— Скрий си езика — скара му се учителката. Велко не бе извадил езика си, но бе издул с него долната си устна и бе го стиснал между зъбите. Сега той бързо го прибра на мястото му и се огледа уплашен, с разсеян поглед. Дона кротко додаде:
— Ще свикнеш да се плезиш, като пишеш, а това е хубаво.
Той продължаваше да пише редица след редица чентелчета, колелца и последната редица беше малко по-хубава от първата. Но какво го задържаше толкова дълго закован на трикракото столче, наведен над плочата с калем в ръка? Може би желанието му да се научи да пише? Да, той наистина искаше да се научи да пише, винаги бе съжалявал, че бе останал неук. Но не беше само това. Близостта на девойката, дъхът на нейното тяло, на косите й, едва доловимата топлина, която се излъчваше от нея, го упойваше, омагьосваше го и го държеше там, закован на столчето, послушен, усърден, смутен. Ръчичките на учителката водеха неговите тромави, тежки ръце и тая игра на ръцете беше чудно хубава. Тая игра радваше и вълнуваше двамата млади люде еднакво силно, макар и по различен начин. Велко чуваше как шуми в ушите му разгорещената кръв и се унасяше в сладостно замайване, а младата девойка сама си приказзаше в ума радостно учудена: „Какви големи, силни ръце! Твърди и топли. С едната си шепа той може да покрие и двете ми ръце…“
Даме Скорнев дремеше край огнището и час по час поглеждаше изпод рунтавите си вежди двамата млади люде в светлината на малката газена ламба. В сивите му зеници проблясваха лукави светлинки: „Я ги виж как си гукат… И я слуша, слуша я Велко…“ Разкъсаните му мисли бързо изчезваха в здрача на дрямката, докато наново отвореше очи и пак виждаше младите люде един до друг до големия сандък, в светлия кръг на ламбата. „Слуша я… А каквото му кажа аз или майка му, или некой друг… се рога показва като младо биче… Слуша я, нека я слуша…“
Поглеждаше ги и стрина Ордена край своята къделя, която се точеше на тънка жичка през пръстите й. „Нека го научи“ — мислеше си тя. „Зззннннзззннн!“ — тихо пееше вретеното й. — „Нека го научи да пише. Млад човек, а ето, учителката е в къщата ни. Млад човек, мъж… Едно писмо не може да си напише, сметка не може да си направи. Не може веке тъй, както в старо време. Людете сега са по-други, с отворени очи. Ето и мене дори ми се ще да седна и да се науча на писмо… Ще се научи Веле. Ето, пише ли, пише. Здраво го хванала учителката. Води го като с оглавник. Каква е мъничка, пък здраво го държи. Тя може чак и в църквата да го отведе, венец да му сложи на главата…“
— Ух! — подвикна стрина Ордена. — Какви ли не мисли минават през ума на човека…
Гласът й сякаш пробуди двамата млади люде. Учителката взе плочата и калема в малките си ръце и каза:
— Утре пак. Всеки ден. Докато се научиш.
— Не ща! — скочи младият момък, завъртя широките си рамена и застана с гръб към Дона, като че ли се свенеше да я погледне в очите. — Не ми требва! — махна той с ръка и се отправи без нужда към вратата.
Учителката се усмихна след него и повтори:
— Всеки ден.
Велко мълчаливо дръпна вратата след себе си, излезе вън, в тъмната нощ.
Велко бързо се научи да чете и да пише. Увличаше го сладостното вълнение, когато беше тъй близу до учителката и ръцете им се докосваха. Дона първа забеляза как отскачаха опасни искри от пръстите им и се Уплаши, отдръпна се. Та Велко беше мъж, а тя нима бе забравила! Една млада девойка не бива да се доближава много до чужд мъж. Това беше някакъв вроден страх от мъжа, но тя изпитваше и една особена радост — хубава, макар и смътна, още неосъзната напълно, като виждаше как в очите на момъка тлее и припламва един постоянен огън. Казваше си Дона, че се радва на бързия му успех, но в тая нейна радост имаше и самоизмама. Той четеше детските песнички и разказчета в читанката и се кикотеше с глас:
— Гледай ти! И аз като децата…
Но сърцето му се изпълваше с радостна почуда и възхищение, когато се разкриваше пред жадния му поглед смисълът на тия песнички и четива.
