А горе, към позициите, още отдалеко се спуснаха някои от въстаниците да посрещнат топовете. Струпаха се и други въстаници, екна вик:

— Ураа!

И тук и тия мустакати мъже се радваха като децата на двата дървени топа. Спуснаха се да помагат от всички страни, надпреварваха се, блъскаха се сред шум и викот. Настаниха топовете откъм Разполе — там каза Иван Пенев. Сега вече окопите заприличаха на истинска позиция. Струпаха се въстаниците в широк полукръг наоколо, а Кузман и двамата му калфи започнаха да пълнят топовете — първо единия и по-нататък — другия. Имаше тук всичко — Кузман всичко бе приготвил; сух барут, парцали, яки прътове за набиване на барута и парцалите, а също и цяла купчина железни топки и късове, поочукани набързо, виждаха се и няколко топуза от кантари. Чуваха се наоколо викове и закачки, викаха на Кузман и на калфите му от всички страни, даваха се съвети, изказваха се мнения, но врявата взе да позаглъхва, въстаниците се заглеждаха в сложната работа на артилеристите и спотайваха дъх в напрегнато очакване.

— Дръпнете се назад! — викна по едно време единият от калфите на Кузман. Струпалата се наоколо тълпа се полюшна назад, но пак се върна на старото си място. И младият човек отново викна: — Дръпнете се бре!

Сега вече никой не се помръдна. Нямаше и нужда. Имаше достатъчно място около двата топа и калфата викаше повече, за да покаже колко важна беше неговата роля в тая тържествена и страшна церемония. Ала когато започна да дими и да пламти в ръката на Кузмана дълга запалка със завит на края й парцал, намокрен с газ, мнозина от въстаниците започнаха да се дърпат сами назад, да натискат с гръб другарите си, а други дигнаха ръце и запушиха ушите си, стиснаха очи — да не виждат предстоящата страхотия, толкова любопитна в същото време, толкова силна, всепобеждаваща, толкова чудна и страшна.

„Дау!“ — ревна единият топ и мнозина трепнаха, подскочиха цели. „У-ууу!“ — проточи се ек по стръмнините отвъд реката. „А-ааа!“ — повтори се някъде над Летница.

Настъпи тишина за един миг и отеднаж избухна тържествуващ вик:

— Ураа!

И някой подхвана с цяло гърло, втурнаха се и други, млади, силни гласове, екна цялата околност:

Боят настава, тупат сърца ни. Ето ги близу нашите душмани.

„Дау!“ — гръмна и другият топ. „У-ууу! … Аааа!“ — отвърна и повтори ехото в планината. Песента продължаваше с още по-голяма сила:

Кураж, дружина верна, сговорна, ний не сме веке рая покорна.

Разлюля се цялото множество наоколо, размахваха се ръце, пушки, лопати, копачки, хвръкнаха нагоре подхвърлени селски капи, а някои свенливо или пък открито бършеха сълзите си с широките корави длани.

В тия няколко мига възстаналите роби вкусиха от несравнимата сладост на победата, повярваха в своето освобождение.

Кузман и двамата му помощници отново напълниха двата топа.

Като почна да се смрачава, отидоха си всички, които бяха дошли да помагат за окопите, но войводите накараха мнозина от въстаниците, дебрищани и другоселци, пък и някои от гражданите да отидат да нощуват в селото. В окопите останаха само четниците и по-младите от въстаниците. Дебрища посрещна тая нощ без страх от турски злодеи и насилници.

Спокойна и тиха беше светлата лятна нощ. Надолу в полето светлееха пожари — Гьоре Павлев продължаваше да пали турските чифлици и кули. Проблясваха в тъммината като купчини тлееща жар, но бяха някъде далеко по безлюдното поле.

Тома Нерезов се върна на другата сутрин и беше капнал от умора. Не бе спал той през цялата нощ, а и пътят беше труден по ридищата нагоре накъм Разполе. Той донесе отговор на писмото до турците в Бегово и Раздел. Борис Глаушев знаеше да чете турски, та го прочете гласно и го преведе пред цялото Началство и пред мнозина от въстаниците.

— „Събрахме се — гласеше отговорът — до двадесет души от Бегово и Раздел и между нас нема лоши люде, а има и други като нас в Бегово и Раздел, които не можаха да дойдат при нас поради късното време. Разбрахме ние и вашият човек ни каза, че не сте и вие лоши люде, а сте излезли да се борите за правда. Както сте вие справедливи към нас, които сме мирни и невинни люде, така ще бъде и бог справедлив към вас. Нека лошите между нас си получат каквото им се пада, вие ще ги намерите, ако тръгнат срещу вас. Ние нема да излезем с оръжие срещу вас и ще покажем вашето писмо на всички, които почитат доброто и се пазят от зло, а такива има мнозина между нас. Подписваме се, които сме писмени, за всички събрани тук: Мехмед Риза, Камбер Абдула, Реджеб Асан.“

Личаха там, на края на турското писмо, и няколко малки черни печата.

После Тома Нерезов разказа цял засмян — весело му беше, че бе изпълнил сполучливо трудната задача:

— Почаках да се стъмни добре, криех се край Бегово и най-сетне влезох в селото. И там е сиромашия и мъка, имат си людете работа по полето, а се боят да излезат, да се отдалечат от селото. Влезох в тъмното при моя приятел, а той ей такива очи отвори, като ме виде, уплаши се и не можа да се начуди. Затвори ме в една плевня, не бой се, вели. После се събраха. Аз им показах писмото, ето, рекох, нашето Началство ви го праща. Прочетох им го и те го взеха. Като взеха да говорят — цели часове. Ама те не са като нас: един говори, а всички други слушат. Полека, един след друг. Аз турски не разбирам. Седя там, в ъгъла, а те ми свиват цигари и ми ги хвърлят. Събрах цела купчина, ето, нося и тука в пояса. Питат ме: мнозина ли сте. Аз казвам: мнозина сме. И повеке нищо не ме питаха. После седна на едно колено един млад човек и дълго писа това същото писмо, а един старец там му казва какво да пише. Другите само кимат с глави, одобряват. Докато беше още видело и до тъмно веке, все биеше тъпан по Раздел и Бегово, събираше люде, всички се събираха при джамията в Бегово. Гледах ги аз отвън, после като влезох в Бегово, моят дост ми каза: събират се, вели, готвят се да тръгват срещу вас, ама ние, вели, не сме с нихния акъл. Хюкюматът не е за сиромаси люде като нас и нека сам си се пази, а тия сички са хаирсъзи и будали. И другите турци, които се събраха после в къщата на моя приятел, и те казваха същото. Цела нощ не спах, турците на два пъти ми дадоха да ям. Като останахме толкова късно, моят приятел ми вели: ти остани и утре, да поспиш, наближава да се раздени. Ама аз не чаках да се раздени и пак по тъмно се измъкнах от Бегово. Свободен ли съм сега аз?

— Свободен си — каза Чендов. — Иди си в четата.

— Свободен си и да живейш — каза и Кузман Велянов.

Минаха няколко спокойни, весели дни и дебрищани започнаха отново да се позаглеждат във всекидневната си работа. Колкото и да бяха бързали в дните преди да се обяви въстанието, останала бе още много несвършена работа в тия високи планински места, дето всичко зрееше по-късно, а и лятото идваше по-късно, пък бързаше да си отиде по-рано. По ридищата наоколо имаше още неожънати ниви, имаше некосени ливади, трябваше да се понабере шума за добитъка. А се отвори и друга работа сега — да се смеле повече брашно, да се нацепят дърва за фурните, в които по цял ден се печеше хляб, да се докарат дърва от гората. Сега жените вършеха и най-тежката мъжка работа, всичко бе останало на техните ръце, но мнозина от тия, които идваха от позициите да нощуват в селото, сутрин позакъсняваха да се върнат, позастояваха се по дворовете си, пък ако имаше и някой гост, и той посягаше да помогне с нещо. Селски люде — с тая всекидневна работа се раждат и с нея живеят до последния си ден.

Горе, на позициите, окопите бяха вече изкопани, струпани бяха дървета и камъни, дето беше нужно, проточиха се яки прегради на стотици стъпки по Разполе и по Надолец през градския път. Но имаше и още много нещо да се дотъкмява, та войводите и всички от Началството все току ходеха нагоре-надолу или се събираха накуп да се съвещават и да решават. Разпределиха се людете на дружини, на чети и десетки и всеки знаеше мястото си, войводата си и десетника: разпределиха се и пушките, та където има бойци само с коси или железни вили и секири, да има и по някоя сигурна пушка. Имаше мнозина с добри пушки, особено между четниците — манлихери, мартинки, гръцки пушки, а и от избития аскер бяха взети към стотина маузери, но имаше също мнозина, които бяха излезли едва ли не с голи ръце — с вили, коси, секири и разни други острия. Повикаха войводите Блажета Рилков и му дадоха един турски маузер, както му бе обещал Кузман. Дошъл бе и той тук, все тъй бос и гологлав, разгърден, дигнал в ръцете си една тежка тояга с пънче на края, избрал си я сам в гората. Дадоха му пушката с двадесет патрона нямаше повече, — научиха го да я пълни, накараха го да гръмне и пушката не трепна в силните му ръце.