— Не — отговори веднага Дона и го погледна спокоино в очите.
Тя се боеше, разбира се — две нощи не бе спала. Боеше се за него, за себе си, за целия им живот. Какво ли ще стане с тях? Затова му каза да бягат. Но нищо повече няма да му каже за страха си, за тревогите си. Щом иска той — тук ще останат, няма да го изтръгне тя от корена му. Не, тя не се бой вече. И чувствуваше как затрептя в сърцето й зараждаща се надежда: пък може би не е толкова страшно, може би нищо лошо няма да се случи! И Велко… той никога няма да се остави да го настигне злото, да го прегази, да го смаже. Не, тя не се бои, щом е с него, с Велко!
Той се върна късно тоя ден. Донесе пълна торба с царевично брашно, а кучето преди него още се хвърли да близне ръката на Дона.
— Нема вече пшеница и ръж — каза Велко. — До ново ще ядем царевично. Ама то, още колко остава… скоро ще овършим новото жито.
На другата сутрин дойде само Мирче. Малко по-късно дойде и стрико Даме, но Кузо не дойде.
— Аз още вчера познах, че нема да дойде — каза Велко. — Обеща да дойде, но нема да дойде. Бои се Кузо, ама срам го е да си признай.
Започнаха да бичат тримата, но Велко видя още в самото начало, че баща му не може да издържи в тая работа. Стар беше вече Даме Скорнев за бичкия, а напоследък и много отслабна от страхове и тревоги. Задъхваше се, свирки свиреха в гърдите му, сякаш да заглушат бичкията. Той не се оплака, но се виждаше — едва изтрая до обед.
Седнаха да се хранят заедно. Прекръстиха се, хапнаха по няколко залъка и Велко рече:
— Нема да бичим повеке. Нема, докато намерим друг човек, ако несе върне Кузо. Какво ще кажеш, Мирче: да беше закарал в петък в града три-четири товара дъски, а? Може да дойде с тебе и Кузо, нели и той има дел. И тука има доста работа — да се поразчисти, може и некое дърво да се свали, да си е готово, пък ще видим какво ще бъде след некои и друг ден.
— Ще откарам дъски в града — отвърна Мирче. — Може да откарам и съчки, що сме избичили. Ама мене ми се чини, Велко, не ще можем да работим дълго тука.
— Е — каза с пълна уста Велко, — ще работим, докато можем. Несе знай сигурно дали ще дойде да ни спре некои.
— Ех, сине, сине — въздъхна Даме Скорнев. — Що ли си мислиш ти…
— Що, татко? — дигна към него строги очи Велко. — Да седна да чакам ли? Каквото дойде — ще дойде; ще го видим, ще го посрещнем.
Занизаха се ден след ден и още нищо не идваше. Мина и жътвата — за няколко дни по тия места. Мнозина рожденци започнаха и да забравят страховете си. Мирче продаде на добра цена първите четири товара дъски и се върна с поръчки за нови товари дъски и греди, та отиде и втори път в града, без да дочака пазарния ден. С него отиде и Кузо с две свои добичета и като се върна след два дни, той беше по-нетърпелив:
— Хайде, нема що да се връткаме! Хубаво било, Веле, да ти тежат бели меджидии в кесията.
Започнаха отново да бичат, а всеки петък Мирче или Кузо откарваха готовите дъски на пазара в града.
— Така е по-добре — каза Велко. — Каквото изкараш, прибери го в пазвата си. Какво ще трупаме тука дъски, да дойде некои ден Селим бей и да ги дигне наеднаж!
Той не забравяше бея, макар да мина цял месец от последната им среща на Дълги рид. Така беше още някое време и тъкмо една неделя преди Голяма Богородица Селим бей пристигна в Рожден.
Долината при селските воденици се изпълни с аскер. Там беше и Селим бей с двама от своите катили. Той бе довел царската воиска, за да усмири непокорното село. Като влязоха в долината и се спряха там, бинбашията — командир на табора — започна сърдито да се оглежда. Не му харесваше тая опасна дупка — знаеше той какво могат да правят комитите.
— Е — подвикна той нетърпеливо на техния език. — Селим бей! Тук ли ни доведе?
— Оттук ще почнем, бинбаши ефенди.
— Е, ще почнем, ще почнем! Какво ще почнем? Хайде! Бинбашията се въртеше на коня си и сам обмисляше в тревога какво да предприеме и минутка по-скоро да се измъкне оттук. Той беше сух и дребен човек, сякаш изсушен от слънцето и ветровете при постоянните му скитания из страшните македонски планини да гони четите с авджийския си табур. И беше от ония турски офицери тогава, които бяха загубили вяра във всемогъществото на падишаха.
