— Ас, кир Таки Браснар, във Атина сам уцил две години и половин!

И не отстъпи ни пара бяла меджидия за всяко посещение. Иначе, по отношение на своето скъпо време, лечителят беше много щедър: застояваше се по цели часове при болния (всъщност той нямаше и къде да върви). Недоученият хекимин не можеше да му помогне много с билки и лекове, та се мъчеше да му помогне повече с приказки. Почукваше го тайнствено по гърдите и гърба, лепеше ухото си по измършавелите му ребра и най-често повтаряше:

— Кувет41 немас ти, кир Таки Браснар, кувет ти требе, Даваше му да пие ту прегорчива хининова вода, ту локмаруху42, ту някакъв балсам, който минаваше като огън през гърдите на болния и стопляше хлътналия му корем. Таки долавяше неговата безпомощност и го псуваше в ума си, а когато лечителят си отиваше, той го псуваше и гласно, заричаше се да не го вика повече. Това продължаваше няколко дни, докато се набереше отново страх в сърцето му, и той пак пращаше циганката си да вика хекимина.

Таки Брашнаров се боеше и от циганката си. Струваше му се, че тя постоянно го дебне, че му крои нещо лошо. А сега той съвсем не можеше без нея. За да я Държи близу до себе си и да се запази някак от самата нея, той й обеща, щом оздравее, да я вземе за жена.

— Но — добави Таки, за да бъде по-убедителен — ще трябва да си промениш верата, да станеш християнка.

— Ша стана, чорбаджи — отвърна циганката и не можеше да си затвори устата от радостно вълнение. — Само агите да не ми се сърдят, че ще изоставя верата им.

— Е, ще видим тогава… като дойде време. Старият женолюбец изпитваше особена и вече забравена сладост, че успя и сега да измами една жена и да я накара да се възхищава от него.

Боеше се той и от своя съдружник в мелницата — от Георги Баболев. Брашнарницата му стоеше затворена, но в мелницата сега пълен господар беше Баболев. Наистина, Баболев спаси живота му, като го изпрати да се лекува в Битоля, но оттогава всичко в общата им работа беше в негови ръце. Баболев на два пъти му представи сметка, но Таки не вярваше на сметките му. Баболев задържаше повече за себе си, то се знае — и Таки въздишаше с тъжно примирение: всеки би задържал повече за себе си, дори и той самият… Като не можеше да стори нищо повече, Брашнаров успя в едно да надхитри съдружника си: той не внесе никакви свои пари при покупката на зърно това лято за общата им работа.

— Немам на ръка, Георгия, никакви пари… В банката са парите ми до грош. Е, ние после ще си уредим сичко… сега не мога аз, нели виждаш…

Той се боеше да не умре и не искаше да влага свои пари в общата работа. Те и двамата бяха добри търговци във всяко нещо. Баболев и живота му спаси пак повече с някаква сметка: да не помислят людете, че го е изоставил без грижа, за да умре и после той да присвои общата мелница.

Таки Брашнаров се страхуваше най-много от комитите. И колкото ги мразеше преди, сега ги мразеше два пъти повече. Боеше се от тях и ги мразеше. Комитите — това беше на първо място Лазар Глаушев, това беше Йоан Сърчарот, това бяха всички учители, дори и учителките с тях и всички по-будни преспанци; комити бяха и всички селяци, които го гледаха с мрачни или натъжени очи, които следяха с недоверие ръцете му, когато посягаше към кантара, и не се оставяха да ги мами, когато купуваше житото им или им продаваше брашно, смляно в мелницата му. Комитите смущаваха целия му живот, те смущаваха целия живот; всичко се променяше към по-лошо за него. Преди Брашнаров бе сигурен във всяка своя работа, знаеше как ще я почне и как ще я свърши. Сега всичко живо бе дигнало глава, готово беше да ти препречи пътя, да ти оспори всяко нещо, да дигне ръка срещу тебе или пък да ти се присмее. И турците бяха станали по-лоши, дори и към такива люде като него. Но селяните бяха най-омразни на Таки Брашнаров. Забравили бяха те всяко смирение и покорство, ставаха все по-упорити в своя прост селски ум.

За тия свои страхове, грижи и ядове мислеше Таки Брашнаров, закован по цели дни и нощи на леглото си, мислеше, гневеше се и се измъчваше, но не можеше да приеме това безредие в живота, да се примири, да се подчини. Пред Лазара Глаушев ли да се преклони, пред даскалите, пред селяците ли? Но ето, те бяха дигнали ръка да вземат живота му и съсипаха здравето му. Той нямаше сили да се бори с тях, но нямаше ли ум? …

Като посъбра чорбаджията силите си, пак повика един ден горе в стаята си Кътърката. Той подозираше, че и Кътърката беше в някаква връзка с комитите, но ето с него трябваше да започне. Кътърката влезе в претоплената му стая и, по обичая си, спря се до вратата, подпря се с гръб на стената. И гледаше господаря си със своя упорит поглед, разглеждаше, оглеждаше го като някаква вещ. Брашнаров забеляза тая дързост в погледа му — такива бяха комитите всички, по тяхната Дързост и в погледа, и в приказката ги познаваше чорбаджията. Той потисна яда си към безсрамния слуга и каза:

— Тия дни ще отворим дюкяна. Ама ние с тебе… — Той се изкашля и продължи: — Преди това ние с тебе имаме друга работа. Ще ми кажеш ти, Пантуше, кои ме удариха, та ми взеха здравето. Ти ги знайш, не ме лъжи.

Кътърката го гледаше, без да мигне, с натежалите, еДва притворени клепки, между тях се синееха зениците му неподвижни. Той повлече думите си небрежно, лениво — не се боеше от господаря си, не бързаше да МУ отговори:

— Може… да ги знам, но… нема да ти кажа.

Брашнаров се приподигна, подпря се на двата си лакътя в леглото:

— Как тъй нема да ми кажеш! Ще те обадя в хюкюмата бре! Там сичко ще си кажеш.

Кътърката извърна глава към прозорците на стаята и нищо не отговори: приказвай си ти, чорбаджи, нема да ме уплашиш. Брашнаров се изправи и седна в леглото.

— Слушай, Кътърка: ще ти дам пет лири, ако ми кажеш.

Кътърката го погледна бързо, полуотворените му устни помръднаха присмехулно: много бързо обеща чорбаджията пет лири; не мисли и да ги дава.

— Искаш да ме излъжеш — рече гласно той.

— Не, бога ми… — каза убедително Брашнаров. Той чакаше отговора на Кътърката и не сваляше очи от него. Струваше му се, че слугата се бореше със себе си, и го насърчи: — Десет лири ще ти дам бре!

Но Кътърката сякаш не го и чу. Той оглеждаше стаята и си мислеше: „Тука той сигурно крие пари… Да може да претърся… Некой ден, като го нема тука…“ Той спря светналия си поглед върху господаря си, върху посивялото му лице със синкави торбички под очите, върху изтънелия му набръчкан врат с увиснали кожи по него, изгледа с някакво особено внимание извития му гръб, отпуснатите му рамена и друга една мисъл отеднаж дойде в ума му: „Да взема да му извия врата… Ще кажат… умрел…“ Сякаш уплашен от тая си мисъл, той с несвойствена за него бързина се обърна и излезе от стаята.

Следващия понеделник Таки Брашнаров отвори дюкяна си. Там бяха и тримата му калфи. Съседите му го попоглеждаха отсреща, поглеждаха го и минувачите, но нито един от тях не прекрачи прага на дюкяна му. Макар още да не беше много студено, калфите бяха приготвили мангал с разгорени въглища и той зиморничаво се бе привел над него, грееше големите си измършавели ръце. Калфите чистеха изоставения от толкова време дюкян, влачеше се лениво след двамата си другари и Кътърката, залисан привидно в работа. Час по час той святкаше с очи накъм омърлушения чорбаджия — мисълта да му извие някой ден врата и да го ограби дълбаеше вече непрестанно мозъка му.

Още преди пладне в брашнарницата влезе Георги Баболев. Той поздрави радостно дигналия се болник, че и очите на Брашнаров весело проблеснаха. Баболев умееше да се държи и редно беше да покаже радост, щом съдружникът му се бе съвзел. Седна на миндерчето до него, протегна и той ръце към огъня.

— Е, добре ли си веке, бачо Таки? Брашнаров не отговори на въпроса му, а каза:

— Да видим днес-утре тефтерите. За мелницата де…

— Добре — отвърна бързо Баболев и не задържа тук приказката си, като че ли тефтерите им не бяха толкова важни: — Ами знайш ли що става? Чудесии стават нагоре по Скопско, по Кумановско, Щипско! Задържан е сума свет, намерени са пушки, бомби… Бъркотия има и по други места, пък и тука по нас може да се разбърка. Наежили се турците, ще видиш, дума не може да им се продума. Неспокойно време, ами.