Погребаха стрина Ордена до пресния още гроб на Даме Скорнев, долу, в селските гробища в долината. Всичко мина според както беше ред и обичай, людете се разотидоха и в къщи останаха само Дона и двете й зълви — Захария, по-старата, и Босилка, по-младата. Селата и на двете бяха някъде далеко из планината и бяха дошли едва на другия ден след смъртта на майка си, та веднага щом пристигнаха, погребението започна. И сега нямаше поп, та старците, доколкото знаеха, рекоха по някоя молитва.
А Велко не дойде на погребението на майка си. Тръгнаха двама души негови другари от селската чета да го търсят из планината и по околните села, но се върнаха на другия ден без него. Те бяха влезли в следите на околийската чета, но и дотам спряха. Научиха от верни люде, че три силни потери от аскер преследваха четата от три страни и тя беше постоянно в движение, за да не попадне в обсада. Те се върнаха в Рожден — къде ще гонят Велко… Ех, бог да прости бабичката!
Двете сестри, Захария и Босилка, бяха дошли бързо, но не бързаха да си отидат, макар че бяха оставили къщи, деца. Те и двете бяха по-стари от Велко, имаха неговите сиви очи. Захария беше едра, кокалеста, над тридесетгодишна жена, а Босилка беше няколко години по-млада и дребна като майка си. Дона забеляза, че те се държаха студено, дори враждебно към нея, но си помисли, че това е от скръб. Ала като останаха сами в къщи след погребението, Захария, както беше намръщена, изеднаж каза:
— Татко умре, а ние не можахме да го видиме… Турци имало тогава в Рожден, не дойде никои да ни каже. Сега и майка умре, Велко тръгна с комитите… тая къща запустева.
Тя говореше уж на сестра си, но всяка дума беше насочена като удар срещу снахата, срещу Дона. А Босилка все повтаряше каквото кажеше по-старата сестра:
— Е… запустева татковата ни къща.
Дона ги виждаше за втори или трети път, но те й бяха мили преди още да ги види — нали бяха сестри на Велко? Защо й се сърдеха те, защо бъбреха такива укорни, неправи думи? Но нека бъде тя по-разумна от тях, нека ги погали по челото като вироглави мулета и може би ще се укротят.
— Не говорете така, сестрици… Татковата ви къща нема да запустее.
Те и двете останаха като позасрамени. После се спогледаха и Захария дигна нос към снаха си — добре, щом искаш с кротко и с благо! — и каза гласно:
— Нема да запустей, но нема да е веке наша. Ти ще си тука. Едно е татковата къща, а друго е…
— Ами сега ще ви бъде братова къща — прекъсна я Дона. — Един ден Велко ще се върне, това си е пак ваша къща, братова.
— Наша, наша, ама я ни дай ти каквото си е още наше тука, пък ние сега си имаме свои къщи.
— Аха! — подвикна неволно Дона и млъкна. Сетне веднага додаде: — Аз не знам що е тук ваше и неваше.
— Знай се що е наше — разкърши вежди Захария. — Ето, ще отворим най-напред сандъка на майка. Ти не бои се: каквото ти се пада като на снаха, ние нема да го вземеме. Пък ти и не си селянка, та да носиш от майкината руба. Ние ще вземеме само това, което ни се пада. И от сандъка, и от покъщнината. И ние сме родени в тая къща.
— И ние, ами… — отвърна като ехо след нея Босилка.
Сега изеднаж видя Дона колко й бяха чужди тия две жени. Сестри на Велко, ето и неговите сиви очи, но те бяха дошли да ограбят тая къща, искаха да отварят сандъци, да тършуват, да делят свое и несвое. А тая къща беше вече нейна къща, сега тук тя беше господарката. Тук ще живее до края на живота си, тук ще роди детето си. И гласът й прозвуча твърд и ясен:
— Аз нема какво да деля с вас. Ако има какво да вземете, Велко, брат ви, ще ви го даде един ден. Чуждо и аз не искам. Поседете, колкото искате в братовата си къща, добре сте дошли, но после вървете си със здраве.
Не очакваха такъв отпор двете сестри. Те си бяха помислили, че ще се справят лесно с тая слабичка гражданка, но сега отеднаж се укротиха.
