Зимата още не беше преминала, когато се чу, че по Преспанското поле е излязла нова чета. Да не би да са оживели загиналите в Криводол? От нищо не пресеква силата на комитета.

Селяните от полските села, с дрипави кожуси и протрити опинци, пошушваха тайнствено на своите приятели в града — на ковача, на коларя или бакалина, на ханджията:

— Шестима са. Огън момчета. Да видите само войводата…

Събрали се тая зима петима млади мъже от преспанските полски села, по своя воля и неволя, въоръжили се някак и тръгнали да ходят комити. Колкото оръжие не им достигнало, взели го от поляци турци и от кехаи по чифлиците. Всеки убил по един поляк или кехая, за да си вземе пушка и куршуми. Така се бяха обвързали те, с кръв, и за вярно другарство. Ходеха по селата и навсякъде намираха отворени врати. Сега навсякъде имаше организирани люде, та Началството в града веднага научи за тая млада дружина и Нешев писа писма на околийския войвода да изпрати най-добрия си четник за войвода на новата полска чета. После Нешев сам отиде, през един мразовит ден към края на януари, да свърже новия войвода с четата му. Момчетата се зарадваха, че комитетът ги призна за четници. Нешев каза сърдито:

— Ето ви войвода: Гьоре Павлев. И нема да ходите сега да убивате турци по своя воля, а сте войници от народната войска и ще се борите за целия народ.

А Гьоре Павлев посегна към пушките им:

— Никога четник не държи така пушката си! Да свети оръжието по тебе, момче! Запаши се здраво, да не виси нищо по тебе!

Петте момчета изеднаж стегнаха сърцата си. А войводата ги грабна като с ръка и още същата нощ ги преведе през цялото поле, чак на другия му край. Това кръстосване на полето вече не спря. Студовете бяха още големи, полето беше пусто, край селските огнища бе топло и сладко се спеше, но Гьоре Павлев никога не се подлъгваше да остане две нощи поред в едно и също село. Той беше сух човек и дори дребен на ръст, та изглеждаше чудно как носеше толкова оръжие по себе си И на студ беше много издръжлив, и на глад: никога няма да се мушне в огнището, никога няма да поиска ядене. Караше всяка седмица да го бръснат, често сменяше и долните си дрехи:

— Като си комита, въшки ли ще въдиш!

Вехто беше облеклото му — бели дебърски бечви с черни гайтани, джамадан и късо гунче, — но беше здраво, закърпено, чисто. Още по-чисто беше оръжието му, дори и патроните му лъщяха един до друг:

— Като се грижиш за пушката си, и тя по-добре се грижи за тебе. А тя ти е сега, пушката, майка и баща. Лют беше той, не се засмиваше, но пазеше момчетата си. Те му се бояха и го слушаха. И може би го обичаха, но и петимата бяха селски люде, та не показваха помежду си ни обич, ни каквато и да е нежност. Колкото и да ги държеше все нащрек — все под оръжие, не им даваше да се застояват никъде, ни да по спят повечко и това ги уморяваше до капване, — те се противяха. Той им каза еднаж:

— Нашата диря се вижда отдалеко и ако се поуспиме некъде, агите веднага ще ни натиснат.

Като започна слънцето да наяква и тревата да се зеленее по припеците, Гьоре Павлев почука пушката си:

— Иде време за нашата работа, Ще се размърдат агаларите.

Най-напред уби поляка от Криводол. Научи от селяните — полякът сам се хвалил, че той открил четата на Стефан Церски в кулата, той казал на мюлязимина че вратата на кулата стои винаги отворена, а сега затворена отвътре. Мюлязиминът бил готов да си отиде с аскера. Цяла зима не бе идвал полякът в Криводол и като дойде за пръв път, Гьоре Павлев би четири часа път с дружината си, издебна го вън от селото и го уби.

Той уби и друг един турчин поляк. Турчинът ходеше винаги с една волска жила в ръката си и биеше селяните, където и да ги срещне. Мълчаливо, жестоко, докато се умори ръката му. Селяните бягаха от него, но къде ще избягат, щом трябваше да ходят всеки ден по работата си. А той влизаше и по къщите им заради младите жени. Щом започна да се позатопля времето, появи се той наново с волската си жила. Гьоре Павлев изпрати при него един по-смел селянин да му каже:

— Ага, захвърли тая жила и не закачай женската ни челяд. Така ти нарежда Гьоре Павлев.

