— Това долу, учителке — сочеше стрико Даме, е църквата, а до нея, виждаш ли, училището; те, дебрещани имат четирима учители. Е, насреща, по улицата е чаршията; ще минем оттам. А горе там, виждаш ли, там е казарма. Ето, аскер шета наоколо. Държат тука до стотина души аскер, пуст да опустей…

Казармата — ниската продълговата сграда — беше на най-хубаво място край селото, ала бяха започнали да се катерят нататък и селски къщи. Навред около селото се спущаха стръмни планински склонове и някои бяха обрасли с храсталаци и гори.

По пътя се срещаха все повече люде, мина и стадо овци. Двамата пътници слязоха надолу към селото, трите добичета изтропотиха по дървения мост. Тук Даме Скорнев скочи от мулето си и го поведе, хвана за оглавника и кончето на Крайчева. Той се оглеждаше плахо и бързаше — боеше се да не би да изскочи отнякъде някой аскер, боеше се той за младата девойка, да не я уплаши някой от турците, па макар и сред село. Те свиха по улицата, където беше селската чаршия — два-три дюкяна и един хан с механа, — и се спряха пред една коларска работилница.

— Тука, учителке, ще се поспрем малко, да си починем. Имаме време, близу е веке Рожден.

— Да слезна ли…

— Ами слезни, слезни, да се пораздвижиш. — И той поведе кончето край един голям камък току пред работилницата. Докато й помагаше да слезне, откъм работилницата се чу плътен мъжки глас:

— О-хо, ти ли си, Даме… Връщаш ли се веке?… Добре дошъл! Учителката, а?

Дона Крайчева с мъка слезе от самара и после от камъка; нозете й се бяха вдървили. Пред вратата на работилницата бе излязъл около четиридесет и пет годишен мъж, среден на ръст, но широк, малко приведен, с доста голяма кръгла глава, прошарените му коси бяха започнали да редеят на темето. Той излезе със запретнати ръкави, с тесла в ръка и се виждаха разголените МУ мускулести ръце, препасан беше с мешинена престилка — току-що бе прекъснал работата си, но в работилницата продължаваха да чукат, да стържат и дялат двама-трима негови люде. Той премести теслата в Другата си ръка и протегна широка, силна десница, йзпоцапана с някаква чернилка:

— Добре дошла, учителке!… Да беше влезла малко в къщи; може и Оттук, през работилницата, да си починеш… Нема никой в къщи, сички са горе, в новата ни къща при казармата. Но ти влез, влез. Ще поседнем ей там, в двора.

— Да влезем, учителке — обади се стрико Даме, който бе вързал там добичетата, и се приближи с една торба в ръцете си, ниско провиснала, тежка.

Поведе ги коларят, минаха през работилницата и излязоха в едно малко затулено дворче, а там беше и къщата на коларя — малка, ниска, в земята чак, с широки разкривени стрехи и засенчени прозорци. Той се обърна към Дона:

— Ето къде живейме и сега, учителке, тука отгледахме и децата, но не е това къща за живеене… Тука — добави той и по челото му се появиха дълбоки бръчки, — тука почина домакинката ми преди близу три години.

Той изнесе столчета, кожената му престилка шумеше, седнаха и тримата в двора. Стрико Даме рече:

— Ама новата ти къща е хубава. Отдалеко се вижда.

— Аха, бива я. Правихме я с голем мерак. На два ката с по две стаи и високо горе, цел ден я пече слънце. Тия дни ще се преместим там. Измъчихме се тука, учителке, цел живот, ама не е лесно да се събере за една къща, от тъмно до тъмно с теслата, с чука в ръка…

Дона Крайчева го гледаше и слушаше с някаква радост и дори умората й бързо изчезваше. Коларят беше здрав и силен, ведър човек, с широко приветливо лице, цяло попръскано с дребни следи от шарка, но това още повече отваряше сърцето й към тоя човек; очите му — пъстри, под въздебели вежди, непрестанно се смееха, през провиснали, пооскубани мустаки се виждаха големи здрави зъби и предните два бяха доста раздалечени един от друг; гласът му беше плътен, звучен, движенията му бяха вече малко понатежали, но сигурни и точни. Даме Скорнев като че ли бързаше да се похвали и драго му беше да говори за приятеля си:

— Ето, учителке, тоя човек е стрико ти Кузман Велянов, него цел Железник го знай, сички села, кому ли не правил кола, кому ли не поправял, като немаш пари, и без пари ще ти я поправи. Такъв е той, да го знайш.

Кузман Велянов се засмя от сърце, той беше винаги склонен да се посмее със звучния си глас, та се чуваше надалеко смехът му.

— Ти остави мене, Скорне, умрела циганката, що ме хвалеше, ами носиш ли ми поздрави от Преспа?

— Нося ти, нося ти. — И стрико Даме бръкна в торбата, която бе оставил до нозете си на земята. После, като видя, че Кузман Велянов му направи незабелязано знак с очи, той продължи: — Ти немай страх… учителката си е наша. Нели знайш кой ме прати при нея.

— Наистина, учителке — поприведе се към нея коларят и позаглуши силния си глас, — ти знайш ли кой те препоручи на рожденци? Делчев. Гоце Делчев. Оттука мина. Е-е! Крила пораснаха на рамената ни с него!