— Ами, нели знайш, ти си учена — започна да се подмилква Захария, — се ни се пада по нещо от майка, от татко…
— Да оставим сега това — прекъсна я пак Дона. — Само Велко знае какво ви се пада, той нема да вземе вашето.
Сестрите вече не продумаха за делба. И не биха имали смелост. Същия ден прелетя над селото вест, като по въздуха, че на около два часа път навътре в планината четата води сражение с потери. Дона ходеше с примряло сърце и лицето й се затвори — стана от сив камък.
Два дни прекара Дона, ослушана накъм планината. Като дойде вестта за сражението, някои казаха, че от Стърмец — най високия хребет отвъд долината — се чували гърмежите. И Дона се напрягаше да чуе — там, сред тия гърмежи, беше Велко в смъртна опасност. После казаха, че сражението продължило до стъмване, че били убити четирима четници и воиводата между тях. Едва късно на втория ден всичко се изясни: сражението бе продължило шест часа, убит бе само един четник, а турците бяха пренесли в града с коли ранени и убити свои люде.
През тия два дни Дона направи тридневен помен на гроба на умрялата, идваха жени и горе, в къщи, а веднага след това сестрите на Велко си отидоха. Започна и новата учебна година, но през цялото време Дона живееше като насън, унесена и заслушана накъм планината.
После отеднаж се видя съвсем сама горе, на високата каменна площадка. Тя си спомняше, че на помена някои от жените сами бяха заговорили:
— Как ще живейш, учителке, сама? Да идваме по една, по две да се редуваме и да те пазим поне нощем. Слезни долу да живейш, в друга некоя къща, пък сутрин ще отиваш заедно с децата на училище.
Жените така и се разотидоха, с приказките си. Подбра всяка своите си грижи, а Дона остана горе сама. Не идваше никои да я пази нощем, а тя нито помисли да слезе долу, да изостави бащината къща на Велко, да изостави своята къща. Тук ще живее тя. Няма да остави малката къща да запустее и нали Велко всеки миг може да дойде и да я потърси — къде ще я търси той? Тук, в своята къща, тук я бе оставил той и тук ще я намери. Няма да угаси тя огъня в това огнище.
Децата се събираха рано сутрин и Дона, вдадена в работата си, не усещаше как минаваше времето до късно следобед. Ала щом пуснеше учениците да си вървят, заедно със заглъхването на последните детски гласове над площадката лягаше тишина, глуха, неподвижна, сякаш тежък прозрачен похлупак. Най-напред Дона пущаше двете кучета, но те нямаше по кого да лаят и лягаха негде умълчани или пък заспиваха. Тя влизаше да разтреби къщата, да си сготви вечеря и обед за другия ден, отиваше за вода, а подир това, на стъмване, чакаше да се приберат козите. Но що беше то — нямаше кои да й цапа и разтуря в къщи, често пъти и не палеше огън да готви, прекарваше с каквото и да е, оставаше само да прибере козите в обора. Оставаше й още много време — човек не може да легне с идването на нощта, пък и сънят не идва по наше желание. Оставаше й много време да седи сама със своите грижи, със скръбта си, със страховете си, да се ослушва в тишината наоколо.
През първите дни, след като се разотиваха учениците й, тя като че ли оглушаваше, като че ли целият останал свят оставаше отвъд някаква стена, през която не проникваше ни звук, ни глас. После започна да долавя познатите й шумове на планината и заедно с тях наоколо започна всичко да се съживява. Ето всичко наоколо беше, както преди. Дори тя сега, в своята самотност, забелязваше неща, които по-рано не бе забелязвала. Тя долавяше и най-причудливите подсвирквания на вятъра, неясния говор на гората, долавяше всяка промяна в чудната и непрестанна игра на багрите по планината, чийто тайнствен, скрит живот все по-ясно се разкриваше пред погледа й. Тишината изчезваше за нейния изострен слух. Сама високо горе, на каменната площадка, Дона не се чувствуваше откъсната от живота. Една привечер, излязла на двора, докато високите планински върхове още пламтяха в ален слънчев блясък и небето беше бездънно море от зеленикава светлина, Дона чу далечен познат грак на птица и дигна нагоре лице: високо над нейното каменно гнездо, по прозрачните зелени вълни на небето, плаваше орел, краищата на разперените му крила загребваха слънчева светлина и проблясваха като сребърни весла. Едва ли друг някои би забелязал самотната птица в небесните дълбини и би чул далечния й зов:
