„Чатчат! — После пак: — Чатчат!“

Идат! Като че ли точно сега никои не очакваше, но както бе наредено, първата група, която стоеше най-долу, и оттам се виждаше голямата част от пътя, даваше знак, че турците се виждат. Прошумоляха тук-там храсти, някои запуши кашлица с шепата си, сухо щракна предпазител на пушка. Двама от четниците, залегнали един до друг, тихо заприказваха, но се чу надалеко разговорът им:

— Ами ако им е казал некои, че ги чакаме тука? Видеха ни овчари, пък и други може да са ни видели.

— Нема да им кажат. Не се случвало по тия места такова нещо, не се случвало предателство. А че са ни видели — видели са ни мнозина сигурно, нели сме посред бел ден. Те и сега ни гледат мнозина и чакат да видят какво ще стане, но ние не можем да ги видим. Нели и аз съм ходил овчар! Пиле да прехвръкне, ще го видиш. Ще гледаш, какво друго ще правиш цел ден…

— Тихо там! — изръмжа глухо Чендов и добави с остър шепот: — Внимавай!

Мина още време, докато турците кривуличеха по завоите на пътя. Най-напред се чу неясен говор, като да летеше във въздуха, чу се тропот на копита. И пак говор. Сетне изеднаж, на долния край на завардения завои, се появиха трима конници. Това беше сам беят и от двете му страни двама от другарите му. Почти веднага след тях се показа друга група конници, проточи се по пътя цялата дружина на бея. Като че ли всичко наоколо се ослуша в техния говор и в тропота на конете им. Хайде… Хайде още малко! Трябва още при първия залп да паднат поне половината от турците… Още, още малко.

Ала отеднаж тресна изстрел. Преди още да стигнат първите трима конници до мястото, където си бе определил околийският воивода, за да даде знак, преди да се изравнят с мерника на пушката му. Някои от четниците бе изпуснал пушката си. Последва нестроен залп Между турците настана бъркотия. Велко видя как скочи конят на бея на задните си нозе. Другите коне се въртяха на едно и също място. Един изтича като хала нагоре без ездача си и стремената му подскачаха високо от двете страни на седлото. Сипеха се изстрели безредно. Двама от турците лежаха на пътя неподвижно. Една група от петима или шестима турци бягаха назад с конете си, които се бяха вбили един в друг и така тичаха. Беят, скрит зад шията на коня си, прелетя нагоре, и други трима от тайфата му, също прилепнали към конете си, минаха нагоре. Тъкмо излизаха вече от обсадата, последният от ездачите се катурна от коня си, а малко по-нататък занесе се и падна и конят на бея. Велко видя как беят отскочи от падналия кон и се затича с пушката си в ръце към един голям камък край пътя. Ще избяга! И Велко скочи от пусията си, сякаш земята го подхвърли. Беят се мъчеше да се събере Цял зад камъка, но се виждаше ту нога, ту лакът, ту гърбът му. Както беше прав, Велко гръмна и видя как се дигна прах от самия камък. Той бързо отвори пушката си за нов патрон, без да сваля очи от камъка, зад които се криеше турчинът. Тогава Велко, слагайки с разтреперани пръсти патрона в мартинката си, ясно видя как беят понадигна глава, видя очите му, цялото му лице и пушката му. Велко бързо щракна затвора на пушката си и вече се прицелваше, когато чу гласа на бея:

— Ах, Скорне, Скорне, ти ли си бре! На, Скорне.

Край главата на Велко в миг бръмна тежък куршум. Гръмна и той. През пушъка на изстрела видя как беят скочи иззад камъка и се втурна към един храст наблизу. Къде ще го гониш сега?

Изстрелите продължаваха, един след друг, по няколко наеднаж, но сега обградени бяха четниците. Оцелелите турци бяха се пръснали наоколо и стреляха от няколко места. Четниците един след друг се прехвърляха на пътя и стреляха иззад ниските, брегове край самия път. Започна се едно безплодно сражение — противниците и от двете страни бяха добре скрити, можеха да се видят само цевите на пушките им. Ами ако довтаса помощ на турците, ако се зададе отнякъде някои табур, аскер? Чендов даде команда с глух глас:

— Изнизвай се надолу… един по един!

— Изнизвай се надолу, един по един! — повтори я залегналият близу до него четник.

— Изнизвай се… — чу се по-нататък.

Мястото беше сгодно и двете чети се измъкнаха без жертви. Престанаха да стрелят и турците. На пътя лежаха двама убити турци, по-нагоре бе паднал още един, а там наблизу се бе проснал и конят на бея. Прекрасното животно още не беше умряло и гребеше по земята час по час с предната си нога, негли се опитваше да се изправи. Доуби го беят с револвера си. И сам беят беше ранен в лявата нога, но не даде да го превържат веднага:

— Оставете… Дребна работа. — Не искаше да покаже слабост или уплаха пред другарите си, но додаде: — Скорне ме удари, младият…

Не беше за първи път, не беше и за втори път — колко ли пъти бе ставало тъй откакто беше в робска неволя македонската земя, но Рожден се спотаи в страх и трепет. Няма да мине лесно вече окървавената разправия със Селим бея. Да бяха го убили — по-друго би било, а сега теглото нямаше да има край. Няма да им прости турчинът! Ще дойде силна потеря, ще бие, ще трепе, комитите ще търси. Ще мине то, ще се размине, но беят пак ще остане и на ръжен ще пече цялото село.

Като отвори сутрин вратата на дома си, всеки рожденец най-напред ще дигне ръка над очите си, ще се огледа — не иде ли беят с още по-голяма тайфа. Цял ден все нащрек, а вечер всеки бърза да се прибере в къщи и да залости вратата. Не ще те спаси това, но какво друго можеше да стори бедният човек? Денем се пилееш из планината, спотайваш се — дано само лоша среща да не ти се случи, — а вечер, щеш не щеш, в дома си ще се прибереш като всяка жива твар. Ще пати селото, ще тегли… Да бяха го убили поне, кучето бясно… Но наред с това имаше и едно примирение у всички — животът си течеше, както и преди, всяко нещо си искаше своето. Нека става каквото има да стане. Ще се претърпи и тоя път…

Велко се върна в гората с повехнало лице и скри пушката, но пак тъй — винаги да е насгода. Само това каза на Дона:

— Изпуснахме лисицата.

Но видя, че това не стига — трябва да каже още, да каже нещо по-важно, и додаде:

— Позна ме. Видя ме беят и ме позна.

През цялата вечер и на другия ден не продумаха вече нищо за това. Всеки от двамата се бореше сам с мислите си. Лицето на Дона леко побледня, удължи се и така остана, като че ли едва се бе придигнала от продължително боледуване, а очите й още повече потъмняха от влага. Тя не би могла да каже що можеше да стане, но предчувствуваше с женското си сърце, че иде беда, че ще се случи нещо с Велко, с нея — нещо, което може съвсем да промени живота им. Велко виждаше по-ясно в бъдещето и беше по-спокоен. Беят ще го преследва и властта ще го преследва, но кога ще стане то? У турците нищо не става бързо. А бива ли да чака със скръстени ръце бедата, или да легне да се вайка, преди да е дошла? Ще стоят в гората — по-сигурно място е тук, нека и пушката бъде подръка, пък каквото дойде, ще дойде и по-добре с навирени рога да го посрещнеш. Като мина втората нощ, и тя почти безсънна, Дона каза:

— Да избегаме в Битоля, Веле… Или още по-далеко некъде.

Велко я погледна, като да не разбра отеднаж какво му говори, наведе очи, замисли се. Стояха пред колибата един срещу друг, сетне той се огледа, дори се по-обърна на една страна, на друга страна и заговори, загледан някъде пред себе си.

— Битоля… Ходил съм там един път, сичко ми е като в сън. Ами и там е турско. И там могат да ме подгонят. Как ще живейме там мие с тебе? Нищо не знам. Никъде не ми се ходи, Доне. Тука ми е най-хубаво. Тука аз мога секак, насекъде ми е като у дома. Гората, целата планина. Тук ми е коренът, като ме изкорениш еднаж…

Дона млъкна мълчаливо. Какво можеше да възрази тя? Срещу такива думи нищо не се възразява. И тя сама знаеше — тук беше коренът на Велко и ако го изкорениш, ще повехне, ще изсъхне. Съживен от мълчаливото й одобрение, Велко обърна приказката:

— Ще ида до къщи. Требва ли ти нещо, нещо да ти донеса? Ще доведа пак кучето. После ще ида да видя Мирче и Кузо. Да си продължим работата. Ще кажа на татко да дойде. — Той млъкна и отеднаж попита: — Ама ти боиш ли се?