— Ти по-харно там, на вратата, че ако влезеш вътре, жив нема да те пусна… — каза той през зъби и се виждаше с каква голяма сила напираха думите му. Завъртя голямата си глава, приподигна ръце и рече продрано: — Отдавна ти съм мераклия аз тебе, песи сину…

Брашнаров се загледа в него, посепна се в голямата си ярост, но после махна презрително с ръка и пак опули големите си очи към Лазара. Сега самият Лазар стоеше срещу него.

— Що искаш от мене, Таки Брашнаров? — попита той с леден глас.

Таки отново избухна:

— Нема ли веке да мирясаш бре! Ти пак буниш народа… Ти най-напред, знам аз. Ама тоя път нема да има шега, брей!

Лазар не поиска никакви обяснения — не му бяха нужни, — а каза:

— Не съм говорил с тебе, може да има триесет години. Не ща да говоря и до края на живота си. Това ще ти кажа само: нема шега тоя път. Никой не буни народа. Народът сам се буни. И сметка ще иска. От сички, Таки Брашнаров. Аз съм с него — това ми е целата вина.

— Това ти е вината, знам — кимна отвисоко Брашнаров. После изви ръце отзад, поклати глава вразумително: — Народът, като е сам, нищо не знай. Такива като тебе му мътят акъла. Двама-трима ей такива като тебе на бесилката и сички ще се усмирят. И ще стане! — кимна още еднаж той рязко. — Ще стане, така да знайш…

Той се обърна и бързо се отдалечи. Макар да изля гнева си върху Лазара, не почувствува облекчение. Оставаше да тежи нещо в душата му и то беше по-важното — гневът извираше тъкмо от него като отровна пяна. И безсилният гняв, и всички думи, които каза на Лазара. Това беше по-важно, което тежеше в самата му душа, там останаха до една и думите, които чу от Лазара, тежки и те като камъни: „Народът сметка ще иска…“ От кого ще иска сметка народът — от него ли, от Таки? Той, Таки Брашнаров, никому нищо не дължи. Такива като Глаушев насъскват народа срещу по-богатите, срещу…

На вратата на дюкяна си Таки Брашнаров за малко не се сблъска с Панту Кътърката. И се нахвърли върху него с първите думи, които дойдоха на езика му:

— И ти ли си комита бре!… Дяволите ще ви вземат сички…

От половин година Кътърката беше калфа в дюкяна му. Види се, бе теглил брашно или бе прибирал брашнени врещи, та беше цял посипан с брашно като воденичар; полепнало бе и по лицето му, та едвам се синееха само очите му. Той примига с набрашнените си мигли и не отговори нищо на чорбаджията си.

Още щом го услови за калфа, Брашнаров се разкая, че бе го условил. Новият калфа му внушаваше някакъв смътен страх. Кътърката беше слабичък, дребен човек, беше нищо и никакъв човек — от какво се боеше чорбаджията? Той забеляза, че Кътърката непрестанно го следи — все срещаше неговите синкави избелели очи. Така още от първия ден. Кътърката беше бавен в работата, нямаше много сили и другите двама калфи му се присмиваха, но в погледа му имаше някаква острота и упоритост. Брашнаров се боеше от тоя дебнещ, упорит поглед, искаше още от първите дни да се освободи от него, ала пак поради тоя страх и до днес не се решаваше да прогони новия си калфа. От друга страна, Кътърката проявяваше усърдие в работата. Дълго търпя той мълчаливо и закачките на другите двама калфи в дюкяна. Ала един ден в ръката му блесна нож и калфите трябваше да избягат чак на улицата. Намеси се Брашнаров, но и той по-отдалеко:

— Що бре… ти с нож ли?

— С нож — отвърна мрачно Кътърката и в погледа му светеше същата упоритост.

„Тоя ще заколи човека“ — помисли си Таки и рече гласно:

— Ти немой така… Ще идеш в затвора.

— Да не ми се смеят. До гуша ми дойде.

— Скрий, скрий ножа — побърза да приеме условията му Таки. — Нема веке да ти се смеят.

Кътърката скри ножа си.

