Литмир - Электронная Библиотека

— Ти го плашиш повеке с тия харамии…

— Не. По-харно е да знай сичко. Да заякне сърцето му. Как ще го уплаша повеке, нели е видело с очите си убитите селяни, какво повеке ще го уплаша аз?

Детето гледаше майка си с неизразима обич, но то за пръв път почувствува, че беше по-близу до баща си; те двамата се отделиха с нещо от нея и тя остана там, дето беше неговата обич, тъгата му и всичките му страхове.

Беше вече през лятото и майка му каза един ден, че ще го води на гости в турската махала. Борис се загледа в нея като да не бе дочул думите й, сетне пристъпи и се улови за полата и.

— В турската махала?! … Ние с тебе! Ния сложи ръка на главата му.

— Имам аз там една приятелка, беица. Работих й некога, кенета й плетох, везих й на гергеф, коприна й точих. Сега на гости ме кани. Пратила е… Добра жена е, макар да е туркиня. — И Ния отеднаж добави, като да прочете мислите му: — Ами… какво си мислиш, има и добри турци. Ще дойдат с нас и тетките ти… Манда, Нона…

Борис не можеше да спре майка си, не знаеше как да я спре. Само това каза:

— Там е страшно, мамо.

Всичкият му страх от турците оживя с още по-голяма сила — сега детето се страхуваше за майка си. То не можеше да я остави да върви сама в турската махала с двете му застарели тетки. Но в отчаяната му решителност да придружи майка си, в непреодолимия му страх от турците се промъкваше и любопитство. Как ли живеят те там, в своята турска махала, на другия край на града? Борис никога не беше отивал в тая далечна, страшна и тайнствена махала и само бе чувал за нея, През едно от своите многобройни боледувания той не спа цяла нощ. Ламбата в стаята едвам светлееше със затегнат фитил. Един от прозорците беше отворен и оттам, през бледата светлина на ламбата, надничаше нощта, топла и звездна. Уморена от непрестанни грижи около него, майка му бе полегнала край неговата постелка и бе задрямала; по-нататък, в голямата постеля, спеше и баща му. В стаята беше тихо, ала негли още по-тихо беше вън, отвъд разтворения прозорец, и той плахо поглеждаше нататък, струваше му се, че някой се е спрял там, до прозореца, и го гледа мълчаливо, спотаил дъх. Не се чуваше ни куче да излае, ни петел да пропее някъде из града. Болното дете се бореше храбро със страха си, не искаше да буди уморената си майка, макар от време на време да се надигаше във възпаленото му гърло вик на уплаха.

В такива часове на тишина и самотност, на оживяла тайнственост около него, когато чуваше то и глухия, напрегнат, ритмично напиращ шум на кръвта в ушите си, душевният му живот се отваряше все по-нашироко и по-надълбоко, изясняваше се. Детският му ум работеше трескаво, тревожен и жаден. Принудено поради слабото си здраве често да прекарва в леглото дълги дни и нощи, да гледа от прозореца на стаята как весело и шумно играеха другарчетата му на улицата, детето цяло се вдаваше в душевния си живот, понасяше се подир мислите си. То се боеше сега много от смълчаната нощ, спряла до прозореца му, мъчеше се да отгатне какво криеше тя в своите тъмнини, но не се решаваше да събуди майка си или баща си поради своя страх. Ще потърпи Борис, ще почака. Нощта може би сама ще открие тайните си, а каквото е наоколо всичко — здрачът в стаята, и примижалата ламба, и звездната нощ навън, дори и разните вещи по стаята, за които детето знаеше, че са живи, макар да бяха неподвижни и мълчаливи, каквото е всичко наоколо живо, будно, напрегнато — изеднаж може да стане нещо много любопитно, дори някакво невиждано чудо…

Далеко някъде в тихата нощ се чу глух бумтеж. Детето цяло потрепера и напрегна слух до болка. Бумтежът се повтори, проточи се едно след друго, удар след удар, повлече се след всеки удар още по-глухо, едвам доловимо ехо:

„Бумбумррр! Бумррр, бумррр…“

Нощта сякаш проговори в самия прозорец с тия бумтежи, с тия чудни нейни, неясни и страшни думи: „Бумррр, бумррр…“

Едно след друго, все по-често.

