Кътърката го гледаше навъсен, със зли очи и нацупени устни. Не отговори направо, а попита с издрезгавял глас:

— Тебе Марето ли…

Кутрев кимна мълчаливо: да. Той не се и опита да скрие и отеднаж му се стори, че нямаше защо да крие тъкмо защото разговорът им беше във връзка с Марето. Обхвана го изеднаж някакво прояснение, но само за един бърз миг. Кътърката се опита да се усмихне дружески, дори съучастнически и рече:

— Тя ми е братучедка… — Знам.

— Аз на шега.

Кутрев бързо го прекъсна:

— С тия работи и шеги не бива да се правят.

Той млъкна. Мълчеше и Кътърката и гледаше упорито учителя със същия зъл поглед; усмивката изчезна от лицето му, около нацупените му устни се показа едвам доловима бледност. Гледаше го, без да мигне, и Кутрев. Стиснал челюсти, той си мислеше: „Тоя човек крие лоши мисли. Но нищо нема да ми каже, нищо. Аз требва да го уловя на самото место…“ После рече:

— За добър другар аз душа давам. Но мога и главата да ти откъсна. Хайде сега, Пантуше, добра ти нощ.

Панту Кътърката пак нищо не отговори; само бледността около устата му се сгъсти и се разля по-нашироко. Той наведе глава и се отправи към вратата.

Двамата щипски учители Гоце Делчев и Даме Груев живееха в една къща. Рано една януарска сутрин Делчев влезе в стаята на Груев и му каза:

— Имаме вече канал за България. От село на село и чак оттатък границата. Цели кервани могат да минават.

Тъмните очи на Даме Груев засияха. И предната нощ Делчев се бе прибрал в жилището си малко преди да се раздени. Груев посегна с малката си бяла ръка и стисна рамото на Гоце:

— Колко нощи би пътищата нататък… Е, добре, добре, братко…

Скоро след това Делчев пак изчезна от Щип. Той ходеше по щипските села едва ли не всяка нощ, но тоя път изчезна за няколко дни. Трябваше да скрие в две близки села оръжието, което бе дошло по новия канал. Той се върна едва на третата вечер. Пръв го посрещна Груев, но скоро влязоха в стаята на Гоце и други неколцина техни другари. Осветените прозорци на Делчевата стая бяха ги привлекли като нощни мушици. Тук беше почти целият щипски комитет. Мургавото лице на Делчев бе посивяло от умора, болеше го и стомахът. Но щом започна да разправя на другарите си каква работа бе успял да свърши напоследък, цял се съживи, гласът му закрепна, само усмивката му беше малко тъжна и не можеше да заличи съвсем следите от умората по лицето, във влажния му поглед. Другарите му го слушаха захласнати. Така, и без да съзнава това, той ги държеше близу до себе си. Така те вярваха във всяка негова дума. Той се увличаше много в своята откровеност, но това, което не искаше или не биваше да казва, криеше някъде другаде в своята мисъл, на някакво отделно място, като да се отнасяше за някаква чужда вещ, която трябваше да пази добре. Иначе всичко онова, което беше само негово — и мисъл, и чувство, та и каквато и да е вещ, — той не можеше да го задържи само за себе си, да го скрие.

— В касата немаме вече ни един мангър — продължаваше Гоце тая вечер и не можеше да се спре на едно място, често ставаше и ходеше из тясната стая, между нозете на другарите си. — Но това, което изпратихме в България, върнали са ни го два пъти повече. Слушайте какво ще ви кажа — спря се отеднаж той: — Добре, че я имаме тая България. Има много хора там, които наистина милеят за нас. И наши, и тамошни. — Делчев седна, сложи длани върху колената си и продължи, като местеше поглед ту върху един, ту върху друг от насядалите срещу него млади мъже: — Пратили са ни по канала пушки, револвери и най-важното… но чакайте… ей сега ще ви покажа…

Той пак скочи на младите си нозе, измъкна изпод леглото си една торба с дълго пращило от същия плат и сложи на масичката там една и още една кръгли, железни топки. Мъжете наоколо наскачаха да ги видят по-отблизу, дори някои посегнаха несмело да ги докоснат с пръсти. Стана и Груев, втренчил и той любопитен, някак подозрителен поглед в двете железни топки. Делчев гледаше другарите си с някаква детинска хитра усмивка — радваше се на любопитството им, на изненадата им, — беше му смешна тяхната нерешителност.

