— Отгледала съм те, проклетнико… Детето ми уби!

— Сички ще ви избия… — изрече Кътърката. После въздъхна, сякаш да отпуши гърдите си, и продължи: — А твоят зет… тука, в ръцете ми е той! Ще ви запаля сички, живи да изгорите…

Погледа я той още един дълъг миг, обърна се и бавно се отдалечи. Кузманица се спусна към дъщеря си.

Неусетно премина ранната есен с топлите си слънчеви дни, с тихата си сладостна тъга. Никой не се заглеждаше в синьото, ведро небе след първите, бързо преминали есенни дъждове, никой не забелязваше как дните ставаха все по-къси и нощите все по-дълги. Работно време беше, та и малките деца бързаха сутрин за училище, но и работата вървеше някак сама по себе, някак по навик, както всяка година по тия дни. За друго мислеха, людете повече сега, за друго и повече приказваха. Дошло бе нещо ново и голямо в живота им. Променил се бе неусетно животът им, та дори и по селата людете ставаха все по-други.

Мнозина от по-младите мъже на Преспа влизаха в десетките на Организацията и мнозина от тях носеха ками и револвери в поясите си; клели се бяха над евангелието и някои от по-старите. Нощем се събираха мъже скришом по къщите и говореха за бунт и свобода, тракаха с оръжие, четяха противни книги — така наричаха те книгите, в които пишеше за борба и непокорство; често, забравили всяка предпазливост, те подхващаха волни песни за герои и мъченици народни. Носеха се от ухо на ухо тревожни думи, споменаваха се имена, които внушаваха смели надежди, събираха се пари за оръжие, та и затова сега блюдата по църквите стояха повече празни. Съживи се и селският народ, взе по-смело да се оглежда, надаваше ухо да чуе какви нови гласове се надигаха, какви нови песни се пееха. Вече и мнозина от селяците се бяха клели над револвера и камата — най-малко по трима-четирима във всяко село, но и другите се събираха все около тях. Райко Кутрев ходеше всеки празник по селата ту сам, ту със Стефо Церски или с други някои свои другари, а нали беше от селски корен, идваха селяците и сами да го търсят в къщи, в училището — такива сладки думи им говореше той. Все повече селяни влизаха и в дюкяна на Лазара Глаушев, но не за да купуват или продават жито и царевица, а седяха на миндерчето до него и го слушаха, разпитваха го, сетне ставаха да си отиват с нови мисли в големите си селски глави. Влизаха селяци и при Йоана Сърчаро, който ги опиваше с медени думи, влизаха и в дърводелницата на Стефо Церски, а той пък им викаше направо:

— Бийте агаларите!

Те кривяха разголените си жилести вратове ту на една, ту на друга страна, опипваха без нужда някое ново корито, големите им груби ръце стържеха по капака на някой шарен сандък, бавно-бавно работеха селските им мозъци, а той викаше в ушите им — космати, пълни с жълта кал:

— Като немате пушки, немате ли тояги бре, немате ли секири!…

Турците не бяха слепи, но не можеха да повярват на очите си, пък и не можеха да видят всичко. Те забелязваха надигащия се кипеж сред раята, но не можеха да се доберат до някоя бримка на организационната мрежа. Раята пазеше добре своите тайни. Турските власти и агаларите бяха прекалено самонадеяни в своето господарско презрение към раята, а простият турски народ оставяше всичко на аллаха.

Двата противника се наблюдаваха изпод вежди, дебнеха се, докато дойде и първото сблъскване.

Към средата на месец ноември 1897 година късно след полунощ в кочанското село Виница влиза една разбойническа банда и напада дома на турчина КЯзим ага, когото убива, след като му взима осемстотин лири. Пострадалият е богат турчин и още на другия ден в селото пристига кочанският каймакамин с цяла рота заптии и аскер. Каймакаминът подлага селяните на изтезания и разкрива съучастниците на бандата, всичко осем души, които задържа. Между задържаните е и жената на селския пазач, който след нападението на разбойниците е намерен убит. В страха си тая жена издава на турците, че в къщата й са скрити комитетски пушки. Каймакаминът намира тия пушки, но обискира и другите български къщи в селото и намира още петдесет пушки, десет бомби, сандъци с патрони и барут. Това е началото на страшната Винишка афера.

