаше уплашена. Даме Скорнев подаде бъклицата на шивача и продължи:

— Повели, свате, дойдох на сватба да те каня. Нашата учителка… тъй де, щерка ти, и моят Веле сега, на Георгьовден, ще се венчават. Повели, свате, у нас с Делото си домочадие, да се повеселиме за нашите Деца… И тя те моли, Дона, щерка ти, да дойдеш.

Даме Скорнев се трудеше всичко да бъде според обичая, внимаваше за всяка своя дума.

Шивачът отново го погледна, после изви очи към жена си, подигна рамена някак презрително и нищо не каза. Не се показа нищо и по лицето му. Наведе се пак и продължи работата си. Заговори Донината майка Първо тя като че ли не разбра приветливите думи на селянина, после от очите й потекоха сълзи и едва след това заговори през плач:

— Това ли дочаках да чуя от моята щерка? Учихме я, последната си парица дадохме за нея, а тя тръгнала по мъж! Ами вие да не сте я подлъгали нещо, може и магия да сте й сторили, знам ли аз? Такова стамно девойче, младо… прелъгали сте ми девойчето…

Не очакваше такава среща Даме Скорнев, въртеше очи, не знаеше какво да каже. Той и преди бе си мислил, че не ще харесат сватовете него, селянина, но нали сега всичко бе свършено — учителката сама всичко бе решила!

Обади се и шивачът с глух глас, без да дигне очи от работата си:

— Нема хаир от женска челяд…

— Така е — улови се за приказката му стрико Даме, — така е! И аз имам щерка. Женската челяд е чужда, отделя се от къщата ти. Ама учителката… ето… — Той бръкна бързо в пазвата си, като че ли едва сега се сети, извади шарена кърпа, развърза я и изсипа на постилката пред шивача четири лири: — Ето… учителката ви праща тия пари.

Спирко Крайчев погледна изпод вежди четирите златни монети и рече:

— Прибери ги, жено.

Тетка Неда взе лирите. Ех, дано потръгне сега — и стрико Даме отново цял се засмя, развърза другия ъгъл на кърпата:

— А вижте що съм й купил… за Дона…

Той показа на майката и на бащата даровната жълтица. Не се радваха те — виждаше се. Кани ги стрико Даме още няколко пъти, моли ги — напразно. Шивачът вече и не продума.

Даме Скорнев се върна сам в Рожден. Разплака се Дона, но не се разтъжи много. Почете тя родителите си, но те не й отвърнаха. Не можеше тя заради тях да се отдели от Велко. Нищо не можеше да я раздели от него. Така е с всяка жена, която обича.

Венчаха се Дона и Велко на Георгьовден. Цялото село дойде да гледа и да се почуди.

Дона разпусна учениците си — свърши се тая учебна година. Децата тръгнаха овчарчета и козарчета, тръгнаха да помагат из гората, по нивите, по мраморните залежи. Остана си в къщи и тя — учителката. Изу се боса, като свекърва си, тръгна подир нея да се учи на селска работа. Нямаше какво да учи — научила се бе и преди това да слага шума на козите, да ги натиря на паша, да ги дои. Научила се бе да меси хляб, да готви чорбица, да донесе вода от извора долу, край пътеката, връзва и отвързва кучетата. Свекърва й беше още доста ячка, не й даваше много да работи, а и нямаше много работа за двете жени в бедния селски дом на Даме Скорнев. Двамата стари люде се радваха, че Дона изеднаж бе станала свой човек в къщата им. Не се гордееше, не се гнусеше от нищо, не кършеше приказката ни на единия, ни на другия. А те знаеха, че тя беше поучена и от попа. Залови се да чисти Дона, цялата къща почисти — по всички ъгли, премести вещи, които от десет години не бяха размествани. Вароса двете стаи — малката и голямата, изчисти и помете двора, плевнята, дърварника. Чисти цяла седмица, но се свърши и с чистенето. Свекърът се мръщеше от безредието, мърмореше в мустаките си, че Дона всичко размести, но сега рече:

116
{"b":"284430","o":1}