Скоро следобед пред портата на Глаушеви спря затвореното ландо и от него слязоха четири забулени туркини. Само това можеше да се познае изпод техните фереджета и була, че двете бяха млади, а другите две бяха стари. Това бяха старата беица — майката на Селим бей, — една от жените му и сестра му Лейла; четвъртата кадъна беше по-бедно облечена и по-иначе забулена: носеше дълга до земята черна широка дреха която бе почнала да зеленее, с дълги широки ръкави, главата й беше цяла обвита с чиста бяла кърпа и самсУ, с една цепка, колкото за очите. Тя беше нянята на Лейла — бедна далечна роднина на старата беица и беше като своя в къщата на Кемал бей. Старата беица я побутна тя първа да влезе в гяурската къща и нянята пристъпи нататък, но насреща се зададе и Ния Глаушева. Трите беици я гледаха през тънките си була, а нянята започна по гяурски:

— Е, чорбаджийке, гости ти идем, чакаш ли ни!

— Повелете, повелете — посрещна ги Ния, — чакам ви.

Туркините влязоха в двора. Ландото остана пред портата, а кочияшът — стар турчин — седи там, на капрата, и няма да погледне ни вляво, ни вдясно; той ще стои тук, ще чака и ще пази.

Това необикновено посещение в дома на Глаушеви ставаше по желание на Лейла. Тя много се увлече да плете някакви сложни кенета — хвана я мерак по тях като болест. Научила бе от майка си, че голяма, изкусна майсторка на кенета била една гяурка — Ния Глаушева. Започна тогава Лейла всеки ден да дотяга на старата беица:

— Да идем, анам, при гяурката. Да идем…

След нея започна и нянята й:

— Да идем. Нека мине меракът на Лейла…

Лейла беше по-малката щерка на Кемал бей, роди му се на стари години, не можеше да й скърши хатъра и тя го накара да позволи това посещение, да отиде той чак в дюкяна на Лазар Глаушев.

Като влязоха туркините в къщата на Лазар Глаушев, водени от Ния Глаушева, а нянята затваряше грижливо след тях всяка врата, те свалиха нетърпеливо булата и фереджетата си.

— Ех, чорбаджийке… — въздъхна първа старата беица. — Щастливи сте вие кяурските жени, че не носите такива дрипи по вас, та и слънцето да не може да ви види.

Ния пристъпи и улови Лейла за ръката: каква хубава девойка! Тя се радваше на голямата хубост на младата туркиня — на кафявите й очи с по-тъмни лъчи в тях, които правеха погледа им по-дълбок, с дебели черни вежди, извити като лъскави венчета над тях, на необикновената нежност на кожата й, а устните й бяха набъбнали от млада, гореща кръв. Имаше и друга сила в тая хубост, която притегляше и замайваше, усети я дори и Ния Глаушева, като някакво благоухание, което стига чак до сърцето и вълнува.

Настани гостенките си Ния в най-хубавата стая — в гостната, — поднесе им плодове, сладкиши и шербет, който ухаеше на рози. После изнесе всякакви кадета и тантели, които сама бе плела. Чудеха се туркините на тия прекрасни изделия на две нежни, ловки и търпеливи женски ръце. Ния показа на Лейла как се заплитат най-хубавите от тях, а девойката се галеше около нея, изричаше с приятния си глас неразбрани турски думи, които смесваше и с преспански. Тя бързо схващаше всяка плетка, а на края пожела да разгледа къщата. Дошла бе тук и от голямо любопитство — да види гяурска къща.

— Ами хайде, момичето ми — каза Ния. — Върви, влизай, където искаш. Старата беица попита:

— Сами ли сме, чорбаджийке?

— Сами сме в целата къща — отговори Ния, но сърцето й беше неспокойно: синът й днес не си бе идвал за обед — случваше се това понякога, и той не беше предупреден за необикновените гости. Но ако си дойде сега — успокояваше се Ния, — нели ландото е пред портата и кочияшът е там, ще го спре, ще го предупреди…

Лейла тръгна сама из къщата. Влезе във всяка стая тук, на горния кат, и все се заглеждаше в наредбата. Влезе и в стаята на Бориса, опипа и разгледа с детинско любопитство всеки предмет върху масата му — писалките му, мастилницата, някакво тежко пъстро стъкло, наредени бяха тук една върху друга много книги. Девойката продължаваше да ходи сама из чуждата къща. В гостната стая оттатък се чуваха гласовете на другите жени. Лейла взе да слиза тихо, с котешки стъпки по дървената стълба за долния кат. Тъкмо бе стигнала най-долното стъпало и входната врата изеднаж се отвори. Девойката цяла потрепера от уплаха — накъде да избяга така, разбулена — и тя видя на отворената врата Бориса. Те се гледаха, близу един срещу друг, кой знай колко време, сетне Борис пристъпи и затвори вратата зад себе си, сякаш да запази от някого младата туркиня. Ами те се бяха виждали вече — и девойката се усмихна приветливо, дружески на хубавия момък.