Турчинът толкова се разгневи поради тая гяурска дързост, че забрави да си послужи с волската жила.

— Кой е този Павле бре, неговата майка?!… — кресна той и едва след това се нахвърли върху селянина.

Но зад една кирпичена стена там наблизу се спотайваше Гьоре Павлев с двама от другарите си. Те и тримата прескочиха стената и Павлев се изправи пред занемелия поляк:

— Аз съм Гьоре Павлев.

Турчинът започна предпазливо да подига ръка към дръжката на револвера в силяхлъка си. Войводата го изпревари. И като падна турчинът, пронизан от два куршума, Гьоре Павлев ритна ядно волската му жила.

Такива предупреждения Павлев изпращаше до всички зли турци из полските села — до поляци, кехаи, чифликсайбии. Някои от тях се стъписваха поне за някое време, но повечето ругаеха дръзкия гяурин и му се заканваха. Той обърна цялата си дейност з лов на турски изедници и на предпазни маневрирания из района. Уби още двама кехаи, запали две чифлишки кули, а уби и един селянин, който се бе опитал да предаде четата. Иначе всички селяни бързаха да му помагат ту като наблюдатели, ту като куриери и нямаше разлика кой е организиран и кой не е още организиран. Така той знаеше какво върши всеки турчин по селата, къде се намира — затворен в кулата или на път, или пък безчинствува из селото — и падаше като светкавица с четата си винаги навреме и на място. Понякога по Цели седмици не се вестяваше в някой край на полето, Докато ловът излезе от бърлогата, сетне внезапно ще Довтаса с другарите си точно на това място. Властта не предприемаше нищо против четата — каймакаминът се боеше да не се чуе в Битоля, че в неговата околия пак се е появила чета, а миралаят смяташе, че не е негова работа да гони комитите, щом никой не е поискал това от него. Опитаха се да си помогнат сами агите от полските чифлици, събираха се на групи и ходеха по селата да търсят Гьорета Павлев. Кой ще им каже къде е Гьоре Павлев! Той им устрои на няколко пъти засади, уби още двама от тях и преследвачите му спряха своите походи.

Селяните се плашеха от смелостта на Гьоре Павлев, но и се радваха на своя закрилник. Недоволен беше от него Никола Нешев — той искаше всичко да се върши с негово знание, но още не се решаваше да влезе в разпра с новия полски войвода, мъчеше го съвестта, че той бе станал някак причина за избиването на четата в Криводол. А славата на Гьоре Павлев растеше и в града, чуваше се името му във всеки разгозор и го споменаваха с познатите юнашки думи: „Куршум н го лови, сабя не го сече.“ Всичко това продължи близо два месеца време. Не можеше да се преструва повече каймакаминът на глух и сляп ни пред своите, ни пред гяурите и сам отиде при миралая в казармата. Излязоха из полето две потери: аскер с един мюлязим и друга една група от петдесетина заптиета и башибозук. Тогава и Нешев показа недоволството си:

— Ето докъде докара Гьоре Павлев работата! Сега ще го смажат и дете в майка ще проплаче по селата.

Още преди това се говореше, а се спомена и в някои нареждания на Централния комитет на Организацията и на окръжния комитет, че в четите рядко се срещат по-учени и по-отворени люде за проповед и организация и че всяка чета трябва да има поне един по-просветен човек, които да прочете и да отговори на някое писмо на комитетите, на някое нареждане. Излязоха тогава с четите по разни места някои учители, а други ходеха с четите за по-късо време, докато обиколят по един-два пъти района на четата, за да проповядват м да поучават според народното дело и четниците, и простия народ по селата, започна и Никола Нешев, от тая нужда за четите. Той събра другарите си от комитета и започна, както често му беше обичай, от средата:

— Да не мисли некой, че е по-лесно да се работи тук, под носа на турците, а е по-мъчно с четите! Там животът е по-несгоден? кога ял, кога неял, и дъжд ще те удари, и студ, но тук Етхем ефенди всеки миг може да те улови за шията. Ето Гьоре Павлев, добър войвода, но прекали от простотия. Нема до него един по-свестен човек да го възпира, да го пази от лудости. Поне за некое време, колкото може, да го поучи некой, да го вразуми. Тръгнаха потери срещу него, а той сигурно и с тех ще кара по своему, докато го разбият.