Щом си отидоха турците, събраните там люде дигнаха мъртвите и ги пренесоха по домовете им. През цялото време, още като се раздени и всички видяха какво бе станало, наоколо се чуваха плачове и стенания — плачеха непрекъснато майките на убитите, плачеха и нареждаха и други жени там. А като дигнаха мъртвите и ги понесоха в черги към домовете им, зачуха се от всички страни писъци и ридания, викове и проклятия против убийците. Започнаха да бият и камбани — по една в двете църкви. Най-напред се чу в студеното ведро утро голямата камбана на новата църква.

„Бамммм… — Сетне пак: — Баммм…“

После се обади и камбаната на старата църква:

„Данннн…“

Двете камбани вече не спряха и все тъй — едната и сетне другата, като тъжен, самотен стон, който се разнасяше над целия град.

През отворените врати на двата скръбни дома непрекъснато се точеха върволици и пак почти все от жени, които идваха със свещи, и като нямаше още цветя, носеха за мъртвите китчици от сух босилек и клончета от зеленика.

Заговори се между людете да погребат убитите в един гроб — нали бяха годеници и бяха загинали заедно. Тая дума излезе от жените, които се трупаха около мъртвите, но мина и в чаршията. Не бяха я чули и разбрали още всички, когато се надигнаха по дюкяните и други гласове:

— Заедно… Добре. Те не са като другите мъртви. Той, учителят, умре с оружие… За народа умре той… И тя, годеницата му, с него загина.

— Нели знайте какъв човек беше той… Като орел беше между нас. За народна правда умре момчето! И баща му, — братята му в зандана…

Раздвижиха се по дюкяните преспанци. Тегнаха тогава по чаршията неколцина по-млади люде, скоро станаха те и повече, залязоха и по-стари мъже — от улица в улица, от дюкян на дюкян:

— Скръб е днеска за всички ни, скръб е за целия народ. Затваряйте дюкяните! Не е време за работа и за кярове. Хайде сички на погребение! Да са знай, че скърби целият народ. Да видят и убийците. Тръгвай, народе!.

Такива и още по-тъжни и по-силни думи се чуваха по цялата чаршия. Но повечето люде се колебаеха, споглеждаха се с уплашени очи. Ами това ще бъде бунт! Убитите тая нощ не бяха като всички мъртви. Битка се води, учителят падна с оръжие срещу турците, срещу хюкюмата, а преди това уби заптия. Сега цялата ли чаршия да тръгне с него, целият град, с него и срещу хюкюмата? А тия, които бяха излезли вече по улиците, говореха и викаха все по-смело:

— Напълниха затвора с най-добри люде! Тръгнаха и да убиват! Убиха и жена… девойче убиха, дете още… Не може да се търпи това нещо! Нека види хюкюматът, че целият народ е с них. Убитите са наши люде, наши деца, ще отидем да си ги погребем по християнски. Затваряйте дюкяните!

Страхът у людете и колебанието им продължи, докато се затвориха първите няколко дюкяна. После се надпреварваха кой по-скоро да спусне кепенците си. Затвори магазина си и Георги Баболев, макар и с последните в чаршията. И целият народ потече на гъсти върволици към домовете на двамата убити. Които бяха по-плахи, завиваха към двора на Вета Кузманица, но повечето народ изпълни двора и улицата пред дома на Аце Кутрев. Замлъкнаха плачове и писъци около умрелите, друго някакво по-силно чувство потисна, загаси скръбта дори в сърцата на двете изгорели майки. Целият народ се бе събрал около тях, а по едно време се зададоха в дълги редици и учениците от двете училища; водеше ги старият учител, вървяха там, край редиците, и всички учителки. Момичетата се подредиха по улицата пред къщичката на Вета Кузманица, а момчетата отидоха при мъртвия си учител. Не се чуваха повече стенания и въздишки, рядко ще проплаче някоя жена, около къщите на мъртвите едва се дочуваше глуха врява. Над града, цял стихнал в тия часове, непрестанно трептяха тъжните самотии звуци на двете камбани:

„Бамммм… — После другата, по-глуха и някак по-далеч: — Данннн…“

Погребението започна скоро след пладне; къс беше зимният ден, трябваше да се побърза. Двете многолюдни шествия тръгнаха едновременно и се събраха в новата църква. Не можеше да се побере целият народ в църквата, изпълни се и църковният двор, та и улицата пред църковната порта. Сетне, след опелото, което продължи като на Велики петък, целият този народ, човек до човек, тръгна подир двата ковчега. Далеко напред се поклащаха църковните хоругви и знаци, които проблясваха на бледото зимно слънце, надвесено вече на запад. Бавно стъпваха след хоругвите всички преспански свещеници, които не бяха задържани в градската тъмница: те бяха облечени в църковните си одежди и пееха изгихо тъжни погребални песни, ту воички заедно, ту един през друг. Веднага след тях вървеше в гъста тълпа народът, обградил от всички страни двата открити ковчега — първо тоя, в който беше тялото на Райко Кутрев, и след него тоя, в който лежеше с пребледняло, почти прозрачно лице Мария Кузманова. Но множеството бе се проточило и далеко назад, все тъй — човек до човек, от стена до стена по кривите улици. Около мъртвешките ковчези бяха се събрали все повече млади мъже, които носеха двата ковчега на ръце, предаваха си ги един на друг, гологлави в студения зимен ден, със строги лица.

На един кръстопът, дето се отделяше улицата за градските гробища, бе застанал Етхем чауш с други петима заптии и всички бяха с пушките си. Като наближи шествието и високо дигнатите хоругви блещукаха вече близу срещу тях, шестимата турци се отдръпнаха и се наредиха един до друг край стената в самото начало на улицата за гробищата. Скоро след това множеството нахлу и изпълни цялата улица. Турците трябваше да се долепят до самата стена, людете минаваха досам тях и никой не се обръщаше да ги погледне. Глухо кънтеше между стените гъстият тропот на хиляди стъпки и в тая тътнеща тишина се чуваха само тъжните песнопения на свещениците.

Неочаквано, едващо бяха отминали двата ковчега началото на улицата и още тук, пред шестимата въоръжени заптии, се надигна млад и силен глас:

— Жив е той, жив е…

Веднага се присъединиха към него и други няколко гласа:

— … там на Балкана…

После се надигна стройно и гръмко цял хор:

— Потънал в кърви, лежи и пъшка, юнак с дълбока на гърди рана…

Запя и забуча едва ли не цялото множество, гръмко ехтеше юнашката песен между стените на тясната улица.

Пролетният ден вече изгряваше, но солунската покрита чаршия все още тънеше в мрак. Далеко нататък, към долния край на покритата улица, се синееше мътно и неподвижно морето. В тоя ранен утринен час не се мяркаше ни жива душа по дългата търговска улица. Откъм горния й край бе заприпкало едро куче с червеникава козина; то бързаше изгладняло към залива, но скоро изчезна по някоя от страничните улици, Ведрото небе над града ставаше все по-светло.

Зададе се отнякъде престарелият сарафин Шаул Шахи. Той вървеше бавно, с тихи стъпки в здрача под високия покрив на улицата, като закъсняла нощна сянка; приведен, с извити назад дълги ръце, той изглеждаше много дребен в дългата си памучна роба, но главата му беше необикновено едра, цяла замотана в гъсти валма от бели коси. Скрити бяха сякаш и очите му под рошави бели вежди, челото му се подаваше издуто и широко изпод плиткия тъмноморав фес, бутнат небрежно на хлътналия тил.

Шаул Шахи и тая сутрин отвори пръв сарафското си дюкянче към края на покритата част на голямата търговска улица; нататък, към кея, улицата беше открита и по-широка. Престарелият сарафин влезе в тясното си дюкянче, побутна навън, до определеното й място, малката витринка, в която бяха наредени няколко редици дребни пари и фалшиви златни пендари, и се отпусна на ниския стол зад нея, сплел дълги криви пръсти върху хлътналия си корем. Той дълго не се помръдна, висеше до скута му чак широката бяла брада, косите му се допираха до тесните отпуснати рамене, неподвижно се белееше широкото издуто чело. Тихо и пусто беше по цялата улица, бавно се разредяваше прохладният здрач под високия покрив. Старият евреин не се помръдваше. Далеко надолу към пристанището глухо изтрака кола и пак всичко утихна.