— Бинбаши ефенди — започна почтително Селим бей, но офицерът нетърпеливо го прекъсна:
— Не мога да сардисам87 с един табур аскер това село! Я чак къде има къщи… и знам ли какво се крие в селото?
— То не е много пръснато, бинбаши ефенди, но щом не може…
— Тогава какво?
Беят също започна да губи търпение и продължи натъртено:
— Е, като не може да се сардиса цялото, ще хванем тогава тия къщи наоколо и това стига. После ще съберем цялото село, до последния жив човек. Те ще кажат кои са комитите и къде са.
Офицерът имаше колкото богат, толкова и горчив опит: той стисна устни, поклати глава:
— Няма да кажат, бей, няма да кажат! Ти не ги познаваш. Ще плаче, ще моли, ще се превива, ще умре, но няма да каже!
Препираха се дълго те и най-сетне бинбашията трябваше да отстъпи. Воиниците стояха на пътя, капнали от умора, потънали в прах, раниците, торбите, паласките по тях висяха отпуснати, тежки. Подпрени на пушките си, намръщени, те глухо мърмореха и чакаха да си отдъхнат най-сетне. Край пътя там стояха посърнали и младшите офицери. Какво друго можеше да стори бинбашията? Ще обсади къщите наоколо, ще събере людете, ще ги мъчи, ще ги заплашва, а те ще лъжат и ще молят за милост. Дотегнала му бе тая проклета служба — да гони с аскера си вятъра по планините и да се разправя с тия твърдоглави люде! Той изпрати по едно-две отделения аскер по къщите наоколо, изпрати аскер, по указание на бея, и горе, в къщата на Даме Скорнев. Самият той с бея и двамата негови катили, с младшите си офицери и с два взвода от аскера, които бяха останали, се изкачи на една доста широка поляна високо над пътя и заповяда там да се построят палатки.
Кучета лаеха по всички дворища наоколо, сега започнаха да крякат оглушително и кокошки, чуваха се тук-там изстрели. Воиниците бяха навлезли по дворищата — едни бяха налягали да почиват, други бяха тръгнали да търсят ядене, гонеха кокошки, стреляха по кучетата, а двама бяха надигали тояги и брулеха едно разкривено сливово дърво на една межда отсреща с едващо пожълтели дребни сливи. Поогледа се беят и като виждаше какво става наоколо, обхвана го страх за приятелката му, за Добра. Нахълтали бяха и в нейния двор десетина аскерлии. Той бе дошъл да върши работа тук и не искаше да остави сам сприхавия бинбашия, но не изтрая.
— Ще ида — каза той на бинбашията, — тук насреща имам един свои човек. Няма да се забавя много.
— Върви, където щеш — махна с ръка офицерът. Заповядано му бе да се вслушва в съветите на бея, но той не искаше да го слуша и съвсем му бе дотегнал. Да върви по дяволите!
Придружен от своите двама пазачи, Селим бей влезе в двора на Добра, а тя веднага насреща му, цяла обляна в сълзи:
— Защо не идваш тука… пратили сте ми аскер, сама жена съм аз, с бабичката и детенцето… толкова ли мислиш за мене…
— Е-ее! — изгрухтя беят успокоително. — Не бои се. Нема да те оставя. Нема нищо, нема нищо…
Добра изеднаж ококори хубавите си заплакани очи:
— Ама, бей… ти какво?
Едва сега забеляза тя, че беят накуцваше. Той тръсна нетърпеливо глава и после каза:
— Влизай вътре. Искам да те питам нещо.
— Повели, бей.
Едва що седнал, беят започва:
— Ако ме жалиш, ще ми кажеш. Велко Скорне ме рани, така да знайш. Ако ме жалиш… Къде се крие Велко Скорне, кажи. Ти знайш, се си чула. Ами даскалицата горе ли е, или в града?
— Не знам, бей. Нищо не знам. Не съм ги виждала ни него, ни нея.
Лицето на Добра изразяваше най-чиста искреност, то беше образ на самото чистосърдечие. А тя знаеше, че Велко и Дона бяха в гората. В селото все се знаеше какво става, кои къде ходи. Но сега Добра виждаше, че беят не бе дошъл с толкова аскери само за да гони учителката. Ако е само за това, тя би му я дала в ръцете, за да омърси той и нея. Но досещаше се тя, не за това бе дошъл тоя аскер в Рожден. Беят й повярва.
