Което ставаше на едното гумно, ставаше досъщ и на другото. Там дори нямаше и пазач наблизу. Не за пръв път селяните отнемаха своя хляб от алчните ръце на господаря. Задигнатото жито криеха в разчистените трапища по дворищата и градините.

Китан Щъркот пълнеше вече третата вреща. И какъвто беше дълъг, с ръце и нозе едва ли не по един разтег, стигнал бе почти до главата на заспалия пазач. Дързък и любопитен, той дори се понадигна да познае заспалия. Позна го: беше Али ага, шишкавият кехая; не бе устоял той на съня в нощната прохлада. Но изеднаж нещо захриптя в широките гърди на заспалия, наду го внезапна кашлица. Размърда се той, избухна:

— А-ху! А-ху!

Изправи се на колена и видя току до себе си човек.

— Ху-ху! — задави се турчинът. — Кой… кой си ти бре!

Вече и третата вреща тежеше пълна в ръцете на Китан Щърко. Той усети нейната тежина и в тоя опасен миг. Пълна вреща с жито — как ще я остави? И рипна, изви бързо шията на врещата и я преметна с голяма сила на младите си плещи. А кехаята, колкото и да беше тромав, успя да се вкопчи за врещата отзад. Китан повлече и него, но къде би го влачил тъй? Тогава той се изви, отпусна пълната вреща на земята и улови с две ръце турчина.

Борбата беше къса. Али ага посягаше към лицето му, дращеше с нокти и викаше оглушително в тихата нощ. Китан го сграбчи да го събори и напипа в пояса му отзад кама. Дръпна я и я натисна отблизо в корема му. Камата веднага хлътна. Китан пусна ръчката уплашен. Шишкавият кехая се строполи с всичката си тежест и виковете му заглъхнаха в проточен хриплив стон. Китан го видя как легна превит на две на земята. Но той не забрави пълната вреща: изви наново шията и, метна я на гърба си и се спусна към селото на дългите си нозе. Зад него се чуваха и други гласове, но той и сега чуваше между тях хрипливия сподавен стон на Али ага.

Веднага след Китан Щърко дотичаха в селото и ония от другото гумно — и те всички с пълни врещи. Откъм бейската кула се дочуваха тревожни и сърдити гласове, запалиха там и светлини. Селските люде бързо изпокриха без следа задигнатото жито и се прибраха по къщите си. Викаха оттатък, ругаеха и се заканваха, разнасяха няколко запалени фенери, виеха там тревожно бейските хрътове, а селските колиби мълчаха, прихлупени в тъмнината.

Дядо Марко Митрев въведе Китана Щърко при войводата и му разказа набързо какво се бе случило. И петимата комити бяха наскачали, пристягаха опинците си, препасваха ремеии и патронташи, стягаха се за път.

Китан Щъркот се изправи срещу войводата, висок чак до почернелите греди на пондилото, а едващо бяха наболи тъмни мустачки под носа му. Широкото му лице беше бледо и очите му гледаха уплашено, беше още задъхан, но не от умора, а от страх. Войводата още повече го уплаши:

— Ами сега бре?

Дългият Китан не знаеше какво да отговори. Войводата продължи с по-мек глас и дори очите му се засмяха:

— Ха разкажи, разкажи как стана тая работа.

— Ами… — заекна Китан — той се хвърли върху мене… отзад. Аз пуснах врещата, хванах го. Гледам — нож. Мушнах го в корема.

— Умре ли бре? А ножа?

— Викаше… викаше и след мене. Ножът остана там, в корема му.

— Тюх! — тръсна ръка пред очите му Димко. — Като си започнал, довърши го! В корема не ще умре веднага. Ще те обади на бея.

Очите на Щърко се разтвориха още по-широко. А войводата като че ли го забрави.

— Ранко е още за нас, дедо Марко — каза той, — но сега може да довтасат тука некои от агите. Нема какво да ни сторят те, но може да ни попречат. — Сетне той изеднаж се обърна към Щърка: — Ами ти? Искаш ли да дойдеш с нас бре?

— Искам.

— Искаш я! Къде ще се деваш другаде, щом си убил турчин…

Когато не след дълго четата излезе от къщата на дядо Марко Митрев, месечината бе изгряла, прежълтяла и с хлътнало лице като стара баба. Комитите се проточиха в редица край стените на къщите и плетищата и бързо напуснаха селото, сподирени от кучешки лай. Напусна с тях родното си село и Китан Щъркот.