Кочанокият каймакамин донася с бърз куриер до скотския валия Хафъз паша за направените разкрития. Пашата си поставя за цел да разкрие цялата организационна мрежа в Скопския санджак40 и да я унищожи; полицаят инквизитор Дервиш ефенди е натоварен направо от султанския дворец да води следствието. Разкрито е оръжие, разкрити са организационни архиви, задържани са стотици градски и селски организационни ръководители и дейни работници в Щипско, Кратовско, Кочанско, Паланечко, Кумановско, Радовишко, Малешевско и в самия град Скопие. Как се е стигнало до тия разкрития, се вижда от следните данни, които са изнесени в „Мемоара“ на Вътрешната македоно-одринска революционна организация:

„В с. Виница, Кочанско, учителя Червен Елеков биде жестоко изтезаван; главата на селския кмет Иван Петров биде стягана с мокри въжета; селянина Христо Крънчар 24 часа биде държан увиснал с глава надолу и бит по гърдите; младежът Ампо Захариев умря от жестоки изтезания; войници убиха в една оризова динка Атанас Петков, Григор Медлинин и двама работници от с. Галичник (Дебърско), обезчестени бидоха Катерина Митева (от чаушина на Дервиш ефенди и един войник), Мария Гюрушова и Гина Иванова.

Поп Никола от с. Зърновци (Кочанско) е обесван с главата надолу и държан в такова положение цели три часа; държан е няколко часа в замръзнала вода, горен е с желязо по тялото. Тасо Мишев от същото село е обесен с главата надолу и горен с желязо по тялото.

Учителят от с. Паничево (Кочанско) Алекс. Беличев е мъчен със забиване спици под ноктите и държан дълго време над огъня.

Коце Захариев от гр. Кочани е държан няколко часа с голи крака под силно сгорещена печка.

Учителят от с. Дедиио (Радовишко) Хр. Георгиев е бит пет вечери наред, обесван е с главата надолу и езикът му е хващан с нагорещена маша. Обезчестени са в същото село: Спасена Георгиева и момите Катерина Янева и Зоя Илиева. И двете първи умряха от изнасилване.

Именуемите Кара Тасе, Пане Пищоло, Васил Лъската, Гошо Икономски и Коце Бакалчето — всички родом от гр. Щип, след като получиха по 40 камшици и дипчици, през цели 24 часа бидоха държани по на един крак и бити, когато омаляваха. Васил Лъската умря от жестоки изтезания.

Младият свещеник Ананий от с. Кокошине (Куманово) биде бит по краката и горен по корема с сгорещено желязо; учителят от същото село Арсений Николов е бит по краката и горен с сгорещено желязо по седалището и десния крак.

Учителят в гр. Кратово Йосиф Даскалов е жестоко изтезаван, горен с желязо в устата…“

Тая страшна афера продължи близу два месеца; задържани бяха над петстотин души селяни, учители, попове, еснафи, търговци, мъже и жени, 218 души от тях бяха убити, бити и жестоко изтезавани, други бяха осъдени и изпратени на заточение в Мала Азия. Издирванията и насилията на турските власти и комитети не се ограничиха само в Скопския санджак — обхванаха те, де повече, де по-малко, цяла Македония…

Таки Брашнаров не можа да се съвземе от раната си; остана нещо в гърдите му и не можеше да изцелее напълно. Това беше може би и поради времето — дошла бе есен с дъждовете и с бурите си, започнали бяха и първите студове, които проникват до костите на човека. Той не излезе от къщи и още други два месеца, след като се върна от Битоля. Не можеше да се държи здраво на дългите си нозе, не можеше да заякне. Обхванал го бе и един постоянен страх за живота — страх и от болестта, която тлееше в него, и от людете. Тоя негов страх идеше, види се, от голямата му телесна и душевна слабост. А колкото се виждаше слаб душевно и телесно, толкова по-неутолима беше и жаждата му за живот, жаждата му за всякаква сила. Той пращаше циганката си да вика доктора Поликарпис през всеки пет-шест дни, а понякога и по-често; за него не жалеше парите си, макар да се опита на няколко пъти да го склони да му взема по-малко. Поликарпис му отвърна, че не продава сол или пипер, или халва, а си служи с висока наука. На края му отвръщаше все с едни и същи думи на своя изкривен език: