— Хайде, направи още един кафе — каза беят след продължително мълчание, без да я погледне.

Добра усети как пропълзя мраз от сърцето й през цялото тяло до върха на пръстите й. Това беше един дълъг миг. Тя сложи спокоино в джезвето кълцана захар, сложи три лъжички кафе — беят обичаше по-горчиво кафе — и след като хвърли към него поглед, бърз като светкавица, сипа в джезвето и някакъв прашец. Сетне студена вода — кафето да се вари бавно, за да хване хубав каймак.

Добра ходи нарочно в града, за да купи отровата. Тя не бе мислила преди това за отрова и смърт, но щом получи вест за връщането на мъжа си, отиде и даде цяла жълтица на един турчин билкар.

— Искам да отровя две кучета — каза му тя в неговото затулено дюкянче. — Едри, силни кучета. Имаш ли такава, по-силна отрова?

— Имам. Ще отровиш две кучета с нея. Той прибра жълтицата и даде на младата селянка отровата със спокоино, безстрастно лице. „Ти искаш отрова за кучета — ето! Силна, люта отрова. С нея ще отровиш и десет кучета, но ти можеш да отровиш и себе си, ако искаш. Ако ме попита някои, ще кажа: — Продадох й отрова за кучета.“

Добра се върна в Рожден и скри отровата. Мислеше тя да отрови мъжа си, щом си дойде и щом започне да я съди. Но и според това — дали я обхващаше страх от мъжа й, или бремеността й дотягаше, или я обхващаше лошо настроение, или жажда за хубав живот, тя един път мислеше да отрови мъжа си, друг път себе си, трети път и себе си, и него. Или може би няма да отрови никого. Ами беят лесно ще я отърве от вече ненужния и опасен съпруг, чийто образ бе доста избледнял в нейната памет! В душата й ту се надигаше горчива мътилка, ту се понасяше тя в своето лекомислие като перушинка, подхваната от вятъра. Но отровата стоеше скрита в сандъка й.

Бурята започна, когато Добра видя как всички рожденски жени бързаха, тичаха да спасят учителката. Изпълни се душата й с черен мрак и в него избухваха светкавици, а кръвта й шумеше, бучеше като придошъл порои.

— Защо съм! Защо съм жива!… Една е тя в цялото село — прокълната, презряна. Комитите — всички ги наричат народни люде, тръгнали са по народна работа. И те я съдиха и осъдиха. А тя — напук! Не устоя да не приема турчина. Накара го вратата да разбие. За всички иде съд — ето тя сама се съди. Не дочака мъжа си, стопанина си. Всички други жени, които имат гурбетчии, чакат мъжете си по година, по две, по десет години, ако трябва. Чакат, съхнат и вехнат, младост прегаря — чакат. Такава е орисията — като дойде, ще чакаш, ще гориш, на пепел студена ще се превърнеш. Тя не дочака, а сега мъжът се връща и сметка ще поиска. Дай сметка! Чисто ли е сърцето ти? Не е чисто. Турчин прибра в къщата си, с турчин спа. Ами не пусна ли при себе си и Никола Гърбев, и Стоян Крондир, които може и баща да й бъде — тоя дъркул с червен врат и с две педи мустаки? Тя, никаквицата — една в цялото село. Разпри се дигнаха по много къщи заради нея — мъжете пощуряха, а на нея й беше весело. Ще мине мъж по пътеката, а тя знаци дава, да го подлуди. После пък турчинът. Дай сметка за всичко!

— Защо съм жива!

Тя ще умре, трябва да умре. Ето, ясно стои пред нея, пред очите й. Кафето ще се свари, ще налее две чашки — една за бея и една за себе си. Това се пада на тях двамата, няма друго. И той бесен побеснял, цялото село плаче от него. Само тя се намери да тръгне с него и негово дете носи в утробата си. Ами нейното дете — това, дето спи сладко в другата стая? Какво ще стане с него? То ще я потърси утре и няма да я намери. Тя ще лежи тук мъртва, с вкочанени челюсти.

— Ах, боже, боже…

Няма да те чуе бог тебе! Никому не си мила ти. Всички тичаха да спасят учителката и ти отиде, а тебе с камъни ще те убият. Няма за тебе живот на тоя свят. Комитите ще те убият, Лозан ще те убие, жените ще те разкъсат. И беят те гледа като престояла гозба. Умри си, умри си по-скоро! Скрий се в гроба, да не те виждат людете…

— Страх ме е! Страх ме е!

Сама в гроба под земята. Тежи, тъмно е, студено. И червеи пъплят, змии под земята, в тъмното…

— Ах, боже!

