„Кря! Кря! Кря!…“

Дона наведе глава и се усмихна едва-едва:

— Станах другарка на орлите.

Нейният истински живот беше вътре в нея. Това беше непрестанната й мисъл за Велко и тая сладостна, постоянна, все по-нарастваща тежест под сърцето й — нейното неродено дете. Дона следеше всяка стъпка на мъжа си из планините, летеше след него с бързите крила на въображението си и колко пъти сърцето й замираше от страх, макар да не знаеше де беше Велко по същото време и дали наистина беше в опасност. С много по-ясен поглед тя се извръщаше назад, към тяхното общо минало, проследяваше миг след миг времето от тяхната първа среща и виждаше всичко по-ясно, по-светло и отново преживяваше всичките си радости, дори негли с по-голяма сила. Повтарящата се радост в спомените хранеше душата й. От някое време в непрестанния трепет за Велко започна да гори, да се засилва друго едно чувство, скрито дълбоко в сърцето й. Това ново у нея чувство беше гордост. Разчу се, че при последното сражение Велко спасил с голяма смелост околийската чета от сигурна гибел. Дона се гордееше с Велко. Всеки бързаше да й каже по нещо:

— Твоят Велко спасил четата, учителке. Хвърлил се напред и я превел между щиковете на аскера. Твоят Велко, учителке…

О, такъв е Велко! Но Дона смирено навеждаше очи — не искаше да се показва горделива пред тия люде, които също се гордееха с нейния Велко и го обичаха.

Сега тя се страхуваше по-малко за него.

И още една опора имаше тя: детето. Живо беше вече то в утробата й. Вечер Дона седеше край огнището и шиеше пеленки, дрешки на детето си. Вече не минаваха по гърба й тръпки, като зли, хапливи насекоми, когато вятърът пищеше в кумина и чукаше като с ръка по прозорците. Скоро, скоро тя нямаше да бъде сама, скоро ще се чуе в тая глуха тишина, която заливаше и изпълваше малката къща като придошла, мътна вода, ще се чуе глас, нов и силен човешки глас. Дона сега и учениците си гледаше с по-други очи. Гледаше ги като майка и очите й бяха пълни с най-хубава надежда. Погледът й се спираше ту върху някоя руса главица, ту върху някои румени, издути бузи или срещаше две блеснали, чисти и дълбоки зеници и тя се питаше: „Какво ли ще бъде моето дете? Такава ли руса коса ще има, такива ли очи?…“

Така минаваха дните й: в тишина, в самотност, в копнеж. Нека минават, нека минават по-бързо, тя няма да ги спре. Нека дойде по-скоро денят, в които ще се роди детето й. И сетне тя ще чака деня, в които ще се върне Велко завинаги при нея. Кога ли ще дойде тоя ден? Тя ще чака, ще чака…

Започнаха да падат първите слани и планината посърна опушена, като да я бяха близали буйни пламъци. Есенните ветрове прескачаха високите хребети, лудуваха из гората, брулеха листата й. Катеричките пълнеха дълбоките си скривалища по хралупите със зрели горски плодове, в храсталаците шумоляха лениви, натежали зайци, по жълтеещите се поляни минаваше Кума лиса с нов лъскав кожух, сита и смирена, а по скалите насреща весело фиюкаха с крила диви гълъби и гукаха издебело с пълни гуши.

Селим бей пак дойде в Рожден. Дойде пак с голяма тайфа и с цяла сюрия92 ловджийски кучета, но т си гонеше повече човешки лов. Изгърмяха пушки, тупотеха коне, дигна се кучи лай и цялата дружина на бея пак нахълта в двора на Добра Лозанова. Но тоя път тя не излезе да посрещне госта си и той побутна здраво залостената врата. Заблъска тогава беят с цевта на пушката си, но вратата пак не се отвори, а се чу иззад нея гласът на Добра, тих и потаен:

— Нема да отворя, бей. Комитите ми забраниха да те приемам, ще ме убият. Но ти разбий вратата и как ще мога аз да те спра, да те върна? После ти ще ми направиш още по-хубава врата. Хайде!

Селим бей хитро се усмихна. И людете му разбиха вратата с такъв шум и вик, че да се чуе из цялото село. Нададе писъци и Добра, заплака и детето й, пищеше жално и старата й свекърва, скрита в тъмната си дупка негде из къщи. Влезе беят най-после и Добра го посрещна с усмивка, но тоя път не беше много весела. Той разпрати по съседните къщи и другарите си заедно с конете и кучетата и като останаха сами с Добра, каза:

— Наплашили те комитите, виждам аз.

— Не е това — отвърна Добра. И добави: — Мъжът ми се връща. А има и нещо друго — ще се зарадваш ли? Аз съм трудна. От тебе.

— Тъй ли? — подхвърли Селим бей нехайно, едва-едва учуден.

Сега Добра млъкна и втренчи поглед в турчина. Очите й се размътиха от гняв. Тя продължаваше да мълчи и гледа бея, докато гневната мътилка в очите й се изля в няколко едри сълзи. Беят като че ли нищо не забелязваше.

— Гладен съм — каза той. — Ха приготви нещо за ядене.

Добра въздъхна и се засуети около огнището. Тя беше толкова огорчена от своя дост, че нямаше охота да употреби дори острието на езика си. В нейното невярно, променчиво сърце напоследък се бяха набрали доста ядове и тя чакаше с нетърпение бея, за да излее пред него мъката си, да се опре на него, а той… Най-напред дойде заповедта на комитите — да не приема бея, да скъса всякакви връзки с него, а не след дълго трябваше да се убеди, че беше бременна тъкмо от него, от бея. С настъпването на есента наближаваше и времето, когато някои от гурбетчиите се връщаха за зимата на почивка в родното си село. Тоя път и Добра получи вест, че нейният мъж ще си дойде да прекара зимата със семейството си. Тя не се уплаши много нито от заплахата на комитите, нито от нежеланата бременност, но завръщането на мъжа й усложняваше всичко. Колкото и да беше лекомислена и безгрижна, невярната жена се уплаши от предстоящата среща със законния си стопанин — съпруга. В грижите и в страха си тя се надяваше на всемогъщия бей — той ще я освободи от тия грижи и тревоги. Ако беят застане насреща, какво може да стори мъжът и? Затова тя посрещна турчина още от вратата с всичките си ядове: и комитите, и нежеланото дете, и гурбетчията, които си идваше в несгодно време. А беят като че ли не я чуваше.

— Мръсна турска вера, поганска… — неволно прошепна тя.

— Що рече? — попита беят, разположил се край стената до огнището. И пак сякаш й се подсмиваше.

— Нищо — каза гласно Добра. — Проклинам си дните.

[# Дост — приятел.]

— Ех, ех, пък ти… — махна с ръка нехайно турчинът. Обладан от внезапна мисъл, той бързо се приповдигна като се облегна на твърдата, пълна със слама възглавница: — Ами я ела с мене в града. Не щеш ли? Ще станеш кадъна. Имам три жени: ще станете четири. Добра го погледна с бялото на очите си. И огънят, пуст да остане, и той не искаше да се подхване. Лютивият пушък пълнеше очите и, тя ги разтърка с опакото на малките си ръце и каза:

— Нема да си променям верата…

— Хм — засучи тънкия си мустак беят. — Имаш ли ти вера?

— Имам! Имам! — цяла се изви към него Добра със стиснати малки юмручета, кичур коса падна изпод кърпата й, лицето й пламтеше, а от очите й бликнаха два извора. — Имам вера, турчине, хубава християнска вера, а вие, турците, сте некръстени кучета, поганци…

Беят се усмихваше глупаво, но и се поотдръпна — уплаши се от ноктите на тая малка, разгневена жена. Той я познаваше — тя нямаше ум, в нея лудуваха триста дяволи, тя можеше всичко да направи! Виждал я бе да къса в самозабрава ризата си на късчета, да разкъсва с нокти бялата си кожа, да хапе със зъби като бясна кучка. И той дигна ръце:

— Чакай, Добро… Успокои се! Аз се пошегувах с тебе малко, ти не се кахъри, бъди рахат…

Котката прибра ноктите си. Тя искаше да се владее, да се съсредоточи, да не изпуща това, което й предлагаше дългоочакваният случай. Какво ще стане с нея, ако разсърди и прогони турчина? Но това беше само един от гласовете, които говореха, шепнеха или крещяха в нея — това беше гласът на благоразумието. Тя чуваше и други гласове в себе си и други някакви сили се движеха в нея, бореха се и я тласкаха към неочаквани, немислени преди това постъпки и думи. Нейното сърце кипеше и клокочеше като тоя черен котел на огъня. Тя се укроти, стана ласкава, започна да се подмилква — искаше да бъде разумна, но и сама не знаеше какво би направила, какво би казала в следващия миг.