Дебелите вежди на валията се събраха в скръбен триъгълник над провисналия му доста зачервен нос, червеникави петна се появиха и по лицето му. Той също се бореше с мисълта да не съобщава нищо за бомбите в Цариград и започна колебливо:

— Да не съобщаваме… Е добре, но… — И той изеднаж размаха и двете си ръце, каквито бяха сухи и дълги: — Не, не! Как ще скрием такова нещо! Веднага ще пратя телеграма. Ами то и само, от ухо на ухо, ще стигне чак до Истанбул. Не е за шега, бомби сред Битоля, бомби!

Той клатеше глава, махаше с ръце на всяка своя дума, наново обхванат от големия си страх поради бомбите, но се боеше и от началника на гарнизона — да не прояви слабост пред него и той да го издаде в Цариград.

Най-сетне заговори гарнизонният началник. Той беше висок и мършав, кокалест мъж, цял изгърбен, изкривен беше и дългият му врат с едра, ръбеста адамова ябълка; тясното му лице сякаш беше разделено на две от дълги, издърпани встрани, вече прошарени мустаки; над рошавите му вежди беше ниско притиснат необикновено висок фес, насочен застрашително напред като дуло на оръдие. Гласът му прогърмя рязък и кънтящ:

— Комити, комити! Все за тях се говори от някое време. Ето ги сега в града ни влязоха. Бомби са ни вкарали, динамит. Какво чакате, какво се потривате още? Заловете ги. Затрийте ги до крак! Ето сега тоя, заловения… Той ще каже и другите. Заловете ги! Това ще ви поискат от Инстанбул.

— Евет20… — закима валията и петната по лицето му станаха още по-червени.

— Евет! — изхриптя с изблещени очи полицейският началник и като че ли никога нищо друго не е мислил. Той цял се съживи, дишаше тежко, задъхваше се, но успя да каже, макар да не му стигаше въздух, та замахна и с кръглия си, мек пухкав юмрук, за да засили и гласа, и думите си: — Ад, ще ги изловя до един, ще ги затрия до един!

Четирима заптии дойдоха с фенер и изведоха Доне Стоянов от тесния долап. Поведоха го по един дълъг, тъмен ходник, минаха край една отворена врата и тогава неволникът видя, че вън беше нощ. Свиха по друг ходник, слязоха по няколко стъпала и влязоха в широка стая. Доне се спря до вратата — не искаше да влиза тук, не искаше да върви по-нататък: откъм вътрешността на стаята полъхна топъл въздух, той видя сред стаята голям мангал с разгорени въглища, до мангала стоеше друг турчин, по риза, със запретнати ръкави… Доне видя всичко, разбра всичко, не искаше да върви по-нататък. Едното от заптиетата, които вървяха след него, го блъсна напред и затвори врата га на стаята, завъртя ключа й. Доне се видя пред самия мангал, топлината на огъня опари лицето му. В разгорената жар беше мушнато голямо джезве, край мангала бяха наслагани железа — куки, шила, щипци… Доне виждаше всичко, усещаше всичко с необикновена яснота, макар да му се струваше, че всичко това не беше действително, че беше сън, който едва сега започваше. Тоя турчин до мангала, осветлен от разгорената жар, от фенера, който се полюшваше в ръката на едно от заптиетата, от друга една пушлива ламба, закачена встрани на стената… Доне виждаше турския му пояс — бял, но доста зацапан, шарената му риза, провисналите му панталони, виждаше ръцете му — мускулести, космати, — после дигна поглед към лицето му. Лицето на турчина беше кръгло, устата му — широка, едва-едва отворена, по долната му устна, дебела и отпусната, проблясваше лига; турчинът дишаше през устата си тежко, шумно. Доне усети, че и неговото гърло започна да се стиска, дишането му се затрудняваше, въздухът в стаята беше много топъл, задушен. И пак му се стори, че сънува — уж всичко виждаше ясно, всичко усещаше, пък изеднаж се появяваше нещо ново и неочаквано. Така неочаквано прозвуча и гласът на турчина — остър и плътен, като че ли отеднаж се отпушиха и двете уши на Доне. Преди да проговори, турчинът помръдна с ръка, посочи мангала, джезвето в огъня, железата долу на пода:

— Видиш ли… ето огин, ето железа, ето горещи яйци в джезвето. Ша кажиш сичко. Ако не кажиш, ша горим сос железа, меса ша късам, горещи яйци тука, под мишниците, ша турим. Ша кажиш сичко. Ето, юзбаши21 Осман ага ша пита. — Той посочи с глава някъде встрани.