Даме Скорнев извади от торбата си някакъв пакет, завързан с вехта кърпа и тънко въже, а се виждаше, че е тежък. Коларят го пое с две ръце и попита:

— Това ли е сичко? Колко са?

— Четири.

— Не са много, какво… Пуста наша сиромашия! И в това сме сиромаси!

— Нося ти и писъмце. — И стрико Даме започна да тършува в пояса си някъде отдире и едва ли не го разпаса цял, най-сетне извади една сгъната изпомачкана хартия и я подаде на коларя.

Той пък веднага я мушна в пазвата си. Даме Скорнев се обърна към младата девойка, която се бе загледала някъде встрани, за да не изглежда, че проявява любопитство, пък и не се досещаше тя какви са тия „поздрави“, които бе донесъл от града.

— Да бехме си тръгнали веке, а, учителке… — каза той. — Време е.

Дона стана. Кузман Велянов се мушна бързо в къщи, скри там някъде пакета, в който бяха увити четирите бомби, и пак излезе, да изпрати гостите си.

Малко по-късно стрико Даме и младата девойка, възседнали отново двете добичета, напуснаха Дебрища. Стрико Даме блъскаше час по час нозе в корема на мулето си, подвикваше на третото добиче, което клинкаше след тях:

— Дий, пусто… — Сетне промърмори: — Да минем още Дълги рид, па…

Гъсти, студени сенки пълнеха долищата, пълзяха по стръмнините и само високите планински върхове сиЯеха, озарени от алените пламъци на залеза. Есеният ден бързо гаснеше и когато Даме Скорнев и младата девойка влязоха в село Рожден, вече се мръкваше.

Дона Крайчева не спа много тая нощ, макар да бе уморена, и рано на другата сутрин излезе на висока каменна площадка, на самия й край, огледа се бързо сетне дигна длан да засени очите си. Слънцето току-що изгряваше иззад голите скалисти върхове насреща. Оттатък, отвъд няколко сини планински хребета, бе останал родният й град. Тук Дона бе попаднала в орлово гнездо — високо горе под ведрото есенно небе. Току по нозете й се разтваряше дълбока стръмна пропаст, а навред наоколо бяха натрупани грамади от сиви, синкави скали, стичаха се по долища и процепи като с ръка загладени жълти, пепеливи и бели сипеи. Тук-там, по малки разхвърляни полянки се жълтееше прегоряла трева, а по цялата северна страна се простираше стара широколистна гора, през долища и падини, та прехвърляше и отвъд насрещния хребет. Изгряващото слънце озаряваше с ален, златист блясък синкавите зъбери, оределите вършини на гората; бледорозови сияеха тук-там по стръмнините разровени мраморни залежи, дето селяните къртеха блокове снежнобял, мек мрамор. Утринната мъгла бързо изчезна от планинските върхове и само ниско долу, в малката сенчеста долина, дето глухо шумеше реката, все още лежеше бяло влажно валмо през което се забелязваха двете селски воденици там и няколко къщи, малки, накъсани ниви и ливади, израснали върбалаци и криволичещият край тях каменист път. Бързо изчезваше и сланата по камънаците и полянките наоколо, блестяха навред в мекия сяй на слънцето бисери и елмази.

Радостно блестяха и кафявите очи на Дона Крайчева, с жадно любопитство разглеждаше тя своето ново гнездо. Рано напусна тя бащин дом — хе там, отвът сините планински хребети, — дойде тук, сред тая дива планина, да учи децата докъде Георгьовден. Би желала сама да се учи повече, но баща й не можеше да прехранва само с една игла седем гърла в къщи. Тя беше най-голямото от децата му и първа трябваше да се притече на помощ. Сама ще се прехранва тук и осем лири ще даде на баща си. Като се изкачи тук вчера, на мръкване, премаляла от умора върху дребното конче, тя почувствува ведно със студения мрак над планината как смътна уплаха пронизваше сърцето и, но то беше след шест часа езда върху твърдия самар и може би от тъга за напуснатия роден дом. Сега, в това слънчево утро, планината беше величествена и прекрасна. Дона се учудваше на тая хубост — откъм полето около родния си град тя бе виждала планините като сини, модри или дори черни стени, а ето каква хубост криеха далечните планини! Слънцето се издигаше все по-високо, блестеше цялата планина и пъстрото есенно рухо на гората, засия млечнобяла и мъглата долу, та цялата долина изглеждаше като дълбоко езеро, през тихите прозрачни води се виждаха на дъното му двете воденици, бледозелените лъки край реката, белите камъни по речното корито, кривуличещият път и няколкото селски къщи там с малки дворове. Други селски дворове се виждаха по-нагоре по стръмнината, чак до хребета насреща. Село Рожден имаше над петдесет къщи, събрани в две-три махали. Тук, на доста широка площадка, камениста и неравна, беше дворът на Даме Скорнев. Той я настани в къщата си. Тук, на високата площадка, беше и църквата, изградена с камъни, с покрив от зеленикави плочи и с ръждясал железен кръст, до нея беше и училището — ниско, тясно помещение с две прозорчета, изградено направо върху скалата, и пак с камъни, с покрив от каменни зеленикави плочи.