Споменът за тая случка наведе сега Брашнаров на мисълта, че може и Кътърката да е комита. Тъкмо такива трябва да са комитите — зли люде, с ножове в пояса. И какъвто беше разгневен, възбуден, Таки Брашнаров се нахвърли върху калфата си. Той забрави страха си от него, не забеляза тоя път и острия блясък в очите му — дигнал се срещу всички комити в Преспа, Таки се виждаше на страната на по-силните, на страната на самия султан. От Кътърката ли ще се бои той сега, или пък от Лазара Глаушев?…

Панту Кътърката не отговори нищо на чорбаджията си. Той се отдръпна някъде навътре в големия житарски дюкян и оттам, отдалеко, час по час попоглеждаше разгневения чорбаджия. Това запомни Кътърката тоя ден и от гнева на Таки, и от виковете му: той, чорбаджията, не беше с комитите, беше враг на всички комити.

Това лято Борис Глаушев, вече петнайсетгодишен юноша, завърши пети клас в Солунската реална гимназия. Той учеше втора година там. Върна се и тоя път за дългата лятна ваканция заедно с всички преспански момчета и момичета, които се учеха в тамошните градски гимназии. Той бе израснал още по-висок тая година, но изглеждаше по-слаб, стегнат в тъмносинята униформа на гимназията. Идваше си по няколко пъти в годината, и за Коледа, и за Великден, но Ния, майка му, го посрещна премаляла от копнеж по него. Дойдоха да го видят лелите му Нона и Манда, и двете вече остарели, дойде и Неда Крайчева с всичките си деца, притича през двора и Костадиница, и тя с няколко свои внучета. Поседяха гостите, поразпитаха Бориса за далечния голям град, похвалиха го, че е порасъл, покудиха го галено, че е все слабичък, а Борис раздаде на всички деца солунски шекерчета. Нямаше какво повече, станаха гостите и си отидоха. Нека се порадва Ния сама на синчето си — все в него са очите й. Пък и се стъмваше вече…

Те тримата — Лазар, Ния и Борис — излязоха да вечерят вън, в малката градинка до каменната външна стълба. Тук Ния бе насадила розови храсти, разкопала бе и няколко лехи за цветя; по-нататък по двора растяха плодни дръвчета, очертани бяха по-близу до чешмата и няколко дълги лехи със зеленчук. Това бяха все грижи на Ния — цветя, дръвчета, зеленчук за хубост, но и за полза — да не се харчат пари в това трудно време за овощия и зеленило.

На едно клонче наблизу беше окачен фенер с газена ламба в него. Бледа и като че ли ненужна изглеждаше червеникавата светлина на ламбата в светлата лятна нощ. Новата още месечина плаваше високо по небето като светнала сребърна лодчица, навред около нея бяха се сипнали звезди, та небесният простор сияеше издълбоко и от край до край. Листата на околните дървеса се полюшваха едва-едва — ту червеникави от светлината на ламбата, ту сребристосинкави в лунния здрач. Чудно избледнели изглеждаха познатите цветя по лехите наоколо, закъснелите, широко разтворили се рози. Оттатък звучно шуртеше чешмата в пълното догоре мраморно корито, долитаха гласове и звуци от всички страни — нощта беше будна в тоя ранен час. Наизлезли бяха людете и по съседните дворове, чуваха се час по час стъпки на закъснели минувачи по улицата вън, пред затворената порта. Светеха прозорци и при Костадиновци насреща, чуваше се детски глас, хлопваше се врата. Най-сетне Ния бе престанала да шета, сложено беше вече всичко на малката масичка близу до фенера, седяха те там тримата и тихо се хранеха. Борис все току поизбързваше, посягаше някак нетърпеливо ту за едно, ту за друго на малката трапеза, а не беше никак по нрава му такова нетърпение. Ния погледна мъжа си със засмени очи. Лазар рече:

— Сладко е каквото сложи мама в паничката. Нема нищо по-сладко от него, каквото и да е, може и само постна чорбица, ето като нашата.

Момчето бързо се изправи със светнало лице, засмя се хитро, като да бе направило някаква малка, весела пакост:

— Наистина… много ми е вкусна чорбата. И хлебът ми е много сладък.

— Макар такъв… черничък…

— Ами да, татко…

— Ти се тъй — намеси се Ния. — Първите неколко дни като се връщаш от Солун. После пак… като насила…

Момчето се загледа в майка си и продума:

— Всичко ми е хубаво, когато се връщам у дома.

После пак се наведе над паницата си. Ния се пресегна и сложи на масата голямо блюдо с едри, зрели кайсии; плодовете бяха сякаш от тежко злато, ала от тях полъхваше гъст, сладък мирис, едри капки вода блестяха по кадифената им люспа. Борис захапа една от кайсиите и се усмихваше на майка си с пълна уста.