— Бомби… — прошепна младият учител Ицо с широко отворени очи и сякаш се боеше да не го чуе някой отвън.

Делчев взе едната от бомбите, подхвърли я в ръката си:

— Те са празни повечето. Тук ще ги пълним. Големи поразии правят. Добро оръжие. Празни са и тия тук… Сега се протегнаха към него ръце от всички страни, всеки да вземе в ръката си страшното оръжие. Това бяха първите бомби в Щип.

За Вътрешната революционна организация се шепнеше от ухо на ухо като за опасна, страшна тайна. Дори и в съзнанието на тия, които бяха в ръководството й по градове и села, които познаваха всичките й тайни, тя израстваше все повече като загадъчна сила, по-голяма от всяка друга човешка сила — чувствуваше се като обща сила на всички братя по участ, на целия поробен народ. С нея всеки се чувствуваше стократно по-силен. Тя освобождаваше сърцата от вечния робски страх, тя и нейната страшна тайна, пък дори само името й.

Сега отеднаж се за шушука за бомбите. Железни топки били, колкото човешки юмрук, колкото любеничка, колкото човешка глава… Пълни с най-силен барут, с фитил. Запалиш фитила и я хвърлиш; или пък я оставиш някъде и отминеш… Сто души може да избие, цял табур16 аскер може да избие, може да събори цяла къща, цял град. В новото оръжие поробените виждаха силата и тайната на Организацията.

За това ново оръжие в ръцете на гяурите дочуха и турците. Знаеха те, чували бяха вече и за тайната гяурска организация. Турските управници по Македония дигаха презрително рамена:

— Празни приказки. Гяурски сънища.

А някой ага, набучил в пояса си по два револвера и по две ками, ще ритне с нога отзад някой гяурин насред чаршията: — Ха бре, комита! Ха бре, бомбаджи!…

Поруганият гяурин залита от удара, пипа се отзад, а други агалари наоколо му се присмиват:

— Изваждай бомбата бре! Що чакаш… Виж, отзад ще я извади пезевенгинът.

Гоце Делчев долови всички шушукалия, всички гласове и приказки около бомбите и барута им. Една вечер той повика десетника Спиро, но не в жилището си, а в една от крайните къщурки на Щип. Той сложи пред десетника две тежки торби:

— Виж какво има вътре, Спиро.

Десетникът беше смел мъж и какво не би сторил той, къде ли не би посегнал, щом това иска Гоце. Той се наведе бързо, развърза едната торба, надникна вътре — ех, нищо: някакви пакети бяха наслагани в торбата. Дигна той един от пакетите, позавъртя го в ръката си — тежичък и като че ли някак влажен. Наведе се отново, развърза и друга торба, надникна. И се изправи с побледняло лице, с големи, уплашени очи, но… току се усмихна и прошепна с разтреперани устни:

— Бо-бомби, господин Гоце…

В страха си той се радваше. Чувал бе и той за бомбите, а ето сега цяла торба бомби пред него. Делчев каза:

— Ти се уплаши от тех, а те не са нищо сега. Кухи железни топки. По-страшно е това в другата торба. Динамит. Най-силен барут. Но нема нищо по-страшно и по-силно от човешката ръка. Тя ще напълни бомбата с динамит, тя ще я запали. А това — що: железо. С пакетите да се внимава повече. Тия две торби, Спиро, ще занесеш в Скопие.

— Аз ли… — почукна с ръка Спиро гърдите си, а в очите му още не беше се избистрила мътилката на страха. Но той побърза да добави: — Добре, господин Гоце, ще ги занеса. Аз ще ги занеса чак в Скопие.

Делчев продължи и говореше спокойно с мекия си плътен глас, като че ли се отнасяше за най-обикновена работа:

— Тая вечер, докато не са излезли още девриетата, ще занесеш двете торби у нас. — Десетникът кимаше усърдно с глава едва ли не на всяка дума на Делчев, който продължаваше да нарежда; — Ти нали имаш стара майчица? Имаш и сестра, омъжена в Скопие, нали?

— Имам… имам сестра в Скопие.

— Тия дни ще заведеш майка си там. Стар човек е тя, ще си носи повече дрехи — постилки, завивки.