Като свършиха буквара на читанката, учителката каза:
— Сега ти свършваш първо отделение.
Велко избухна в сърдечен смях. Той рядко се смееше с глас. Дона продължи:
— Това ти стига. По-нататък сам ще се учиш: ще четеш, ще пишеш. Иначе требва да те прибера с децата, с тех да вървиш.
— Защо не? Прибери ме.
— Ех, Велко, големичък си вече…
Това беше малко преди Божик и учителката се готвеше, като разпусне децата, да си отиде за празника в града, при своите. Тъкмо по това време дойде да я търси чак горе, в училището, Добра Лозанова. Тя живееше насреща, на другия бряг на долината, но отдавна не бе идвала в църква и Дона за пръв път я виждаше. Беше дребна жена, ала носеше леко тежката везана носия. Имаше тясно лице с нежно заоблена брадичка и беше бледо лицето й, макар да беше тя дете на планината. Устните й бяха много червени, като боядисани, и долната, широко и смело извита, беше като лист на трендафил, свеж и влажен от утринна роса. Очите й, едва-едва откроени, гледаха някак втренчено, жадно и бяха тъмни — две зърна черно грозде, умити от есенните дъждове. Като я видя Дона Крайчева с тия очи и устни, с косата й, подала се на две крилца изпод бялата забрадка — черна, лъскава и суха, негли ще изпусне искри, ако я докоснеш, — като видя Дона тая жена — смути се и сама не знаеше защо се смути.
Беше късно следобед. Учителката тъкмо бе пуснала децата да си вървят и сама се готвеше да се прибере в къщи. Добра влезе в училищната стая едва-едва усмихната, с леки бързи стъпки, отвори ръце, прегърна поривисто младата девойка:
— Мила учителке, мило девойче, откога искам да те видя, да си поприказвам с тебе. Ама не мога, не смея, Скорневица не ме обича и рекох си, чакай, направо в училището ще отида да я видя. Пък и не ща да ме слушат други люде. Ух, милата, каква си мъничка…
Прегръдката на Добра беше гореща, милваща, нетърпелива. Дола искаше да се изтръгне от ръцете й, нещо я отблъскваше от младата селянка и я плашеше, но в същото време чувствуваше как се прелива нега в тялото й. Най-сетне Добра сама я пусна и седнаха двете една срещу друга на дълга пейка край стената. Добра все приказваше — имаше хубав глас и човек колкото се ослушваше в думите й, толкова и в гласа й. Тя знаеше, че всички я слушаха внимателно.
— Искам да се изприкажа пред тебе, учителке — продължаваше тя сега, — да сваля камък от сърцето си. Душата ми гори в огън и пъкъл, защо съм жива… Тя беше другоселка, но пак от едно близко до Рожден планинско село. Омъжила се бе в Рожден преди близу три години и имаше двегодишно момиченце, дребничко и бледо като нея. Живееше със старата си свекърва, а мъжът й, както мнозина други мъже от Рожден и от околните планински села, беше на гурбет.
— Остави ме, учителке, две недели след сватбата — пееше жално гласът на Добра, а очите й играеха, — замина Угоре82, и оттогава очите му не съм видела. Венчило ми е, не се разтуря лесно венчило, а ще ти кажа аз — жена, която е спала две недели с мъж, не може веке да забрави.
Не веднага, но след като чу младата учителка докрай тия думи и като че ли едва тогава разбра смисъла им — по лицето й изби червенина. Добра гледаше с наслада червенината по младото лице и продължи:
— Нели съм жив човек, как иначе… Млада съм, здрава и такова е сърцето ми. Как живея тия три години, човек от камък да е, ще се стопи. Мнозина идват нощем да ми тропат на вратата, но аз с два лоста я залоствам. Не съм само аз сама жена по село, но при мене идват да тропат — такава е, види се, кръвта ми, а и очите ми гледат милостиво. Не се лютя никому, нека тропат по вратата, но честен кръст, учителке, като на Богородица, ти казвам, никому още не съм отворила да влезе.
Добра отеднаж млъкна и наведе очи с лукава усмивка. Види се, дотук и беше по-лесно да приказва сега не се решаваше да продължи. Не беше, изглежда съвестта й много чиста. Но колебанието й не трая дълго Тя започна с наведени очи, но веднага след това дигна към девойката същия горящ, жаден поглед:
