Литмир - Электронная Библиотека

Вън я посрещна Наумов — с мокро лице и мокри коси, с кърпа в ръце, със запретнати до лактите ръкави. Какви бяха тънки ръцете му — само кости и жили, и целият беше сух, изпит — де ли се крепеше душата му, откъде идеше тая сила у него, че и той ходеше като другите четници с пушка, с патронташи, с револвер, а носеше и една голяма кожена чанта с книжа — архивата на четата. Но и де се намираше тая сила у всички тия люде да изоставят своя дом и близките си, да бродят из планините често гладни и жадни, преследвани и винаги в смъртна опасност!

— Добрутро! — бодро я поздрави бившият й учител и продължи, бършейки ръцете си: — Решихме снощи да отложим изпълнението на присъдата. Ще помолим и Началството, околийския комитет, съвсем да я отмени. Ще те послушаме, ти разумно говориш. Ще изпратим некого да каже на оная жена да си събира ума, че пак ще доидем некои ден и тогава наистина ще й вземем главата. Ако не се поправи, не ще можеш вече и ти да я спасиш. Това е. А сега ние си тръгваме, макар и посред бел ден. Гората е близу.

Малко по-късно четата си отиде, но Велко остана. Воиводата сам му разреши да остане два дни в къщата си.

X

Зеленото горско клонче, което Борис Глаушев си донесе в бащиния дом, започна бързо да вехне, градският въздух не му понасяше. Разтъжи се Ружа в града, в новия си дом.

Не можеше да се начуди цяла Преспа, като чу, че синът на Лазар Глаушев си е довел невеста селянка. Най-напред всички се чудеха и питаха къде бе намерил Борис тая селска девоика. Опасно беше да се разчуе къде се бе губил Борис толкова време и старите Глаушеви казаха на няколко пъти пред чужди люде, че той видял Ружа на пазара, видял я и си я харесал. Подигаха рамена любопитните люде, но и престанаха да питат как бе намерил Борис невестата си. Венчаха се двамата млади набързо в по-старата градска църква и гледаха да мине сватбата им без голям шум и веселби, но любопитството към тая необикновена сватба беше голямо сред преспанци. Тръгнаха приказки. Едни ги измисляха, други ги разнасяха из града, а намериха се някои да ги занесат чак в Глаушевия дом:

— Богата била много селянката, баща й големо имане открил. Затова я взел Глаушевият.

— Ами нели и баба му — спомниха си някои — се омъжила за прост селянин… Ето и тая, Крайчевата, нели му е братовчедка — и тя се омъжи на село… Тегли ги селската кръв.

— Поизбързал с нея даскалът, та комитетът го принудил да я вземе за жена.

Дочу и Ружа тия злобни думи и още повече се сви сърцето й. А то още преди това се бе свило и превило от страх пред новия живот. После и тетка й Бисера помрачи нейната радост. Уговорили бяха да дойдат за сватбата само домашните люде на Ружа, а тетка Бисера доведе всичките си роднини от Дебрища, пък и от други села наоколо. Напълни се целият двор на Глаушевци със селяни, улицата се задръсти със селски коли. Глаушевци приеха селските си гости с чест и почит, но пак тръгнаха приказки:

— Яли и пили селяците като разпрани.

— Кафето глътвали на два пъти горещо.

— Изпоцапали килимите на Глаушевица с опинците си.

— Напълнили къщата с въшки.

— Изпомърсили двора и градината.

Наистина, позамириса Глаушевата къща на кожуси и опинци, ама нали мнозина от преспанците бяха заченати с тая миризма или дедовците и бабите им? И после ядоха и пиха доста селските гости, но те си бяха донесли всичко от село и колкото ядоха, толкова и остана в зимника на Глаушевци — и брашно, и масло, и сирене, и яйца, а кокошарникът им се напълни с кокошки. Ядоха и пиха селяните, веселиха се от сърце и се радваха, че тяхно девоиче се издигаше до първите люде в града. Срамуваше се от техните грубости Ружа, но и я болеше сърцето, когато се подбиваха гражданите с тях незаслужено. Най-сетне те си отидоха, отиде си с тях и Кузман, но тетка Бисера остана. И тъкмо тя отрови най-много първите радости на младата невеста.

