Велко заблъска с нозе корема на кончето си и подвикна:

— Чакай! Аз ще вървя пръв, а ти след мене.

— А! — заблъска и Дона корема на кончето си. — Защо пък ти ще бъдеш пръв? Аз ще вървя първа.

Велко я гледаше учуден: ами нали винаги мъжът върви пръв и язди пръв, а жената върви след него?!

— Ами нели… — започна той гласно.

— То е по селски — изпревари мисълта му девойката и още по-силно заблъска кончето с малките си пети. — Жената върви винаги напред, а мъжът подир нея. Да я пази. Така е редно. Ако щеш пък — изви се тя към него на самара, — можем да вървим редом, един до друг.

Велко нищо не отговори и подкара кончето си с мулето след нейното конче. Тя гледаше пред себе си и се усмихваше само с устни, вирнала главица над широката яка на ямурлука. Беше й весело и обмисляше как да закачи отново младия си другар. А наоколо бе блеснал хубав зимен ден. Слънцето се бе гмурнало в чистата небесна синева, долу беше тихо и топло, снегът пламтеше с бели пламъци.

„Хрътхрътхрът! — затъваха в омекналия сняг и пръскаха наоколо снежни пръски пъргавите подковани нозе на трите добичета. — Хрътхрът!“

Учителката обърна глава над нагънатата качулка на ямурлука и се загледа далеко някъде встрани, но Велко наостри уши.

— Така е, да знаеш — каза тя, сякаш не нему, а някому, там, встрани. — Жената върви първа. Вие, селяните, какво: наместил се господинът на коня, а жена му припка след него пеша и понекога с дете в ръце!… Право ли е това? Нели жената е по-слаба!

Велко вижда в мислите си: не е право. Жената е по-слаба, мъжът по-силен. Но защо той язди, а жената клинка пеша след него? Жената е нещо по-долно. Навсякъде мъжът влиза пръв, а жената след него влиза. Тя може да сбърка нещо. Тя е по-глупава, а мъжът е по-умен. Ами учителката по-долно нещо ли е от него, от Велко? Учителката по-глупава ли е от него? Той мисли напрегнато. Мозъкът му работи като някаква мелница за камъни. Уф! Челото го заболя чак. Най-сетне той намисли нещо и пита учителката, гледайки я в гърба:

— Ами детето? Като е по-слабо, и него ли ще пуснеш да върви първо, да води? Ами то може да сбърка нещо, глупаво е още.

Учителката пак се обръща встрани и веднага отговаря:

— Да, ще пуснеш и детето да върви първо. Тъкмо защото си по-силен и по-умен. Ще отстъпиш на по-слабия. Ще бдиш над него. Като си по-силен, да вземеш да изпогазиш всички по-слаби! На слабия требва да отстъпваш, слабия требва да закриляш. А кой ще води — то се знае, че по-силният ще води, макар да върви след слабия. Сега ти ли водиш, или аз? Пътят едвам се вижда в снега, планината е като замазана с вар и аз нищо не мога да позная.

„Умът й реже като брич — мисли си Велко. — И чурулика като ластовица…“ Той мълчеше, но мелницата в главата му работеше напрегнато. Това беше уморителна работа за него. Учителката го подтикваше да размишлява. Все пусне някой камък в мелницата му: „На смели и тоя!“ И той се учеше да мели с мисълта си. Помагаше му и тя, подсещаше го, насочваше го. Сега тя изсипа цяла торба камъни върху дебелата му селска глава! За силния, за слабия, за тоя, който води… Уф, не е лесно! Кой водеше сега — той или тя? А тъкмо на него му се искаше да се измъкне от оглавника, който му бе надянала. Весело му е и си мисли: „Да беха тия мънички кончета два хубави силни ата, па да се спуснем двамата по снега — ех, бел облак до небето ще се дигне!“

И той неусетно пристяга с колена твърдия самар. Още преди обед навлязоха в планината. Времето беше все тъй меко и тихо. Срещу двамата пътници се издигаха величествени и безмълвни покритите със сняг стръмнини и хребети, а между тях и край тях, по дълбоките долища, лежаха сини сенки — небето се отразяваше в бялата и тъй чиста покривка на планината. Не шумяха треви и листа, не бучаха води по долищата, не пееха птички и все пак планината беше жива, тя дишаше, нейният могъщ свеж дъх изпълваше гърдите на двамата млади люде. Тя ги посрещаше приветливо и разтваряше пред очите им своята зимна хубост. Дона продума, без да се обръща:

— Колко е хубаво! Виждаш ли? Погледни върха там насреща, погледни дърветата как са задремали под снега…

При звука на нейния глас той долови мълчанието на планината, огледа се, отвори широко очи: като че ли за пръв път идваше тук, дето се бе родил и израсъл. Ами хубаво беше, хубаво!

Дето е учителката — там всичко става хубаво, светло, весело.

На една голяма стръмнина той слезе от кончето си.

— Защо слезе? — попита Дона и бързо додаде: — И аз ще слеза.

— Не… ти ще се умориш. Снегът е дълбок, стръмно е.

Но тя вече скочи в снега и дългият ямурлук увисна на самара. Той избърза да го оправи, да оправи изкривената възглавничка. О, хубаво, много хубаво! Ще вървят заедно по снега, а после… после той пак ще я дигне на ръце и ще я сложи на самара!

— Ти върви напред — каза тя и подвикна: — И не се обръщай назад, чу ли? Не се обръщай…

Велко тръгна нагоре като вцепенен, отпуснал очи — не смеееше да погледне ни вляво, ни вдясно. Мека снежна топка го перна в тила и се пръсна. Ситен звънлив смях се изсипа в тишината. Велко се обърна и застана в снега:

— Ами ако те хвана, да те бутна в снега! Ще заприличаш на мишка в брашнена вреща.

