Панту Кътърката стана член на преспанската организация през тия дни на общо увлечение. Въодушевението сред младите люде ставаше толкова буйно, че много често преодоляваше всека предпазливост. По тия дни Лазар Глаушев казваше радостно засмян:

— Идват на цели дружини, както другаруват помежду си. И секи е гарант за другия. Как ще им откажеш, като ти застанат насреща и като че ли чакат да ги пуснеш в самия рай божи!

С такава една група се закле и Кътърката! И той като всички въодушевен, и той като всички надъхан с омраза към турците и обладан от общата мисъл за новата промяна в живота на поробения народ. Той дори бе успял да се снабди с остър челичен нож, преди още да влезе в редовете на съзаклятниците. Искаше да бъде като всички, да бъде с всички. И все пак в него имаше някаква зла сила, която много често го обръщаше против всички.

Той беше дребен на ръст, с продълговата глава на дълга шия, с голяма ръбеста адамова ябълка; имаше бяла кожа, а и косите му бяха светлоруси, дори бели. Лицето му беше издадено напред с остър нос и брадичка, очите му бяха рязко откроени, като че ли едвам ги задържаха в дупките им тежки клепки със светлоруси мигли, зениците му бяха избелялосивкави или сини. Все пак той не беше съвсем грозен — свеж руменец се виждаше по бузите му и кожата му беше чиста, изпод мустачките му, и те руси, почти бели, проблясваха здрави, възсинкави зъби. Когато Райко Кутрев го видя за пръв път тъй, по-отблизу, засмя се срещу него и каза това, което изеднаж дойде на езика му като другарска закачка:

— Гледай ти какъв си се белнал, като кътърка14!

Прихнаха да се смеят всички, които бяха там. Панту още тогава го намрази. А още повече го намрази, когато видя, че тоя прякор се лепна завинаги върху него и вече всички го наричаха Кътърка. Той страдаше, когато някой му припомнеше за неговата не много привлекателна външност. Такова припомняне подозираше често дори в погледите на другите, във всяка дума за външност, за хубост или грозота. А мислеше си, че е по-умен от другите, по-хитър, пък дори и по-хубав от мнозина други. Все пак той не се решаваше да се приближи повече до някоя девойка, макар да се разтуптяваше сърцето му при всяка среща с по-хубава млада жена. Тия скрити в него мисли за другите люде го правеха затворен и потаен, караха го често да се изчервява и да се смущава, а това разгаряше лошата сила в сърцето му. Макар да ненавиждаше и презираше всички други, той страдаше, че вървеше някак настрана от другите, а би желал да бъде пръв между всички. И най-напред това негово скрито желание го накара да влезе в Организацията. Обхванат от общото увлечение, надъхан също с омраза към турците, Кътърката си мислеше, че там, където сега всички се стичаха, ще покаже своите способности, своята сила. Той спотаи в себе си обидата, която му нанесе младият учител, и пак с тая скрита мисъл — по-късно да му покаже силата си.

Райко Кутрев и друг път не бе успявал да задържи първата дума, която идваше на езика му. Това беше поради младостта му, но и поради нрава му, поради склонността му да бъде винаги прям, отворен пред другите. След това първо и неволно сблъскване с Панту той беше дружелюбен към него, може би защото усети, че го бе засегнал. Но заедно с това Райко почувствува, макар доста отдалеко и смътно, че в Кътърката има нещо, което го отблъсква. Все пак, когато узна, че Кътърката е братовчед на неговата девойка, той потисна в себе си тая смътна неприязън и даде още повече воля на своето дружелюбие. Сега изеднаж всичко се размъти. Той забеляза сега голямата прилика между Кътърката и Марето и това му беше неприятно. Ала имаше и нещо друго, много по-важно: Кътърката бе извършил предателство или почти предателство. Говорил бе за неговата скрита дейност, а това се отнасяше до тайната на Организацията. Кътърката също бе се клел да пази тая тайна. Наистина, той е говорил на Марето, но може да се разприказва и другаде. Тая вечер, след като свършиха с четенето, учителят каза:

— Ние всички тук сме се клели да пазим в тайна каквото се говори и се върши между нас. Какво ще излезе от нашата работа, ако тръгнем да разправяме що говорим, що мислим. А ще дойде време и между нас ще стават големи работи. Това е най-малкото нещо, което се иска от нас — да си държим езика.

Стефо Церски, който беше строг и нетърпелив човек, не го изслуша докрай:

— Кажи направо, даскале: кой говорил и какво говорил. Да го знайме. Такъв нема никаква работа с нас. На такъв — прът по задника, — докато е време.

Райко Кутрев цял се изчерви, пъстрите му очи потъмняха и той втренчи в Церски остър, гневен поглед, но колкото се гневеше на дърводелеца, който предизвика в него такова видимо смущение, още повече се гневеше на себе си, че бе показал слабост. Той рече бързо:

— Име нема да кажа. Не е нужно. Това се случва за пръв път и може да е от глупост. Но ти, Стефо, каза: който от нас не може да пази тайна, ще получи не само прът, а може и главата му да падне. Вие знаете какво е казано в нашата клетва за организационната тайна. — Като забеляза, че Стефо се готвеше да му възрази, той махна с ръка: — Стига толкова. Каза се вече всичко.

Стефо Церски не искаше да се подчини. Той скочи, какъвто беше доста едър, прав, с дълги здрави нозе, и рече остро:

— Не, даскале… Ти искаш тъй да мине, но в нашата работа строгост е нужна.

— А ти искаш направо през очите. Не бой се: аз ще направя каквото е нужно.

— Стефо — обади се със сговорчива усмивка другият десетник, Богдан Кочанов, — ти немой толкова строго, ние сички сме още аджамии15 в тая наша работа. И с тебе може да се случи да се изтървеш.

Стефо Церски пак искаше да възрази нещо, но се чуха гласове от всички страни:

— Стига, стига… Той, даскалът, знай…

Мълчеше само Панту Кътърката и следеше с поглед кой ще заговори. Райко Кутрев на няколко пъти срещна погледа му — синкав, студен, дебнещ.

Разговорът продължи. Доколкото събраните тук засягаха организационната работа, то беше повече около паричните вноски или около оръжието — кой колко е внесъл, колко има да се внася, кой какъв револвер си е купил или щял да си купи, а десетникът Богдан Кочанов, който изглеждаше тих, разумен, сдържан човек, дълго убеждаваше другарите си, че една не много голяма челичена и добре наострена кама е по-сигурно оръжие от револвера. Някак чудно изглеждаше, че тъкмо такъв смирен, приветливо усмихнат човек говореше с увлечение за оръжие и още повече когато неочаквано измъкна от пояса си една кама и започна да показва как може най-сигурно и най-лесно да се погуби човек. Тия млади люде често избухваха и в дружен весел смях — не само за оръжие приказваха те. От време на време пък ту един, ту друг ще се докосне до нещо, което караше всички да се умълчат, да се заслушат, да се развълнуват; ще спомене някой за турски злодейства и насилия, ще изрече друг думи за волност и правда, ще преминат пред погледите им някакви далечни, неясни видения, ще премине през сърцата им трепет на още по-неясен копнеж. Затова бяха тия срещи толкова чести, а другаде някъде из града ставаха и други такива срещи или щяха да станат на другата нощ. Най-сетне младите мъже започнаха да се разотиват — по един, по двама и все по затънтените улици, да не ги срещнат нощните девриета без фенер, а често с револвер или кама в пояса. Ето и затова бяха още по-желани тия другарски срещи, че бяха тайнствени и свързани с опасност.

Райко Кутрев не изпусна от погледа си Кътърката през цялото време, а когато се накани да си върви и той — сам, никой не го покани за дружина, — Кутрев му каза:

— Ти остани за малко, Панту. Искам да те попитам нещо.

Те останаха сами и Кутрев веднага започна: — Ти си… за тебе ставаше дума тая вечер. То е предателство, да се разправя какво говорим по народната работа. Не знаеш ли? Ще ти простим, понеже е за пръв път. Но ти си говорил, като да се заканваш и… като да ти е жално за турците. А, какво ще кажеш…