Започна да се върти все около сватята си, Глаушевица. И навсякъде да надникне с дългия си нос, във всеки ъгъл на къщата, всичко да огледа със своите замръзнали очи и все току криви тънките си устни. Не зачитайки сватята, отиде и на свата си каза, както бяха седнали еднаж да се хранят всички:

— И, свате, да не карате наша Ружа да работи много. Тя не е свикнала. Нели аз съм й като майка, жално ми е за нея и се си я пазя.

Ружа цяла пламна, както седеше на мястото си. Какво приказва тетка й — кога не бе работила Ружа всичко в къщи? Какво имаше наум тая жена? Изглежда, да покаже, че племенничката й е галена, изтънчена мома, да покаже и себе си.

— Е-е, сватя — позасмя се Лазар Глаушев. — Защо сме си я взели ние селско чедо: ще ни служи тя. И на нас, старите, ще полей вода да си умием ръцете, и на мъжа си риза ще ушие.

Не разбра шегата тетка Бисера и още повече се разпали:

— Е, то се знай, свате, женската челяд за чужди люде се ражда.

Никои на трапезата нищо не й отговори. Борис я гледаше със засмени очи — смешна му беше тя и нямаше какво да й каже. Ала очите на младата жена бяха пълни със сълзи, не смееше да ги подигне. Засрами се тя много заради тетка си. А тетка Бисера все такива приказки измисляше, неуместни и глупави. И все ще изникне, където не й е мястото, ще се намеси, където никои не я кани. Започна да обикаля и съседите, тръгна и по роднините на Глаушевци, ходи дори да нощува у Манда и Нона — тетките на зетя си. Завързваше жената роднинство и приятелство. И навсякъде, проклетата, ще подметне нещо за сватовете си:

— Дотегнах им, виждам… Май не ме щат веке… Но аз нема да оставя Ружа току-така в чужди ръце…

А никои не бе й казал ни половин дума накриво.

Такива ли люде бяха Лазар Глаушев и Ния Глаушева?

Засрами се Ружа в новия си дом, загуби тя гордостта си пред новите си люде и все плачеше нощем на рамото на мъжа си. Отиде си най-сетне тетка Бисера, но в сърцето на Ружа остана някакъв страх, някакво мъчително стеснение пред свекъра и свекървата, пред роднините им, а дори и пред Бориса. Тя и преди това едва бе надвила страха си пред новия си живот.

Всеки ден и се случваха дребни несгоди, които бодяха като зли тръне сърцето и, караха я да се срамува и да се мъчи. Цяла мъка беше за нея, докато се научи да се храни на градската трапеза, да държи вилица в ръката си, да не стиска в шепата си всеки залък, да не мляска, като дъвче. Така беше в много още всекидневни дреболии. Тя беше винаги нащрек — да не сбърка нещо, и не можеше да се успокои, да отпусне сърцето си. Учеше я на всичко Ния и колко внимателна беше тя винаги, но селското девоиче усещаше с болка и най-малката бележка. Обичаха я свекърът и свекървата и най-напред заради Бориса, но и защото беше хубава, свенлива и чиста, а Ружа се чувствуваше пред тях като виновна, като да бе направила някаква голяма пакост. Дойде и това със селската и руба.

Венчаха я в селската й носия. Каза, че не иска друго облекло. И Борис не искаше да се облече тя в градски дрехи. Като сложиха невестинския венец и булото на главата й — не можеха да се нагледат людете на нейната хубост. Е, нека походи тя още някое време с рубата си, щом така е свикнала. Но като минаха двайсетина дни след сватбата, Ния каза и пред мъжете:

— Да повикаме терзия за Ружа. Ще ни донесат и платове всекакви да изберем. Ами да си я направим веке гражданка.

Ружа само наведе глава и нищо не отговори. Почака още някое време Ния и пак заговори за градско облекло:

— Не може веке тъй, Руже. Ти в града живейш веке. Хубави ти са дрехите, но гражданките не носят такива дрехи. Ще повикаме терзия и заедно ще изберем най-хубави платове.

— Не ща, майко — отговори Ружа.

Настана цяла мъка за всички. Не знаеше как да успокои невестата си Борис. Не беше само заради селските й дрехи, а голяма мъка се бе насъбрала в сърцето й, наранена беше и селската и гордост, тъгуваше тя за селото си. Не можеше да свикне с новия си дом, с гражданския живот, да се сроди с новите си люде, с всички тия градски люде.

— Руже — галеше я Борис, — мама и татко много те обичат. Не виждаш ли? Всички те обичат, кои може да не те обича, Руже…

130
{"b":"284430","o":1}