Минутка преди това старата беица в гостната също пожела да разгледа къщата: тя поиска това не от любопитство, а бе се разтревожила за щерка си, която се бавеше вече много из гяурската къща. Двете майки тръгнаха заедно, тръгнаха след тях и нянята с младата беица, но те двете изостанаха назад, като зяпаха ту на една, ту на друга страна. Старата беица и Ния Глаушева видяха едновременно от горния край на дървената стълба двамата млади люде, застанали един срещу друг.

— Вай! — не успя да заглуши съвсем своя вик старата беица.

Лейла бързо се обърна, сетне подбра дрехата си и се изкачи горе, застана срещу майка си смутена, уплашена. И само това каза с шепот:

— Анам… Аз не знаех… Притича нянята:

— Какво има? Лейла, кажи…

— Нищо, нищо — рече старата беица със спокоен глас.

Борис бе изчезнал.

Четирите туркини скоро си отидоха и никой друг не узна какво се бе случило в тая къща. Двете майки с нищо не издадоха опасната среща на децата си, които бяха престъпили един от най-строгите закони на мохамеданската вяра.

През цялото време тоя ден до връщането си в къщи Борис Глаушев бе скитал из полето около града. Той не отиде в училището тоя ден, не се срещна и с Никола Нешев, а днес трябваше да даде отговора си за Панту Кътърката. Той бе претърпял тежко поражение — пред дръзкия предател и пред себе си, в себе си. Нешев и без него ще изпълни сега каквото е нужно.

А Нешев едвам дочака да мине тоя уговорен ден. Веднага след свършването на следобедните занятия в училището той изпрати единия от училищните прислужници да повика от чаршията Гога Ярмов и Йоско Пачев — двама млади люде, и двамата членове на градската чета; Иоско Пачев беше братовчед на умрелия в затвора Алексо Пачев. Нямаше какво да им говори повече Никола Нешев — те преди това още всичко бяха уговорили. Сега той им каза:

— Действувайте, както ви е наредено. Гога Ярмов и Йоско Пачев винаги носеха в поясите си пълни револвери. Те и двамата бяха калфи, върнаха се в чаршията и продължиха работата си, докато започна да се стъмва. Затвори се чаршията и двамата млади люде наново се срещнаха. Те знаеха, че Панту Кътърката се прибираше рано в къщи, но се хранеше в малката къщурка, при роднините си, и често се застояваше там до късно, а след това се прибираше да спи в новата къща.

Щом се стъмни, Ярмов и Пачев се промъкнаха незабелязано в двора на Кътърката: те бяха видели отдалеко, че в новата къща беше тъмно, и се спотаиха зад нея да чакат стопанина й. Не чакаха много дълго. Вратата на малката къща в дъното на двора светна, чуха се там гласове и скоро по пътеката изникна в тъмнината силуетът на Кътърката. Вратата на малката къща стоеше отворена и все още се чуваха там гласовете — роднините пазеха покровителя си. Той се приближи и се озърташе на всички страни. Спря се пред вратата на новата къща, за да си отключи, и двамата младежи там го убиха. Дигна се писък и вик откъм малката къща, двамата, терористи изчезнаха бързо в тъмнината.

Събраха се в рожденското училище около четиридесет деца — повечето момчета, но имаше и момичета. Дона Крайчева ги разпредели на отделения според това, което някои от тях бяха вече учили. Всички бяха събрани в единствената учебна стая, наредени на дълги, грубо сглобени чинове. Работата започна още първия ден, но повечето от децата бяха без учебници, без тетрадки, без плочи и калеми. Бащите тепърва щяха да набавят каквото беше нужно, когато до другия или до по-другия пазарен ден отидат в далечния град. Децата могат и така да помнят някое време уроците си — не може да се бие шест часа път до града за дребни работи. Пък и пари са нужни за всяко нещо, а пари не се копаят като мрамора от земята!