През първите дни на месец март Дона роди момиче. И така се случи, че го роди сама, без ничия помощ.

Започнало бе да се стъмва и Дона забеляза, че баба Клисурица имаше някаква грижа. От някое време бабичката беше непрекъснато с нея, тук и спеше, но сега нещо я безпокоеше и старата жена не можеше да скрие.

— Как си, как се чувствуваш? — попита тя. — То нема да бъде и тая нощ, така ми се чини мене.

— Нема ми нищо — отговори Дона. — Както винаги съм и не изглежда, че скоро ще бъде.

Баба Клисурица я разглеждаше внимателно, дори протегна твърдата си ръка да опипа корема й. Сетне каза:

— Има жени, които износват до края на деветия месец, а ти едващо си почнала деветия месец. Не, не… Не ми изглежда скоро… Да бех отишла да повидя стареца си за малко — обърна изеднаж приказката си тя. — Четири дни не съм го виждала, а без мене за нищо не го бива.

— Ами иди, бабо, иди да го видиш.

— Да ида, а? Какво ще кажеш…

— Иди, иди.

— Само тая нощ. Утре още по тъмно ще доида. Ама ако те е страх — кажи. Нема да мръдна оттук.

— Иди, иди, бабо Клисурице, да си видиш стареца. Дона излезе да я изпрати и, на връщане, пусна двете кучета; раненото бе оздравяло и бе станало още по-люто. Тя влезе в къщи, подпря вратите. Сетне драсна кибрит и тъкмо посягаше да запали ламбата, когато усети първата болка, сякаш тъпа игла прониза кръста й. „Това ли е? Започва ли вече?“ — помръдна устни Дона и гореща ръка сграбчи сърцето й. Тя веднага позна, че раждането започваше, но си помисли: „Нема да стане веднага.“ Това отклони за малко вниманието й. Запали ламбата и започна бавно, съсредоточено да приготвя каквото беше нужно. Сложи да се топли вода в огнището, позасили огъня, разгъна и застла леглото си, извади от сандъка пелени и други дрешки за детето, сложи до леглото и едно остро ножче. Болките се повтаряха и ставаха по-чести, но Дона продължаваше да шета, с бавни, тежки стъпки, дори провери дали имаше достатъчно газ в ламбата. Бяха й казали, че родилката трябва да ходи, да се движи, докато може — така и детето ще дойде по-лесно. Тя все още се държеше на премалелите си нозе, докато приготви и нареди всичко, но после едвам успя да запали кандилото в ъгъла и легна. Наредила си беше още преди това легло в голямата стая, за да бъде по-близу до огнището и беше по-широко тук. По лицето й течеше пот и по цялото й тяло. Нов пристъп на болка, сякаш гореща, огнена струя премина през утробата й, един вик сам се изтръгна от разкъсващите се гърди:

— Велко…

Детето се роди малко след полунощ. Родилката сякаш изплава от кипящо море, чиито вълни я бяха премятали часове наред, и тя ту потъваше и се задушаваше в дълбините му, ту клокочещата вода я подемаше нагоре, колкото да вдъхне една глътка въздух, докато най-сетне една последна могъща вълна я изхвърли на брега, върху мекия прохладен пясък. Колко ли време лежа тъй, изтощена, без да може да помръдне и един пръст на ръцете си, но широко разтварящите се гърди поемаха жадно прохладен въздух и може би само една минутка бе минала, когато изеднаж чу гласеца на детето и усети как мърдаше между бедрата й влажно и меко. Тя се изправи отново, с нов изблик на сили, дошли кои знай откъде в премалялата й снага. Ръцете й работеха бързо и ловко, като че ли сами за себе си живи; след късо време тя сложи детето, сръчно повито, на единия край на леглото и сама легна до него. И веднага се унесе в дълбок, здрав сън…

Когато се събуди — тъй леко и бодро биеше сърцето й, — кандилото бе угаснало, угаснала бе и ламбата с почерняло, опушено стъкло, но в стаята се процеждаше през малките прозорчета синкав утринен здрач. Дона ясно чу сега гласа и тропота, които я бе събудил:

— Учителке, учителке!… Я виж как се успала… — викаше и мърмореше баба Клисурица, тропаше на вратата с твърди пръсти.

— Сега, сега, бабо…

Когато се помръдна Дона, за да стане и отвори, усети колко много беше уморена. Едвам се довлече до вратата. Баба Клисурица не вярваше на очите си:

— Ама, що… ти сама ли? Боже, боже!

И се разбърза да помогне на родилката да си легне отново.

— Бабо Клисурице — каза Дона, лягайки, — децата скоро ще почнат да идват на училище. Ти излез, кажи им, че учителката е болна. Да дойдат след три-четири дни.

— А-а… Какво — болна! Да те жали целото село. Ще кажа, че тая нощ улових в реката едно момиченце за учителката. Сички да ти се радват.

Започваше лятото на 1903 година.

През месец април се отвори в село Смилево, в пазвите на Бягла планина, конгресът на ръководителите от целия Битолски революционен окръг. Изпратени бяха тук пратеници от всички райони на окръга. Председател на конгреса беше Даме Груев. Една добре въоръжена чета се движеше из околностите на селото и пазеше конгресистите от всяка изненада. Други въоръжени люде пазеха самото село, поддържаха пощата и всички други необходими служби. Малки групи, по двама или трима въоръжени люде, бяха изпратени накъм околните села, по пътищата и проходите. Смилевци до един, и мъже и жени, бяха на някакъв пост, на някаква служба при конгреса. За смилевци дните на конгреса бяха празник, бяха дни на обща радост и гордост.

Започна се на конгреса спор, да има ли въстание, или да няма.

— Въстание! — дигнаха глас най-напред пратениците от Костурско, от Охридско, от Демирхисарско. — И по-скоро, да не се бавим повече!

Дочуха се и други гласове:

— Не бързайте. Не сме още готови. Нека приберем и храната от полето.

Застанаха насреща пратениците на Прилепско:

— Ние сме против секакво общо въстание. Безумно ще бъде да се дигнем с голи ръце. Немаме оръжие.

Като изслуша всички докрай, Даме Груев стана от мястото си и рече със звънливия си глас:

— Е, хора! Не си губете времето да разрешавате въпроса, дали ще има въстание, защото той е решен. Свършена работа! Сега говорете за въстанието — как да го направим, кога да го направим.

Започнаха нови разговори и спорове: за оръжието, за бойната подготовка, за прехраната, за деня на въстанието и да бъде ли то масово, или само четнишко. Избра се и Главен щаб на въстанието начело с Даме Груев. Реши се да се подпомогнат с оръжие слабо въоръжените райони; в четите имаше военни люде — реши се те да се погрижат за военната подготовка на боиците, да разработят бойни планове; Главният щаб да влезе във връзка с Централния комитет на Организацията и с другите революционни окръзи и общо да се установи денят на въстанието, но да не бъде тоя ден по-рано от месец юли, за да бъдат прибрани храните от полето. Изработи се и „Въстанически дисциплинарен устав“. Тогава се заговори и за мирното турско население. Груев каза:

— Турчин или християнин, не пречи ли, не прави ли зло, и косъм не бива да падне от главата му!

И се реши още: въстанието да бъде четнишко, да излязат от всеки район чети от по 20 или 30, или 50 души, за да не се излага на турската ярост целият народ и за да продължи борбата повече време. Тогава се чу един бодър, весел глас:

— Аха! Започнете вие еднаж, пък да видим к си ще спре тоя народ…

В същото време, докато в Смилево се вземаха решения по предстоящето въстание, по стръмнините на Бигла планина отекваха гърмежи и трясъци — борбата на поробения македонски народ се разгаряше, събитията не спираха своя ход.