— Сега какво? — подметна му Кузман на шега.

— Сега… кажете само — не знаеше какво да отговори Блаже от радост и от вълнение. — Сега… турците!

— Само да ти излезе некой насреща…

— Само да ми излезе некой насреща! — повтори Блаже.

Поразместиха и топовете — да бъдат по-далеко един от друг, а Кузман избра още трима млади топчии: на единия топ остана той с двамата помощници, а на другия — по-старият му калфа с други двама помощници. У четниците имаше двадесетина бомби, донесъл бе от България няколко и Банков; бяха големи, тежки, с фитили и се палеха с огън — с някоя цигара или с кибрит. Разпределиха и тях по най-сгодните места за такова оръжие. На няколко места в селото се лееха куршуми, поправяха се и се почистваха оръжия.

Които от въстаниците отиваха да нощуват в селото, носеха сутрин храна и за другарите си на позициите. Бяха започнали да пристигат в Дебрища товари с брашно, с хляб, с месо, докарваха и жив добитък и от другите села по Железник: тук имаше и техни люде, събрали се бяха също и трите чети, а нали и цялото дело беше общо, народно? Имаше управители в Дебрища, но никой не даваше заповеди и команди за тия товари с храна и за още много други помощи, които идеха и от селото, и отвън за общото дело. Дебрищани не забравяха нито дори мюдюрина, кадъната му и гърбавото му дете — никога той, макар да беше мюдюрин, не бе ял толкова баници и тазгодишни пилета. Пазеше го стража пред вратата, дето живееше, но селото се грижеше за храната му — така бе наредено, пък и никой не бе запомнил със зло добрия човек и болното му дете. Грижеха се дебрищани и за пленения аскер — хранеха го, лекуваха, както можеха, и ранените аскери.

На петия ден се показаха турци. Въстаниците сякаш ги бяха позабравили, макар все за тях да се готвеха. Пръв ги забеляза Китан Щъркот, та му се смееха:

— Нели си щърк, с дълги нозе, надалеко виждаш и без дюлбия96.

Бяха двадесетина конници. Появиха се най-напред на най-отдалечения рид откъм полето. Китан Щъркот тогава викна:

— Е-хе! Турци.

Той сочеше с ръка, но те бяха още толкова далеко, че някои и сега не можеха да ги видят. Насочи Иван Пенев бинокъла си.

Едващо се показаха турците на тоя далечен рид, спуснаха се в дълга редица по един, по двама в някакъв дол и изчезнаха. Но Пенев не сваляше вече бинокъла си, не сваляше очи и Щъркот и още мнозина от въстаниците гледаха все натам. Не мина много време и турците се показаха на друг един, по-близък рид и пак изчезнаха. По тия ридища и долища накъм полето имаше безброй пътеки и проходи, та можеше да се мине навсякъде с кон леко и бързо. Турците се изкачиха и на друг, още по-близък рид. Сега се виждаха по-ясно и Пенев каза:

— Башибозук. Но има и двама военни между тях. Съгледвачи.

Изчезнаха отново. Въстаниците ги чакаха да се покажат на още по-близкия рид и те не закъсняха много. Показваха се пак тъй, по един, по двама и се събраха горе на рида, спряха се там. Тоя път не бързаха да се скрият — те разглеждаха оттам въстаническите позиции. Струпали се бяха по окопите на Разполе всички въстаници и не беше трудно да се видят от насрещния рид, виждаха се сигурно и окопите — прясната червеникава пръст и наредените тук-там камъни, виждаше се и знамето. Нека гледат! Никой не мислеше да се крие. Някой извика пискливо:

— Ха де! Елате по-близу де! Обадиха се и други от въстаниците:

— Да им пуснем по един, а! Или с топовете бре!… Войводите мълчаха. Нямаше защо да се горят патрони без полза и да мислят агаларите, че гяурите стрелят от страх. Но и те сега стояха дълго там — не посмяха да се приближат повече. Вместо да се спуснат в отсамния дол, проточиха се в дълга върволица надясно по рида и там се спуснаха в дола, сетне въстаниците ги видяха да се изкачват нагоре в планината, вдясно и някак зад Дебрища.

— Към Рожден отиват — рече някой.

— Може да се покажат сега некъде откъм гърба ни — додаде друг.

Чендов махна с ръка на един от по-младите си четници:

— Върви там, по рожденския път. Кажи на Велко да си отваря очите. Тия келеши сега там ще се покажат.

Турците не се показаха вече никъде около Дебрища. А въстаниците все за тях приказваха през целия ден. Някои по-нетърпеливи, по-припрени току преглеждаха оръжието си, току се кривяха в окопите да се прицелват, да мушкат с щик, с вила, да замахнат с острата си коса, като че ли врагът вече се задаваше насреща.

Случи се тоя ден и друго, което разтревожи цялата въстаническа позиция. Поставени бяха на стража неколцина четници на половин час път от Надолец нататък и тъкмо при залез слънце дотича оттам един четник, задъхан, едвам се държеше на нозете си:

— Къде са войводите? … Чендов вече бързаше към него.

— Що има?

— Турци… турци идат по градския път!

— Е… е! Не викай толкова. Далеко ли са?

— Далеко са още. Може да има петстотин души. Мнозина от въстаниците чуха разговора им. Настана голямо оживление по цялата позиция. Някои от по-старите четници взеха да се шегуват:

— Яаа… Нещо почна да мирише наоколо… Що се размърдахте бре! Ами нали турци сме излезли да посрещаме тука!

Скоро дотича и друг от стражите оттатък Надолец:

— Не са турци. Селяни са поляни.

След доста време, вече бе почнало да тъмнее, на позициите пристигна Гьоре Павлев с четата си, а бе повел след себе си и една дълга върволица селяни от полските села, може да имаше до двеста души. Те всички бяха тръгнали от селата си само с по една торба на рамо и повечето бяха въоръжени само с коси и секири. Имаше и с пушки, но много от пушките бяха старовремски, с евзи, с кремъци и се пълнеха откъм устието на цевта, по половин час след всеки изстрел. Какъвто беше гневлив Нешев, с това посрещна Гьорета Павлев:

— Къде си повел тия хора голи, боси! Имаш ли ум!

— Имам си ум аз, даскале, барем колкото ми требва — сопна му се Гьоре Павлев. Тия люде са такива, че аз нема да ги оставя да ги изколят турците долу, в полето. Те ме крепеха долу през целото време. И къде ще спреш ти народа, като е рекъл еднаж да тръгне…

Което разказа Гьоре Павлев на людете от Началството, разказаха го четниците му и селяните, които бе довел, на цялата позиция; цяла седмица са кръстосвали из полето; изгорили са много турски кули по селата, разбили са много хамбари да раздават жито и всякакво зърно на селския народ, избили са много кехаи и поляци турци, разрушили са два моста, изпокъсали са телеграфни жици, изпорязали са телеграфните стълбове на много места между Преспа и Битоля.

— Ала сега — каза Гьоре Павлев, казаха и мнозина от людете му, — сега се събира голема турска сила в Преспа. Целият преспански аскер, дошъл аскер от Велес и от Прилеп, готвил се и башибозукът, а и мнозина аги от Бегово и Раздел се готвят да тръгнат насам…

Въстанието пламна с всичката си сила главно по планинските места в Битолския вилает — Югозападна Македония, но голямо четнишко раздвижване настана и по другите части на размирната страна. В ръцете на въстаниците падна град Крушово и околията му, завзети бяха много села, пътища и проходи, цяло Костурско, Леринско, Битолски Демирхисар, Охридско, Ресенско, Кичевско бяха, освен градовете, във властта на четите. Турците се слисаха, макар и да не бяха изненадани, те не очакваха такъв бърз и силен удар от презряната рая.

В Рожден вестта за въстанието дойде на самия ден Илинден. Още преди това петима по-добре въоръжени мъже от селската чета се бяха присъединили към четата на Велко Скорнев. Сега Бабин, селският войвода, който бе останал да пази селото, събра останалите си трима другари от селската чета и ги поведе горе, на площадката при църквата. Дона излезе да ги погледне — какво ли търсят по това време всички въоръжени, кой с какво могъл, посред бял ден, — а Бабин отдалеко й махна с ръка, весело възбуден, лицето му лъщеше зачервено и потно:

— Хайде, учителке, честита свобода!

— Честита да е — отговори Дона и тъкмо да попита какво бе станало, войводата я изпревари: