Селската милиция, дигнала се от всички села наоколо, обсаждаше аскера в Коинево. Селяните идваха на помощ на четниците. Аскерът не дочака да го уловят в такава опасна клопка. Преди да се стегне и затвори обсадата на селяните около Коинево, турците наскачаха от пусиите си и се втурнаха да бягат вън от селото. Цяла тълпа аскер бягаше по пътя към Сърпец, по посока към шосето преспа — Битоля. Селяните изпроводиха турците с още няколко залпа — нямаше полза да ги преследват…

Още на другия ден довтаса в Коинево и по околните села цял табур аскер. Ала нямаше вече тук ни един въоръжен селянин, нито пък комита. Събираха се по селските мегдани смирени, уплашени люде, дигаха рамена — никои нищо не е видял, нищо не е чул. Турците биха с дървета мнозина от гяурите, дупчеха ги с ножовете си, но никои нищо не призна ни за четата, ни за селската милиция, ни за оръжието си. Най-сетне турците убиха насред Коинево дядо Марко Митрев и се върнаха, откъдето бяха дошли.

С тревоги и страхове започна тая есен и така вървя докрай. През неделя, през две се чуваше за сражения между четите и аскера ту по-близу, ту по-далеч, по пътищата ставаха убийства, из полетата пламваха нощем турски чифлици. Силни потери от аскер и башибозук непрестанно преследваха четите, които ставаха все повече и по-големи. Много пъти от едната страна на селото влиза турска потеря, от другата излиза някоя чета. Опасна гоненица, която свършваше с кървави сблъсквания, за да започне отново и с още по-голямо настървение. Това беше по цяла Македония. Турското правителство бе решило да унищожи четите и цялата македонска революционна организация. По градовете и селата ставаха постоянни претърсвания, властта попадаше тук-там на следите на Организацията, откриваше се оръжие, заседаваха военни съдилища, четяха се строги присъди, затворите бяха пълни с граждани и селяни, по мостовете на Битоля и по площадите на много други македонски градове се люлееха бесилки. Последствие на всичко това беше един още по-засилен революционен кипеж сред поробения народ, още по-многоброини чети, още по-ожесточени сражения и още повече бесилки. Революционното брожение в Македония се предаваше на широки вълни в Одринския вилает — чак до стените на Цариград. По-благоразумните и по-далновидните люде се бояха от това разгорещяване на борбата, бояха се от един ускорен и гибелен за поробените край на тая борба. Имаше и люде страхливи, които се бояха просто за себе си, за имота си, за живота си, за своята челяд. Ала ето понесе се из цялата поробена земя една дума пламък, която бързо превръщаше дори колебанията и страховете, мъдрите, прозрения и разумната целесъобразност във все по-буйно и по-широко борческо въодушевение. Тая дума беше:

— Въстание.

През месец януари на 1903 година Централният комитет на Вътрешната организация свика тайно в Солун конгрес, на които бе взето решение за въстание. На тоя конгрес не бе представена цяла Македония, не бяха там ни Гоце Делчев, ни Даме Груев и никои от големите македонски водачи, но прибързаното солунско решение се наложи. Не защото моментът беше подходящ, не защото народът беше достатъчно подготвен за решителна борба — въстанието стана неизбежно и водачите поведоха въстаналия народ.

Тая есен и през цялата зима Дона видя мъжа си само два или три пъти. Околийската чета беше в непрекъснато движение, за да прикрива следите си. Движеше се повече нощем и нигде не се задържаше за по-дълго време. На няколко пъти се случи да слезе в някоя от другите махали на Рожден, но колкото и да беше близу до дома си, Велко не се отби да види жена си. Рискуваше при някое внезапно заминаване на четата да се откъсне от другарите си, пък и само той ли имаше жена? По цели седмици четниците спяха обути, препасани — всеки момент готови да тръгнат на поход и да се отдалечат на часове път от мястото, дето са се спрели за къса почивка. Напоследък четата бе нараснала още повече — постоянно забягваха с четите люде, застрашени да попаднат в турските зандани, или пък много нетърпеливи в борческото си въодушевение. С това криенето на четите по селата и прехраната им ставаха много трудни и те не се задържаха дълго на едно място, в едно и също село. По едно време Велко съвсем се загуби и едва по-късно Дона научи, че е ходил с другари през Костурско чак до гръцката граница, за да придружава насам товари оръжие, което люде на народната организация бяха закупили в Гърция.

Зимата наближаваше към своя край, а наближаваше време и за Дона да се освободи от своето благословено майчинско бреме. Като взе да личи от нейната външност, че скоро ще става майка, започнаха усърдно да я обикалят няколко селски бабички и най-вече баба Клисурица; готови бяха те всеки миг да я поучат, да й помогнат. По едно време Дона намисли да повика на село майка си. Сега, когато и тя беше на път да стане майка, сърцето й се обърна към собствената й майка, при нея беше готова да потърси закрила и подкрепа в предстоящето свое премеждие. Естествена беше една уплаха и смут в сърцето на младата жена — как ще стане всичко това, как ще се роди детето, дали ще изтърпи тя тежките мъки? Ала не беше сега сгодно за пътуване и Дона се примири. Как ще пътува чак до тук в това тревожно време нейната майка, каквато си беше плаха, слаба женица… Не, не!

— Ти не бои се, учителке — каза й баба Клисурица, която познаваше страховете и тревогите на всяка млада родилка. — Не бои се, лесно ще мине, аз нема да те оставя… Ех, четиринайсет съм ги родила!

Дона не искаше да издава страха си, но не се сдържа.

— Опасно ли е, бабо Клисурице, много ли боли? Баба Клисурица побърза да каже истината — тъй страшна, но и тъй горда за всяка майка:

— Ами, щерко, жена, като ражда, тя с едната си нога е в гроба. Но ти не бои се, божията майка е со сички майки.

Дона не разпитваше повече бабичките — достатъчно й беше това, което сама знаеше, сама премисляше. Но бабичките приказваха и без да ги питат, идваха и други жени. Дона знаеше вече всичко за това, което й предстоеше, за това, което беше неизбежно и което можеше да й се случи. Тя не оставяше да я измъчва страхът и повече страдаше от телесните болки — тъй своиствени за положението, в което се намираше сега, през последните седмици на своята бременност. Еднаж, когато баба Клисурица словоохотливо й разправяше за големите мъки на една невеста, която се мъчила два дни и две нощи, преди да роди, Дона каза:

— Така е наредено от бога, бабо Клисурице. Но тъкмо защото раждаме децата с такава мъка, затуй ни са и толкова мили.

— Така е, щерко. Ама защо съм седнала да ти разправям за такива работи, да те плаша…

— Не ме плашиш, бабо Клисурице, повече нема да ме уплашиш. Скоро ще дойде то, ще дойде и ще премине и със страх, и без страх.

Не бяха само страховете и телесните болки — Дона изпитваше и една дълбока светла радост, която усмиряваше неспокоиното й сърце. Скоро ще види детето си, ще чуе гласеца му, ще види светлите му очички. О, през огън и вода би минала за него, за малкото, през всички мъки!

Дона виждаше от своето орлово гнездо малкия свят около себе си — селските къщи насреща, пътеките и людете, които се движеха по тях, и тя вече ги познаваше отдалеко, гората и цялата планина; тя виждаше от високата скала и това, което не беше пред очите й — родния си град, близките си люде там и всички свои и чужди люде, които бе срещала и познаваше, цялата родна земя, както я чувствуваше, както я обичаше и жалеше от цялото си сърце… Навред и у людете, и в природата една обща, огромна и дълбока тревога, една обща, огромна и дълбока радост — тревога и радост като нейната, тревога и радост, с която очакваше първата си рожба. Какво беше тя сред целия македонски народ, които се надигаше срещу своите потисници за свобода или смърт, каква прашинка беше срещу тия горди, величествени планински върхове, по стръмнините на които бързо се свличаха зимните снегове? Не, тя не се боеше вече от никакви мъки. Да беше тук, при нея, Велко… Но той беше там, при другите, при всички. И нека, нека…