Доне се обърна бързо нататък — сънят продължаваше. Край една от стените седеше на стол дребен човек в полицейска униформа: редица металически копчета проблясваха на гърдите му при светлината на фенера и ламбата; дребно беше и лицето му, очите му се губеха в две черни сенки, чернееха се и дълги, провиснали мустаки, фесът на юзбашията се червенееше накривен над едното му око. Юзбашията посегна бавно към едно малко дървено столче до нозете му и взе оттам доста големичко шише, дигна го, шумно отпи една глътка; полъхна мирис на ракия. Той сложи шишето пак на столчето, обърса, без да бърза, с опакото на ръката единия, после другия си мустак и пак тъй, без да бърза, изтихо попита:

— Ти комита ли си бре?

Доне, като се улови веднага за гласа му — такъв тих, кротък, примирителен и дори сладкозвучен беше гласът на юзбашията, — бързо отговори:

— Не, ага, не съм комита.

— Лъжеш — прозвуча все така тихо и кротко гласът на юзбашията нататък, към стената; току над главата му се виждаха две малки, тъмни прозорчета — там, покрай прозорчетата, сигурно е по-прохладно… Тихият глас прекъсна мислите на неволника: — Кажи, кой ти даде бомбите?

— Не знам, ага, нищо не знам. Не знам кой ги сложил в чувалите.

— Лъжеш.

Доне цял се обърна към него, махаше с ръце, ширеше пръсти, блещеше очи:

— Казаха ми: ще закараш тия врещи с ориз в Битоля. Ще ги разтовариш во Влашки хан; там ще дойде да ги потърси един евреин… Исак. Теглихме ги, товарихме. Аз никога не развързвам, не бъркам в стоката, чужда стока пренасям. Откъде да знам какво са сложили в ориза… тия железни топки… За пръв път ги видех и аз, когато колджиите…

Той подигна рамена и млъкна, втренчил широко разтворени очи в юзбашията — как ли ще приеме той думите му. Ами това наистина можеше да бъде така т Доне на това ще държи докрай. Юзбашията посегна пак към шишето и пак отпи една голяма глътка. И пак рече:

— Лъжеш. В Битоля евреи Исаковци колкото щеш. Ти лъжеш.

— Не лъжа, ага. Ще се закълна в децата си.

Той говореше, като че ли и сам вярваше в лъжата си. Юзбашията попита:

— Къде натовари ориза? Откъде идеш?

— От Щип, ага. Там натоварих.

— Ето сега право си каза. Кажи сега сичко и за бомбите. Ами ние тебе не ти се лютим — омекна още повече гласът на юзбашията. — Ти си кираджия човек. Каквото ти дадат, това ша товариш, това ша носиш. Де, де: кажи сичко.

— Казах, ага. За тия, за… бомбите нищо не знам…

— Деци имаш, а?

— Имам — потрепера гласът на Доне.

— Язък22 за деците ти бре… Ако крийш, живо нема да те пуснем. Ако кажиш, ша те пуснем. Който дал бомбите, него ша държим ние. Кажи, ха кажи. Кой ти ги даде, на кого ги носиш тука.

— Казах… Нищо повеке не знам.

Юзбашията махна с ръка на турчина, който беше по риза, и пак посегна към шишето с ракия. Турчинът придръпна запретнатите си ръкави, намушка железата в жарта, побутна и джезвето, чу се как изтънко зашумя в него вода. После съблеченият по риза турчин направи знак с глава на заптиите. Те и четиримата се нахвърлиха върху неволника. Той се остави в ръцете им. Съблякоха го до пояс, изуха опинците му, дебелите вълнени чорапи, които бяха оставили всичките си шарки върху босите му нозе. Вързаха ръцете му отзад, вързаха здраво и нозете му. Проснаха го ничком на пода, близу до мангала. Съблеченият турчин дръпна от огъня един от железните шишове — желязото бе се нагорещило до червено. Турчинът замахна и драсна една черта по голия гръб на Доне със зачервения връх на горещото желязо. Доне цял потрепера и мъчително изхлипа — не можа и да викне от изненада и болка, която мина сякаш през самото му сърце. Стаята се изпълни с миризма на изгоряло месо. Някъде по-далеко, но ясно се чу все тъй тихият, кротък глас на юзбашията: