— Не съм виновен… аз не съм виновен! Чалмата дойде и ми каза… воиводата заповядал да заколи селянина… бил наш противник и го напсувал него, Чалмата. Той, Чалмата, и по-рано искаше да заколи двама селяни… той се с ножовете… Не съм виновен аз, братя… Той ме излъга и аз го пуснах при селянина, а той беше вързан и Чалмата веднага го уби с нож.

Банков пристъпи, мина през редицата на четниците, които бяха обградили върховистите, и се спря пред Чалмата:

— Верно ли е това? — Чалмата нито се помръдна. Ванков отново попита: — Верно ли е, че си го излъгал?

Чалмата пак не отговори. Ванков сви лице от погнуса:

— Ти искаш и него да погубиш. Какъв човек си ти? Убиец… — Сетне той се обърна към поручика: — Ето какви хора сте повели. И тоя хубавец… Приберете си го!

Той бутна часовоя към другите върховисти. Часовоят отвори още по-широко очи, облиза наново устните си и сякаш не вярваше, че бе спасен от наказание. Тогава пристъпи към Ванков друг един от върховистите — същият, които пръв се бе възмутил от убийството на Силяна Размов. Той беше също млад човек, мургав, чуваше се как диша дълбоко от вълнение.

— Не… аз… — започна той — аз не съм дошъл тук, за да вървя против тоя народ! През целия път си мислех, като виждам какво е тук, и мене сега всичко ми става ясно. Народът тук се бори, има си своя организация и не ще никои да му се бърка, а нас там, в България, ни лъжат. Братя — викна той по-високо, със закрепнал глас, — аз съм от България, но искам от сърце да се боря за свободата на Македония, да се боря с вас заедно, а не против вас, приемете ме във вашите редици, от сърце желая!

Той млъкна, но се чуха и други гласове сред групата на върховистите, раздвижиха се там още неколцина, размахаха ръце:

— И аз искам! И аз съм от България! Разбрахме всичко, лъгали са ни, а нали виждаме какво е тук и по целия път дотук… Приемете ни с вас… — Аз пък — чу се и друг глас там, — аз съм си македонец…

Отдръпнаха се настрана и четиримата — Ванков, Чендов, Павлев и Наумов, говориха те тихо помежду си някое време. Сетне Гьоре Павлев се приближи с бързата си походка към Чалмата и го издърпа за пояса, кимна на двама от четниците, които веднага застанаха с пушките си от двете страни на убиеца.

Пристъпи и Ванков, застана срещу групата на върховистите и рече:

— Македонският народ приема с радост и благодарност всяка братска, искрена помощ в своята борба. Които от вас желаят искрено да помогнат на своите поробени братя и са готови да се подчинят на наредбите на Вътрешната организация, на нейния устав, ние ще ги приемем в нашите редици с отворени обятия. А другите веднага да се връщат, откъдето са дошли, и ако още един път бъдат заловени с оръжие на македонска, земя, към тех ще постъпим, както към всички врагове на Македония.

Трима от върховистите бяха се отделили вече от своята група, веднага след тях се отделиха още двама Един от тях каза:

— Ние ще останем тук, с вас. Ето, братя.

Наоколо настана шумно оживление; чуваха се весели гласове, чуваха се и псувни. Наредено бе двама селяни да придружат групата на върховистите и да я предадат на съседния район, за да продължи пътя си към България. И те веднага тръгнаха през планината.

Двете чети и селската милиция напуснаха Мурени още тая сутрин. С тях тръгнаха и петимата върховисти, които бяха решили да останат в Македония. Поведен бе с четата и Чалмата. Като навлезе цялата дружина в близката гора, двамата четници, които придружаваха убиеца, избутаха го в един дол и го убиха там с щиковете си. Преди да умре, той нададе грозен вик и цял трепереше.

Около един месец по-късно Върховният комитет изпрати през границата други чети с цел да дигнат общо въстание в Македония. Четите успяха да увлекат населението само на Джумайската околия. От 23 септември, когато пукна първата възстаническа пушка, до 1 ноември станаха деветнадесет сражения между въстаниците и аскера главно в Джумайско, но също и по съседните околии — Мелнишка, Петричка, Разложка, Малешевска, Струмишка. Последицата от това предизвикано отвън въстание бяха стотици и хиляди души мъже и жени избити, изтезавани, изнасилени, стотици къщи и цели села ограбени и опожарени, хиляди бежанци към България и една страшна зима за останалото население в тия околии, които бяха дълги месеци наред блокирани от многочислена турска воиска.

Дъхът на планината бързо изстиваше, остро се чувствуваше в него стипчивият, горчив мирис на горската Шума, на зрелите треви, които ставаха твърди и бодливи. По високите долища сутрин край скалистите върхове на планината пропълзяваше лека прозрачна мъглица, която бързо изчезваше още при първите слънчеви лъчи. Късо беше лятото в планината и вече бе отминало. Като утринна мъглица, лека и прозрачна, започна тъга да забулва погледа на Дона. Тя не знаеше откъде иде тая тъга — мъката й по Велко беше много дълбока, — може би беше тъга по отминалото лято, може би беше неясен страх пред приближаващите се зимни бури или беше поради самотията и, а може би тъгуваше за своите близки в града. Дойдоха Мирче и Кузо да и предадат нейния дял от продадените дотогава греди, дъски, дърва и Дона им каза:

— Натоварете тия дни добичетата с дърва и ги закарайте у нашите в града. Кажете им много здраве от Дона, щерка им. Нека се топлят през зимата. А за сметката — ще си я прехванем; вашето нема да се загуби.

— Лесна работа, учителке — отвърна Мирче колкото великодушно, толкова и неясно: ще си иска ли своето от тия дърва, или няма да го иска.

— Не, вие ще си получите вашето — настоя Дона. Сега тя имаше още една грижа: ще я назначат ли селските старци и тая година за учителка? Досега никои не бе отворил уста да продума. Може би старците мислеха, че щом е тук и вече е тукашна, ще си бъде учителка — нямаше защо наново да я назначават. Това беше право, но все пак… Сега трябваше тя да се грижи за семейството. Скоро ще дойде и детето…

Но Дона може би тъгуваше заради рожбата, която носеше в утробата си. Детето беше вече живо в мислите й. И как започваше то, мъничкото, живота си още неродено! Първите душевни и телесни тревоги и болки, в началото на своята бременност, Дона преживя някак скришом, съвсем сама, покрай другите по-големи тревоги около Велко. Когато детето оживя и в мислите й, и в утробата й — тя беше и наистина сама. Какво можеше да сподели със свекърва си? Старата жена ще й каже: „Ами нищо — трудна си и като му дойде времето, ще родиш.“ Скоро след заминаването на Велко тя усети първите движения на детето. Там беше то, милото, под сърцето й. Тя плака в стаичката си от радост, но и от скръб: детето й живееше, растеше, а беше като сираче, без баща. Ето как започваше то живота си още в утробата й!

Ала във всички тия скърби и болки, и грижи, които я връхлетяха толкова млада и тъкмо когато бе намерила щастието си, във всички тия изпитания, тревоги и страхове сърцето й неусетно и все повече се обличаше в твърда кора, в яка броня. В скърби и грижи се бе родила, в дълбините на студени и мрачни води, но сега плаваше по повърхнината и разбиваше вълните с гърдите си. Така тя растеше душевно, зрееше и възмъжаваше.

Тая година на Кръстовден се събра доста народ в църквата. Служба не се отслужи — нямаше свещеник, а нямаше го и Даме Скорнев да изпее поне една или две молитви. Людете влизаха в църквата, шепнеха имената на бога, на Богородица и Исуса, лепяха свещи по свещниците и се кръстеха. Пак бяха дошли повече жени и деца. Дошли бяха и старците. Дона също влезе в малката църква, запали няколко свещи и после, заедно с всички други, излезе в малкия двор пред църквата. И пак както всеки празник старците насядаха на пейката край стената. Дона чакаше да я повикат и стоеше с жените, които се спираха около нея и я питаха за едно или друго. Някои от по-старите жени познаха в очите и по петната на лицето й, че е бременна, и с топло, майчинско съчувствие, с една чудна за тия селски жени деликатност й загатваха какво са познали:

— Благословила и тебе Богородица, учителке. Да си жива и здрава!