„…Немам никакво известие от вас, но аз ви пиша най-малко по един път в месеца и с тая надежда живея поне вие да получавате моите писма. Най-важното е да не падаме духом ни вие, ни аз в нашето сегашно тежко изпитание, защото со здрав и бодър дух човек може сичко да посрещне и да изпрати. Требва сега да ви съобщя една прескръбна вест, а вие от своя страна ще я предадете и където е нужно. Ние вчера тук погребахме нашия мил другар и согражданин Лев Койчев и сички си поплакахме за него. Добър човек беше той и кротък, такова беше сърцето му и не можа да изтрае на големата скръб за децата си, три деца имал в Преспа, и за домакинката си не знаеше какви най-хубави думи да каже. Откакто влезе в затвора още там, в Преспа, аз не го видех веке да се засмей, се току се замисли и се загуби в мисли. А такова беше сърцето му, се търси некому добро да стори, да помогне и не изтрая на големата скръб. Слава богу, че никак не боледува, макар да беше много слаб и изтощен. Тука с болест е много тежко, нема ни лекар, ни лекарство в целия град, а кой ще седне да те лекува и преглежда. Лев умре за по-малко от половин час време, само на два пъти каза лошо ми е и не разбрахме от какво си умре тихо и кротко, какъвто беше и в живота си. Нийо, ти иди при неговите люде и нека бог да ги утеши…“

Това беше последното писмо, което получи Ния от Лазара. Друго писмо от него тя не получи, но през лятото на 1901 година сам Лазар се завърна в Преспа. Хванала го бе някаква султанска амнистия заедно с други затворници по разни затвори из империята.

Беше късно след пладне, когато Лазар Глаушев отново прекрачи прага на своя дом. Той беше толкова променен, че старата Траяна Костадиница, която първа го видя в двора, не го и позна; помисли, че е някакъв стар просяк. Но в двора по същото време бяха и Ния, и Борис, който преди две седмици бе завършил гимназията в Солун и бе се върнал в Преспа. Те и двамата погледнаха едновременно стария човек, и двамата го познаха в същия миг. Променил се бе много Лазар на далечното заточение, всичко се бе променило в него, не бяха се променили само очите му. Дори бяха се подмладили сега очите му, разчистили се бяха всякакви сенки и тъмнини в погледа от преголяма радост. Поведоха те двамата госта си към къщи, а Костадиница вървя след тях чак до каменната стълба пред входната врата и нареждаше с пълен глас като за умряло, макар да се радваше сърцето й. Ния се извърна към нея, та й се скара:

— Ами дочакахме го най-сетне, Траяно… Ти защо тъй…

Ния с нищо не издаваше своето вълнение, само лицето й бе побеляло като косите й, както се виждаха изпод черната кърпа.

В къщи тя веднага се зае да умие и изчисти заточеника, той се остави в ръцете и като дете, пък и беше много немощен. Когато уми Ния нозете му и видя в Ръцете си двете стъпала и пищялите по-нагоре само кожа и твърди кости, наведе се, притисна ги към лицето си и ги обля с горещи сълзи, които едва сега бяха бликнали от очите й.

Лятото вече прегаряше. Тихо тлееха под сивкава пепел летните цветове и шарки. Навред из полето бяха се оголили бодливи стърнища, зеленееха се още царевиците, бостаните и лъките край премалелите рекички и кладенци. Снопите бяха отдавна превозени от харманите и работният народ сега се трупаше там, в прахоляците, които се дигаха от сухата слама, изпод копитата на препускащи коне. Вършитбата беше в разгара си.

Двамата бейове се срещнаха на синура между мерите на Сърлец и Койнево. Там се бе спрял с ата си Рашид бей, господарят на Сърпец, и оттам бе изпратил свой човек да извика Селим бей, господаря на Койнево. После, като видя, че се задава Селим бей, и той, яхнал наперен ат, Рашид бей махна с ръка на пазача си да се отстрани. Двамата бейове се изправиха сами един срещу друг на конете си, които ровеха с копитата неспокойно.

— Добре дошъл, брате — поздрави сдържано Селим бей, но бързо додаде с по-топъл глас: — Не знаех, че си в Сърпец…

— Вчера пристигнах. И утре пак се връщам в Битоля — отвърна Рашид бей, но се виждаше, че мислите му бяха другаде.