— Е-е! — като че ли отеднаж се уплаши девойката. — Знам, знам, че си много силен. Хайде, върви напред!

Горе, на самата височина, Дона изостана назад и дишаше дълбоко, шумно. Най-сетне каза с пресипнал глас:

— Не мога повече.

Велко спря добичетата. Дона също спря и чакаше. Как ще се качи на кончето си? Тогава Велко пристъпи, и я грабна в ръце. Тя усети на бузата си през платнената му риза топлината на гърдите му. И не помисли девойката, като каза:

— Можеш ли да ме носиш тъй чак до село?

— Мога.

Той не знаеше какво върши, като я притисна на гърдите си. Дона потрепера и завика:

— По-скоро, по-скоро, че… че кончето ще тръгне! Те продължиха нататък и дълго мълчаха. Между тях, съвсем близу до тях, бе минало нещо много, много хубаво. Що беше то? Ще дойде ли пак?…

Мълчаливо и бързо минаха през Дебрища и пак навлязоха в планината.

Сините сенки наоколо все повече се удължаваха, разширяваха се и над тях блестяха само високите върхове — бели великански зъби, захапали повлечената златна одежда на слънцето. Двамата пътници вече се спущаха от Три буки в долината — навлизаха в Рожден. Някъде залая куче, като изпод земята.

Горе, на десния бряг на долината, беше къщата на Добра. Велко обърна глава — не искаше да погледне нататък. Ала изеднаж той чу познат глас:

— Добре дошла, учителке, добре дошла! Велко, ти като да си водиш невеста в къщи… Как си прекарахте по пътя, а? Самички. Ама вие и двамата сте си глупави, глупави…

Беше Добра. И в студената сянка, която изпълваше долината, гласът й звучеше все тъй сладък и топъл. Тя ги чакаше и дебнеше през целия ден. Сега се бе спуснала чак долу, на пътя, да ги посрещне.

Преспанци минаха през тая зима бодро и весело. Тая веселост не идваше от ядене и пиене, от богатство и благополучие, все тъй с пот на челото печелеха сухия си залък бедните люде, каквито бяха повечето от преспанци. Ала хубави надежди сгряваха сърцата на тези презрени гяури, гордост ги изпълваше и нова някаква сила. За сражението в Криводол се разправяха чудни легенди и всеки преспанец го смяташе за своя лична победа — нали четниците, които загинаха там геройски, бяха също тъй презрени роби и войводата им беше преспанец! После дойде и убийството на Панту Кътърката. Имаше една могъща ръка, която закриляше поробения народ и наказваше предателите. Мнозина преспанци бяха членове и помощници на тайната народна организация и всеки от тях се чувствуваше частица от нея, чувствуваше в сърцето си нейната нарастваща сила. Тя беше обща тайна, но всеки я пазеше зорко, пазеха я робите в сърцата си, тя беше в техните скрити копнежи. Новата сила, която напъваше в гърДите на немирните кяури, блестеше в погледите им, които ставаха все по-дръзки, изливаше се в бунтовните песни, които се пееха открито и с буйно въодушевение, а често се изричаха смели думи и люти закани срещу вековните потисници. В поясите на мнозина от по-младите мъже тежаха револвери и ножове и не се бояха вече да пресекат път на турчина. Никола Нешев ходеше из града с дигната глава и преспанци го наричаха свой, християнски каймакамин. Йоан Сърчарот се усмихваше тайнствено и мъдро под възкьосавите си мустаки и знаеха людете, че той държи всички тайни на комитета: Любен Расков събираше в общата работилница млади калфи, говореше им разпалено за нов живот, бранеше сиромасите, ругаеше чорбаджиите — народен човек беше той, не се гордееше със сполуката си в занаята и като бе изникнал от сиромашки корен, не бе забравил сиромасите; ето и Наум Катранов, тих и кротък, баща е на четири деца, предал се е на народното дело с цялата си душа, кой не би намерил смелост в себе си да тръгне поне след него? Горделив се разхождаше из чаршията Илия Роглев — нека, макар да е чорбаджия, и той стои до най-смелите народни люде! Голяма радост беше за целия град и общото въодушевение и воля за борба порасна, засили се, когато се узна, че и синът на Лазар Глаушев е влязъл в народната организация: какъв човек със звезда на челото, роден за щастие и всякаква сполука, и той не е пожалил себе си, ни щастливата си звезда. Людете следяха всяка стъпка на своите водачи, следяха всяка промяна по лицата им, вслушваха се във всяка тяхна дума и вярваха в тях, вървяха след тях бодро, весело и смело. Агите и бейовете бяха посърнали, макар и не още от голяма уплаха. Но те бяха угрижени — какво ставаше с могъщия техен дьовлет? Нещо бе рухнало дълбоко в основите на тяхната държава, те сами вече не почитаха законите на своя дьовлет, на своята вяра, те си завиждаха и силният отказваше помощ на по-слабия, не тачеха рамазана и пиеха вино, блясъкът на златото заслепяваше очите на техните големци и управници. Дали не бе дигнал ръка аллах от своя избран народ? Раята вече не приличаше на себе си, не се боеше от агите си. Дори и по селата. Раята дига глава срещу господарите си — хе! Ръждясаха ятаганите, отдавна не са потапяни в гяурска кръв… И агите ходеха по Преспа навъсени, поглеждаха накриво, събираха гняв и ненавист спрямо повилнелите роби. Преспанци се подсмиваха на техните дертове и криви погледи. Мина то, агалар! Що бе минало — никой не би могъл да каже ясно, а свободата още не беше извоювана, борбата едва сега започваше. Но се виждаше — колелото на общия живот се бе завъртяло още един път.