Младата учителка имаше смелост и търпение за всичко. Тя се боеше, дори сърцето й трепереше от страх пред всяка смела стъпка и пред всяка трудна задача, но имаше и много храброст в сърцето си, сила имаше душевна да понесе страха си, да го заглуши, да прекрачи смело напред, когато беше нужно. Тя се боеше да напусне бащиния си дом и да дойде сред тия страшни планини, но трябваше да дойде и дойде въпреки страха си. Боеше се много и преди да започне работа в училището, но започна още първия ден и никой не можеше да познае как се свиваше сърцето й от страх и тревога. Тя не знаеше как да започне и как да учи децата — никой не бе я учил да бъде и сама учителка. Тогава си спомни, напрягаше се по-ясно да си спомни как нея бяха я учили да пише куки и колелца, да познава буквите, да пее песнички. Така започна и тя, стъпка по стъпка, сетне и самата работа я подтикваше напред.

Дните минаваха един след друг и Дона, вдадена в работата си, не ги усещаше как прелитат от безкрая към безкрая с разперени над планината безшумни крила. Животът тук, на каменната площадка, беше прост и еднообразен. Което беше ново и любопитно за младата учителка през първите няколко дни, повтаряше се всеки ден: събуждането на къщата в тъмни зори, грижите около няколкото добичета, излизането на двамата мъже, баща и син, в гората за дърва или за въглища, отиването и връщането им от пазар в града в края на седмицата, непрестанната шетня на стрина Ордена из къщата и малкия двор. Учителката ходи по някои по-близки къщи на селото — канеха я често, — но и там беше същото, та дори и людете изглеждаха като че ли все еднакви както в селската си руба, така и в образите си, и в приказката си. Свикна тя и се успокои и в училищната си работа, не й изглеждаше вече така трудна, пък и децата бяха схватливи, бързо и лесно усвояваха наука и знания. Само планината насреща и навред наоколо изглеждаше все различна — ту величествена, ту страшна, ту обляна в слънчев блясък, ту по-черна и от най-тъмните нощи, ала винаги хубава. Младата девойка свикваше и с нея, но колкото по-добре я познаваше, толкова по-ясно разкриваше планината своята хубост и своя истински образ. Дона забеляза, че така беше и с людете: изглеждаха все еднакви и едва отблизу човек можеше да види истинския им образ. Еднакви, то се знае — люде като люде, — но и различни… Оказа се, че и Велко, синът на хазаите, е неграмотен. Видя й се много чудно това, макар вече да знаеше какъв беше и какъв е бил животът в това далечно планинско село. И по-скоро не й се вярваше, че тъкмо Велко е сляп и глух за книгата, за науката — не може да напише дори името си. Донесла бе тя от дома няколко свои любими книги и науми да ги даде на младия човек да ги прочете, да вкуси той духовна храна, да научи нещо. Избра най-хубавата — да го привлече още в началото. Той повъртя книгата в ръцете си, после дигна към учителката своите сиви очи:

— Не ще да дума с мене тя…

И като каза това, откъм врата му пропълзя руменина, заля цялото му лице.

— Как тъй не ще да дума! — повтори след него учителката, тънките й вежди се извиха нагоре още по-тънки.

Велко й подаде книгата, а в очите му — остър, студен блясък от голяма горделивост:

— Така. Не мога да чета. Не съм учил. Руменината по лицето му стана още по-гъста, но и погледът му се изостри още повече, студен и надменен. Тогава се намеси майка му, стрина Ордена, като квачка да защити пилето си:

— Ех, учителке… Ами кога ще се научи, кой ще го научи? За пръв път дойде учител в Рожден преди осемнайсет години. Тогава мой Веле беше мъничък. Тогава се учи баща му, та и сега пей, криво-лево, по книгите в църквата. После нема учител може би десет и повеке години и като дойде нов учител — мой Веле беше пораснал и не ще да иде в училището. Молихме го баща му го би, и тъй, и инак, най-сетне склони да иде но пък с учителя се смрази. Ударил го еднаж учителят, може и за добро да го ударил, но мой Веле като каза не — и веке не стъпи в училището. Пак молби, па бой, та и учителят дойде да го увещава, но такъв си Веле още от мъничък: каже ли нещо и там остава Мина една година, дойде друг учител. Вервах аз, кай се смени учителят, ще тръгне и Веле, пък и новия учител беше един миловиден, сладкодумен човек, ама едващо отвори училището — убиха го турци на път за града. Три години не дойде в наше село никакъв учител, а мой Веле порасна, как ще го пратиш в школото с дечурлигата! Ето така, учителке… може и Веле да си е виновен, но и той не е много виновен, че остана неук. Да имаше учители… Дона я прекъсна:

— Аз ще го уча. Ще го науча да чете и да пише.