Те бяха далечни братовчеди и се наричаха братя по между си, види се, по някогашен обичай в рода им. Сега се виждаше колко чужди бяха те всъщност един на друг и думата брат звучеше в разговора им студено и не на мястото си. Разделяше ги нещо непреодолимо и враждебно. Рашид бей продължи и гледаше братовчеда си с твърд, упорит поглед:

— Дойдох да ти се обадя. Време е, нали?

— Знам.

По сухото лице на Селим бей се дигна руменина, после хлътналите му бузи пак побледняха. Рашид бей като че ли наблюдаваше с любопитство тия промени по лицето на братовчеда си. Й чакаше. Той беше доста по-стар от Селим бея, беше дребен и почти гърбав, с хлътнала между рамената едра глава, седеше отпуснат и някак уморен на широкото кожено седло и леко се поклащаше при всяко движение на коня си. Очите му бяха изпъкнали, а много по-изпъкнала беше долната част на лицето му, с полуотворена уста и широка, тежка долна челюст. Селим бей сега беше към тридесет и пет годишен мъж, тънък и дълъг, та седеше на коня си с извити нагоре остри колена, с щръкнали назад остри лакти и цял изглеждаше извит и начупен, с дълъг врат и тясно лице. Той избягваше погледа на Рашид бей, неспокоен, смутен, но после изеднаж се наежи и дръпна ядно юздата на коня си, животното трепна и приклекна на задните си нозе, а дългата му опашка опря до земята.

— Време е, знам — повтори Селим бей остро. — Ти се боиш за парите си…

Рашид бей продължаваше да го гледа и каза:

— Боя се. Такъв борч, от комар, мъчно се плаща. Двеста лири.

— Да не ги забравя, а? Не съм ги забравил.

— Обеща за вършитба. Ето.

— Още не съм прибрал всичко. И на пазара ще трябва да изляза. Не мога да ти нарина от хармана двеста лири.

Рашид бей не сваляше очи от лицето му и сякаш не чуваше приказките му. В лявата си ръка той държеше тънка върбова пръчица с няколко продълговати листенЦа на края, погледна я изеднаж, сякаш сега я виждаше, и посочи с нея далеко напред:

— До ония двете дървета… хе там, погледни. Може там да преместим моята межда, ако искаш, за борча ти.

Селим бей цял се изви назад и после размаха дългата си ръка:

— Ами това е половината ми земя… дотам! За двеста лири.

— Докога ще те чакам още, Селим бей?

Наново пропълзя алена кръв по лицето на Селим бея и дори очите му се наляха с кръв, той измляска няколко пъти със сухи устни и каза бързо, едвам сдържайки гнева си:

— След петнайсет дни… след петнайсет дни ще Дойда, в Битоля и ще ти донеса парите. Двеста лири.

— Не се сърди, Селим бей. Дадох ти ги на вяра.

И ти каза: до вършитба. Сърди се на себе си, кардашъм.

Селим бей обърна лице встрани с наведени очи. Дългият копринен пискюл на феса му висеше някак смешно и целият той изглеждаше жалък в своето разкошно облекло, с множество златни и сребърни верижки и висулки по тесните му гърди, с два револвера и огромна кама в широкия му силяхлък от тънка жълта кожа. Рашид бей срещу него изглеждаше като пъдар с вехтото си облекло, просто и без никакви украшения. А беше може би най-богатият човек в целия Битолски вилает54. Нямаше какво да говорят повече. Рашид бей посегна и плесна леко ата си по шията, да го обърне назад, и докато конят се обръщаше, каза с лице към Селим бея:

— Ще те чакам след петнайсет дни в Битоля. Аллах да те закриля, кардашъм.

Селим бей остана сам на междата и като че ли нищо не чу. Рашид бей не го покани в кулата си, както друг път, и глухият тропот от копитата на коня му бавно се отдалечаваше по една тясна пътека между засъхнали треви и трънаци. Колкото и да беше потиснат в унижението си, Селим бей забеляза как пазачът на Рашид бея оттатък подкара коня си да настигне своя господар. Селим бей ритна гневно ата си с железните стремена, дръпна юздата.

— Чакай ме… след петнайсет дни! — изръмжа той глухо и сам не знаеше в озлоблението си дали това беше обещание или закана, или пък подигравка.