— Говори… говори…

Доне стисна зъби. Палачът отново замахна с нагорещеното желязо.

Доне отвори очи, но съзнанието му беше все още замъглено. Остри, парливи болки пронизваха тялото му, горяха гърба му, ръцете, нозете долу. Най-напред идваха тия болки, пронизваха сърцето му, после мъжделееха, проблясваха мислите му — разпокъсани, безредни, в тъмнина някаква, която беше пак в него, потискаше го, тежеше в душата му, изпълваше я цяла. Разпокъсани, разбъркани идваха отдалеко и спомените му, той не знаеше кое се бе случило преди час или два, преди няколко дни или преди години. И все му се струваше, че с него сега, до него беше Гоце Делчев…

Той не се решаваше да се помръдне, чувствуваше, че ще разгори още повече болките си, и едва извъртя очи на едната страна, после на другата. Стаята беше празна, тънеше в мрак, на пода някъде към вратата беше оставен, цял опушен, мижав фенер. Доне изеднаж си спомни ясно за палача, за юзбашията, за другите турци, които бяха го държали, бяха го притискали към пода, докато палачът… и той затвори очи уплашен — сякаш да не ги вижда повече. Но в стаята беше тихо, тихо беше навред. В светлината на фенера на прашния под се показа едър, космат плъх, по-дигна, завъртя муцуна накъм Доне и бързо се шмугна някъде в тъмнината, изплашен от собствената си сянка; Доне не го видя, — не чу и тихия шум на бързите му крачета. Той се ослушваше в мислите си, чуваше гласа на Делчев и своя собствен глас, а в сърцето му гореше болката, която сковаваше тялото му, тежеше и страхът му, да не би всичко да почне отначало. А още по-силен огън изгаряше гърлото му, устата — изгаряше го непоносима жажда.

Делчев беше същият, както го видя Доне последния път. Не можеш да скриеш нищо от погледа му и не от страх, макар тоя поглед понякога да е и страшен. Страшен беше погледът му, когато вече вързаха врещите с бомбите и динамита и Делчев каза: „Каквото и да стане, ти — това: не знам кой ги сложил тука. Разприказваш ли се, тя ще тръгне и ще мине през всички ни. Така, Доне.“ Сега Доне чува собствения си глас: „Така, господин Делчев: не казах ни дума повеке. Само това: не знам кой, не знам кому… Нема да кажа ни дума повеке.“ Доне чува тихия глас на юзбашията — тих, кротък, а мозъка пронизва. Дончо стене, за да го заглуши, стиска зъби, за да не проговори. А палачът над него — дупчи, къса, през гърдите на Доне минават огнени струи. Той стене и стиска зъби. „Така, господин Гоце… ни дума…“ Лицето на Делчев просиява, само неговото лице сияе така. И Доне проплаква, както някога пред майка си: „Да имаше малко водица… само една глътка… Изгорех, Гоце… брате…“

Доне наново отваря очи. Стаята е празна. Той помръдва глава — иска да се огледа, няма ли тук някъде вода. Отново го пронизват остри болки. Палачът бе горил и шията му, късал бе от кожата по шията му. Но жаждата беше по-силна и от тия болки. Дончо бавно се приподигна, извърна глава към светлината. И видя стомна до самия фенер на пода, цялата влажна. Той преглътна, дъхът минаваше като огън през засъхналото му гърло. Задъхваше се от жажда, от копнеж за водица. Напрегна всички сили, опита се на няколко пъти да се изправи на лакти, но болката в самото му сърце — тая, в която се събираха болките от цялото му тяло, го смъкваше отново на пода като удар и пак там, в самото му сърце: Сега той си спомни по-ясно как го мъчеше джелатинът: по гърба, по шията, по ръцете, по нозете долу, сложи горещо яйце под едната му мишница, после и под другата…

Ала жаждата сега беше по-мъчителна; едва бе останала още силица в душата му. Прозорчетата насреща бяха започнали да светлеят — съмваше се. Доне се надигна и се задържа най-сетне, изправи се на ръцете си и на колената, започна да пълзи към стомната. Когато не можеше да понася повече и съзнанието започваше да се замъглява от болки, той се отпущаше на лакти, свиваше се, лягаше пак ничком, за да си отдъхне. Най-сетне се промъкна до стомната, посегна и я сграбчи, усети с дланта си хладната й влага. Надигна я и глътна бързо една голяма глътка, глътна още еднаж, потече вода по брадата му, по шията, по голите му гърди. Но току дръпна като опарен стомната от устата си, тя се чукна на пода, едва не се счупи. През устата му, през гърлото пак премина огън, опари с непоносима болка отворените рани по шията и не преставаше да гори. Стомната беше напълнена с гъсто солило. Той се отпусна на пода до нея, поразен от лошата, жестока изненада. Жаждата остана неутолена в утробата му и той вече чувствуваше как се засилва тя, как се разгаря от погълнатата солена вода. Всичко бяха предвидели палачите…