Велко се усмихна под мустачките си и обърна широкия си гръб: приказвай си ти, учителке… Нямаш си друга работа. Той се отправи към вратата, но младата учителка викна след него, та и сълзи се показаха в очите й от обида и гняв:

— Срамота е! Млад човек да не знае да чете! Велко нито се обърна да я погледне.

Минаха няколко дни. На учителката все й се струваше, че младият момък я поглежда присмехулно, ала тя в това време обмисляше и се готвеше да превие врата му. Такъв буден младеж, а неграмотен… И после няма да го остави тя да й се подсмива!

Настъпили бяха дългите есенни нощи. Планината стенеше вън разтъжена и сърдита. Глухо и тъжно въз дишаше оголялата гора, в кумина виеше нощният вя тър ту на кикот, ту на плач, есенният дъжд почукваше на малките прозорчета. Край огнището, между четири здрави, камени зидове, беше сухо и топло. В огнището грееше цяло купище жар. Четиримата люде, които живееха в тая къща, бяха всички тук, край огнището. Надалеко и някак встрани от другите седеше Велко и като че ли само на него не му беше ни хладно, ни влажно, седеше някак нащрек — готов всеки миг да скочи, да излезе някъде. Той целият беше като яка стоманена пружина, напрегната и гъвкава, целият от яки широки кости и мускули на твърди обли възли. Това личеше и през грубите му шаячни дрехи, а още повече в движенията му, във всяка негова поза. Трикракото столче скърцаше под него, но не изглеждаше, че той тежи много на земята ни кога седи, и кога ходи. Баща му седеше край огнището цял отпуснат, като тръшната пълна вреща.

— Чакай аз да ти намеря работа — скочи Дона, тя пък лека и подвижна като птичка в гората. — Че ти ще заспиш така, ще паднеш от столчето.

— Нема да заспя, не ми се спи! — сепна се Велко и сивите му очи заиграха — искаше бързо-бързо да отвърне на шегата с шега: — А ти не можеш да се задържиш на едно место. Духне ветър през кумина и току те понесе като…

Той млъкна — не можеше да довърши мисълта си и тя веднага подхвана:

— Като?… А кажи де!

Велко се усмихна на несполучливата си шега и наведе очи. Майка му цяла се изви към учителката и като че ли сега за пръв път я виждаше: лека и мъничка беше девойката, ръцете й като на дете и само две очи на слабичкото й лице, кафяви и блестят дълбоко отвътре; косите й бяха тъмни, с червеникъв блясък, гъсти и тежки, бухнали на бялото гладко чело и сякаш главата й едва се държи на тънкия врат, пристегнат с високата яка на пъстра басмена блуза. „Още не си е пораснало горкото — мисли си старата жена. — Но ще порасне, Ще се налее, ще заякне…“

Учителката свали малката газена ламба на сандъка в ъгъла и след една минута Велко се намери седнал там на столче и с плоча, с калем в ръцете си. Дона нареди Всичко това бързо и ловко, приседна и тя там на едно коляно на пода. Велко послушно изпълняваше заповедите и, едва-едва усмихнат, сякаш всичко ставаше на шега.

— Хайде, започвай! — рече учителката.

Велко трябваше да пише на плочата цели редици Куки, ченгелчета, колелца. Калемът беше като тънка, чуплива сламчица между дебелите му възлести пръсти. Той започна да пише усмихнат, после усмивката не усетно изчезна от устните му, зачерви се цял, дебелите му вежди се сключиха, на челото му избиха ситни капчици пот. Белите чертички по плочата се показваха разкривени, извити на всички страни, ту много големи, ту пък съвсем мънички. Каква дребна, нищожна работа, а колко трудна! По-лесно би свалил Велко някой стогодишен дъб с тежката си секира.