Четата бе научила веднага, че бе пристигнал в кулата си господарят на Сърпец, тежкият битолски богаташ Рашид бей. Види се, поради голямото богатство на Рашид бея породи се у войводата мисъл да плени богаташа с четата си, да го прехвърлят в планинския район и да поискат откуп за него в полза на народната Революционна организация. Постоянно и на всички събрания и срещи с людете на Вътрешната организация се говореше за липса на средства, за липса на оръжие и на всичко, що бе нужно за народната борба. Стефо Церски сподели тая своя мисъл с другарите си и пъргавият ум на Димко веднага скрои плана за действие. Планът беше прост.

Преоблечен като циганин, Димко предния ден през цялото време ходи по Сърпец и по дирите на Рашид бея. Не го познаха дори и някои от людете на Организацията, които бяха го виждали и преди, като четник. Той видя, че Рашид бей водеше навсякъде със себе си един арнаутин, негов постоянен пазач, успя да научи и кога ще се върне беят в Битоля. Той бе пропълзял пред очите на пазача и бе подслушал дори разговора между Рашид бей и Селим бей. По здрач Димко се прибра при другарите си в къщата на дядо Марко в Койнево и захвърли циганските дрипи, кирливия фес. Рашид бей бе казал, че на другия ден се връща в Битоля. Четниците решиха да го причакат с пазача му на пътя. Шосето от Преспа за Битоля минаваше близу до Сърпец, а пътят, който свързваше селото с шосето, извиваше през един дълбок дол, цял обрасъл с бурени и храсталак. Тук минаваше малка рекичка, пресъхнала през лятото, и над нея бе прехвърлен дървен мост. Скрити в храстите край пътя, комитите ще нападнат бея и пазача му веднага щом понечат да минат моста. Рашид бей пътуваше с двуколка на яйове и с два коня. И дано да тръгне рано сутрин да пътува, докато е още прохладно и докато не са се раздвижили много люде из полето!

— Да имаме и малко късмет — рече Димко. — То в такава работа човек не може сичко да скрои и да премери с аршин.

Далеко преди да се раздени, четата беше вече при моста в дълбокия дол. При зрака на месечината войводата разгледа отново мястото около моста и тогава му дойде нова мисъл. Той хвана за полата на ресачката Щърка, който стърчеше там и следеше всяко негово движение с любопитството на новак, и му рече, но да чуят и другите комити:

— Слушай сега: и ти ще се спотайваш тука, в храстите. Щом наближи Рашид бей с пазача си, нели го знайш Рашид бей от Сърпец…

— Знам го, как да го не знам…

— Тъй… Щом наближи, ти ще излезеш тука, на моста. И като забави ход колата на бея, преди да мине моста, нели е нанагорно малко, ти ще застанеш пред, конете му, ще ги спреш и ще започнеш като улав да викаш, да молиш бея да спре за малко колата си. Но и ти сам ще спреш конете му и ще гледаш да го позабавиш. Това е. Разбра ли? Другото е наша работа. Ти само да го поспреш, ама тъй, с молба.

— Ще го спра, войводо.

Не след дълго цялата комитска дружина изчезна от пътя. Войводата и още един от четниците хлътнаха в шубраците вдясно от пътя, а Димко и другите двама четници се скриха вляво от пътя. Скри се там, при войводата, и Щъркот. Дълго шумя той в храсталака, докато намести нозете си.

— Ех, какъв си — смъмра го войводата. — Цел дол не може да те побере.

Шумолиха и дълго бъбриха и тримата четници на другата страна на пътя; не можеше да бъде тихо и мирно там, дето беше Димко.

Небето започна да светлее. Високите брегове на долището и редките дървеса по тях започнаха по-ясно да се очертават върху светналото небе. Изеднаж на пътя се показа волска кола, чу се и глас:

— Де… Я го гледай ти! Дее…

Колата слизаше накъм моста, показа се край нея и селянин в бяла риза. Бавно се приближи тя, изтропоти по моста и отмина нататък; по следата й се носеше в утринния въздух остра миризма на тор. По-късно минаха и няколко говеда; говедарчето след тях шумно подсмърчаше или може би плачеше без глас, че бяха го събудили толкова рано.

— Ако вземе сега да се точи целото село… — дочу се от другата страна на пътя гласът на Димко.