Детето не можа да изтрае. То се хвърли към майка си:

— Мамичко! …

Ния скочи, сграбчи го в прегръдките си, също тъй уплашена:

— Що ти стана, чедо…

Сега не беше толкова страшно. Борис се дръпна от ръцете на майка си и цял се протегна, надал ухо към отворения прозорец; оттам напираше в нощната тишина същият ритмично повтарящ се бумтеж:

„Бумррр, бумррр…“

— Що е това, майко… — прошепна Борис, да не събуди баща си, да не събуди негли и друго нещо в страшната нощ.

— Тъпан, чедо. Тъпан бие там, в турската махала. Буди турците да стават да ядат. Сега им е рамазан денем стоят гладни, а нощем стават да ядат, Тъпанът ги буди. Ти не се плаши, нема нищо.

Какви чудни работи ставаха в далечната турска махала…

Като попремина горещината тоя ден, Ния уми детето си, облече го в най-новите му дрехи. Борис се остави в ръцете и, макар с разтуптяно сърце. Когато беше вече всичко готово, облякла се бе и тя за излизане, Борис за последен път се опита да я спре:

— Там е страшно, мамо… при турците.

— Не, сине. И как ще откажа на беицата, щом ме кани…

В същото време влязоха у тях тетките му Манда и Нона, а малко по-късно всички заедно тръгнаха за турската махала.

Детето забеляза, че и трите жени бяха забрадени с черни кърпи, които почти закриваха лицата им. То не можеше да разбере защо жените криеха лицата си, но долови, че те се бояха от нещо. Майка му го водеше за ръка и то вървеше близу до нея, стиснало здраво ръката й. Трите жени вървяха мълчаливо, дори и тетка Манда, която беше по-приказлива, едва ще промърмори нещо под носа си. Детето виждаше — жените се страхуваха; те бързаха по улиците и когато навлязоха в турската махала, подбираха по-безлюдни улици. Тук и улиците бяха по-други — с високи стени и затворени порти, къщите бяха обърнати някак с гърба си и доколкото се виждаше по някой прозорец, беше обкован с гъста дървена решетка. Минувачите бяха редки и повечето мъже, още по-рядко ще се мерне забързана кадъна, цяла забулена с бял яшмак3 и с дълго черно фередже4. Тихо беше навред, рядко ще се чуе човешки глас и само стъпките на минувачите отекваха между високите стени. Тихо беше навред и страшно. Детето вървеше мълчаливо до майка си с твърди, не за ръста му широки стъпки. По пребледнялото му лице със смръщени по детски вежди се виждаше решителност, но и някакво мрачно примирение, строгите му очи гледаха право напред, като на човек, който е взел някакво съдбоносно решение и вече не мисли да се връща назад. А всичко това идваше от самото му сърце, което туптеше с бързи, силни, отсечени удари. Щом мама иска тъй, детето ще върви с нея, въпреки че може да им се случи и най-лошо нещо. То не мислеше дали ще може да спаси майка си от зло, но ето върви с нея и няма да я изостави. А дълбоко в съзнанието му проблясваше и друга мисъл: какво ли става, какво ли ще стане в тая тайнствена махала?

Те се спряха пред една висока, здраво затворена порта, с по-малка вратичка до нея. Тетка Манда почука плахо на вратичката, после още еднаж и по-смело. Отвори им възстара българка, позната и на трите жени. Тя работеше все по турски къщи, пушеше тютюн като мъж и беше безсрамна в приказките си. Тетка Манда, която понякога беше люта и смела като майка си Султана, веднага се нахвърли на турската измекярка5:

— Що мори, що си се вързала така с тая кърпа, да не си кадъна!

Жената не й остана длъжна:

— Такава са ми дали, такава съм вързала. Аз немам мъж, като вас, да ми купува. — Тя заключи вратата след тях и добави по-меко: — Ха вървете, беицата ви чака.

Виждаше се доста широк двор, вляво се издигаше неголяма двукатна сграда, шуртеше пред нея чешма с мраморно корито, а насреща дворът беше преграден с друга една също висока стена, със затворена двукрила порта. Прислужницата поведе гостенките нататък — предният двор и къщата там бяха само за мъже, тук Кемал бей посрещаше само своите гости. Жените влязоха във втория двор на бейските сараи, прислужницата затвори грижливо и втората порта. Отвори се широка градина, потънала в зеленина и цветя. Пътека, постлана с бели плочи, водеше към вътрешността на градината.

вернуться

3

Яшмак — покривало за глава у туркините.

вернуться

4

Фередже — широка горна дреха без талия.

вернуться

5

Измекярка — слугиня.

3
{"b":"284430","o":1}