Стаята се изпълни със здрачна дневна светлина — двете й прозорчета, изглежда, бяха обърнати към някакъв ходник. Доне лежеше на пода, в близкия ъгъл бяха захвърлени дрехите му, опинците, но той бе ги забравил. Вратата на стаята се отвори, чуха се стъпки, покашлюване. Чу се и глас:

— Ха бре, жив ли си бре…

В стаята бе влязъл един от заптиите. Доне нито се помръдна. Заптията пристъпи, приведе се над него:

— Е, слушай какво ша ти кажа: ти признай сичко, пък и хлеб ша ти дадем, и манджа, хубав манджа ша ти дадем, и вода колкото искаш. Кажи кой ти даде бомбите, защо крийш, за тебе нищо, ти си кираджия човек, ние тебе ша пуснем бре!

Доне Стоянов нищо не отговори.

Привечер същият заптия му донесе паница с вода и половин войнишки хляб. И пак започна с престорено дружелюбен тон: — Защо крийш… Ти си кираджия: дали са ти, товарил си, носиш. Кажи, кажи… Тебе ша пуснем бре!

Доне се нахвърли на водата. После изяде и хляба. Заптията чакаше търпеливо. Ала Доне Стоянов пак нищо не издаде.

Късно през нощта в стаята влязоха отново полицейският юзбашия Осман, палачът и същите заптии. Донесоха пак огън, железа. Разпитът пак започна, започна и мъчението. Доне и тоя път нищо не издаде. Сега сякаш му беше по-лесно да претърпи адските мъки — беше като полужив, все унесен или в пълно безсъзнание. На четвъртия ден заптиите го захвърлиха в един общ кауш23, в който имаше тридесетина други затворници. Не се сдържа единият от заптиите и каза пред всички там, сякаш искаше да се оплаче:

— Това не е човек, ами — камък…

Кой знае по какви пътища, същите тия приказки тръгнаха из целия град. Излязоха пак на улицата организационните работници, които се бяха засълнали от страх да не би щипският куриер да проговори. Радостен шепот и врява се понесе по всички християнски махали на Битоля, по всички чаршии, дори и евреите клатеха глави в почуда:

— Юнак мъж… Брааавос!

Един общ глас, пълен с гордост, с дързост и надежда се върна по всички пътища, по които бе минал Доне Стоянов, върна се и в Щип, разнесе се по цяла Македония. Появили се бяха нови люде сред поробения народ, говореха смели думи, насърчаваха за смели дела и вършеха смели дела. Ето Доне Стоянов Тошев, щипския кираджия…

Македония излезе от мъртвилото и тъмнините, които след войната легнаха над цялата страна и по Одринско. Не беше се променило нищо в живота на поробения народ и дори бе станал по-мъчен животът му. С кървав пот на челото изкарваха людете залъка си, живееха в непрестанни тревоги и страхове. С труда си бедният народ хранеше аги и бейове и всякакви царски слуги. По пътищата и кръстопътищата, по планинските усои сновяха и дебнеха глутници люти разбойници, навлизаха по селата, грабеха и убиваха без милост, та се бояха от тях дори и царските сеймени и заптии. За бедния народ нямаше правда ни пред султан, ни пред кадии, ни пред паши и валии. Начело на обширната турска империя стоеше кървавият султан Абдул Хамид. В непрестанна тревога и страх живееха и другите нетурски народи в империята, в тъмнина и нищета живееше и бедният турски народ. Сам султанът подготвяше и ръководеше кланета и погроми над цели народи в своето тъмно царство. Правителствата на християнска Европа не искаха да пожертвуват своите собствени интереси, за да помогнат на потиснатите в турската държава. Абдул Хамид и везирите му скриваха своите злодейства зад лъжливи обещания за реформи и правдини за онеправданите в империята. Също правителствата и на България, и на Гърция предпочитаха своите собствени интереси, макар да имаха в пределите на Турция многобройно свое еднородно население, а правителството на Сърбия се опитваше да създава своя народност в Македония с помощта на турските насилници. Такъв беше целият живот — без право, без ред, без чест, без милост, че тъкмо в общата несрета и нищета цъфтеше благополучието само на някои отделни люде тук-там по злочестата македонска земя, на ония само, които не носеха в сърцето си милост и бяха готови да погазят и право, и своята и чуждата чест. Беше време на кървави злодейства, на всякакви насилия, когато в душата човешка като от нечисто дъно се надигат гнусни мътилки. Ала в такова време расте и силата на човешкото сърце, на мисълта и на духа човешки непобедим и безсмъртен.