Няма да те чуе бог, никои няма да те чуе. Ето, кафето ври в тенекиеното джезве. Ври, надига се. Ти няма къде да бягаш, няма къде да се скриеш. Комитите ти забраниха да пущаш бея — ти го пусна. Мъжът ти си иде и ще си дойде, сметка ще ти поиска. Ти сама каза вчера, че си изпратила бея при учителката — жените с нокти ще те разкъсат. Беят ще си отиде и никои няма да те спаси, да те пожали. Ами иди при бея в града, стани кадъна, потурчи се!

— Не, не! По-добре да си умра. Секи ще каже: такава беше тя, никаквицата, и най-сетне отиде и се потурчи. И беят, колко ли ме иска — да бъда там слугиня на жените му! Не, барем това нема да направя — да се откажа от детето си, от християнската си вера. Дотука — стига. Ето кафето, надига се. Дали нема да го познай беят!…

Порои бучеше в нея, мълнии прорязваха сгъстилия се мрак в душата й. Тя се проклинаше, плачеше от скръб за себе си, плачеше от страх пред смъртта, плачеше горко за детето си. Ала друга една сила стоеше над всичко това — една обладала мозъка й мисъл, властна и неотразима, едно взето решение или това беше лудост, беше една станала вече разруха в душата й. Бледата маска на лицето й не се променяше, студените пръсти на ръцете й не трепереха. Тя спокоино наля кафе в двете чашки, подаде едната на бея, а другата придръпна към себе си.

После стана, сякаш докато поизстине кафето й, отиде и заключи входната врата, която още през деня другарите на бея бяха поправили; завъртя ключа два пъти и го взе, скри го в пояса си.

— Що заключваш, рано е още — рече беят.

— Нека… по-добре. Нели сме сами…

Огледа стаята — търсеше ли нещо? Не, тя се прощаваше с живота и дано още малко, още една минутка да продължи тоя живот… Тая стая й беше толкова позната, но сега й изглеждаше по-нова, по-светла, по-широка. Да можеше да погледне вън, но вън беше тъмна нощ и студен вятър лудуваше в тъмнината. Е, хайде, стига вече…

Тя сви отново коляно пред огнището, дигна чашката с отровното кафе. Не можеше беят да забележи, да познае по движенията й, че тя бе тръгнала вече към гроба.

Шумно сръбна турчинът от чашката си. Още един път.

— Хъм… горчив си го направила…

Сръбна и Добра от своята чашка и не усети с изстиналите си устни горещо ли беше кафето, горчиво ли беше.

— Ти нели го обичащ по-горчиво — каза тя и всичко беше, както винаги. Дори и в нея самата всичко затихна в тоя миг.

Изпи кафето си Селим бей, макар и без услада, изпи своето и Добра. Изеднаж, в ушите й, или в самото й сърце, се надигна страшен писък:

„Майчице! Сега ще умра…“

Тя скочи. Беят я гледаше учуден. Добра избяга в съседната стая и тръшна вратата. Отиде да види още еднаж детето си и не се върна вече. Там я намериха на другата сутрин, легнала ничком до леглото на детето си, мъртва, с помодрели устни.

А беят бе умрял до заключената врата. Опитвал се е да излезе вън, да повика другарите си. Дрехите му бяха разкъсани и се виждаше как се бе борил със смъртта. Никои не бе чул нищо през нощта. Само кучетата из околните дворища бяха лаяли през цялата нощ.

Мнозина вече люде, дори и сред тия, които стояха по-далеко от революционното брожение, усещаха, че над цяла Македония се надигаше буря. Също както и пред буря, от всички страни по хоризонта бяха се задали облаци, далеко най-напред, после все по-близу, пълзяха насам, натежали от вода, бързаха да се слеят, тъмнееше хоризонтът, прорязваха го все по-често светкавици, чуваха се тътнеж, наближаваха да се слеят тъмните облаци от всички страни и да се излеят над цялата страна в кървав порои, сред огън и гръм.

Поради аскера и заптиетата околийската чета рядко се отбиваше в Дебрища, но през последните няколко месеца тя влезе три пъти едно след друго в селото. А не беше сега, както някога — да влезе и излезе цяла чета едва ли не пред очите на цялото село. Сега влизането на четата създаваше много грижи и тревоги. Нараснала бе тя двойно и тройно, трудно беше да се крие и да се храни, излязла бе и заповед от Цариград — да се унищожава всяко село, в което се открие комитска чета. На тия зачестили влизания в Дебрища най-много се противеше Милош Ванков.