— Ти защо тъй, чорбаджи Таки… Наша ли работа ь да гоним комитите? Има си ето каймакамин, има си…

Брашнаров спря насред улицата.

— Що бре! И ти ли си с комитите!

— Не викай, чорбаджи Таки… по-тихо…

— Как да не викам бре!… Ще оставя ли аз нехранимайковците да ми разтурят живота! Не виждаш ли докъде е стигнала работата!

Влахът го подръпна да си вървят и малко по-нататък се отдели от него.

Таки Брашнаров се отправи към голямата си житарница близу до житния пазар. Някои от минувачите го поглеждаха с любопитство, а други и го поздравляваха, но той вървеше с гневно лице и никого не забелязваше…

— Разработил се нещо чорбаджията… — дочу се подире му сподавен глас.

Старееше вече Брашнаров, но външно не беше се променил много — само косите му бяха прошарени и по лицето му бяха се очертали няколко по-дълбоки бръчки. Обличаше се все тъй хубаво и чисто, ходеше изправен, със същата бавна походка, мустаките му макар и те вече доста прошарени, бяха все така завити нагоре — грижеше се той и сега за хубавите си мустаки, връзваше ги нощем с превръзка, решеше ги, мажеше ги с благоуханни мазила. От едрото му тяло все още лъхаше жизненост и сила, но погледът му беше по-твърд и целият израз на лицето му беше някак вдървен и още по-студен, по-надменен, движенията му бяха по-тежки. Той и сега се заглеждаше във всяка млада жена и дори цял се извръщаше подире й, очите му се изпълваха с влага, но погледът му не омекваше както някога от прекомерна разнеженост, а придобиваше стъклен блясък. След развода си с Иванка Руменова той не повтори, но не промени нрава си, не се отказа от своята слабост към жените и от своя особен вкус към нередни и прикрити връзки с покварени жени. Случиха му се в Преспа една-две не много приятни срещи, наложи му се еднаж да бяга и да прескача по долни дрехи огради и плетища, та започна по-често да отива в Битоля. Голям град беше Битоля, там човек можеше по-лесно да скрие всяка следа. Съдружникът му Георги Баболев му подмяташе на шега:

— Ти пак в Битоля… Брашнаров отвръщаше безсрамно:

— Не мога да трая, като ме хване моят гъдел. Гъркини, влахкини, еврейки, пък и кадъна може да се намери, ако… ако ти стиска, че усетят ли те турците…

Прибрал бе в голямата си къща една циганка да му слугува. Не беше много млада тя, но имаше хубави цигански очи, черни и все още пламтящи. Тя се опитваше да съблазнява своя господар и успяваше. Успехът личеше и по лицето й, но винаги в такива случаи тя отиваше в чаршията и си купуваше или нова кърпа за главата, или нови чехли, или басма за шалвари. Забелязаха това някои по-досетливи и подмятаха на циганката:

— Твоят чорбаджия пак те подновил…

Тя святкаше с черните си очи цяла разнежена, щастлива:

— Гледа си ме той, ама и аз за него… сичко.

От някое време Брашнаров по-рядко отиваше вече в Битоля заради своя гъдел, а циганката ходеше из двора му като чорбаджийка, започна да дебелее и обу копринени шалвари.

Колкото повече старееше Брашнаров, толкова повече се увълчваше и за пари, за богатство. Като свой дял от мелницата той взимаше всяка година по триста, понякога и до четиристотин лири. Започна да дебне за всяка пара и за всеки удобен случай, когато би могъл да спечели макар и само един грош. Той и крадеше от общите печалби с Баболев, който остана някак извън общата им работа и не можеше да я надзирава по-отблизу. Старият житарски дюкян на Брашнаров остана за склад на фабриката, оттам се продаваше готово брашно, а всичко това минаваше през ръцете на Таки. Той крадеше от дела на съдружника си, крадеше и от селяните, които им докарваха жито, крадеше и от купувачите на брашно. Учеше калфите си да играят с кантара. Така загуби той един от най-добрите си калфи. Гиго Чешел, калфата, добре играеше с кантара, играеше и за чорбаджията, и за себе си, но ето какво се случи еднаж.

Влезе в дюкяна да купува брашно една много бедна жена — вдовица беше с две деца, знаеше я целият град. Дрехите й бяха кръпка до кръпка, та и торбата, в която искаше да вземе брашното, беше кърпена. Застана тя до вратата на дюкяна, присви се и взе да брои пари в шепата си. Това бяха повечето ситни, медни парици, мангъри и онлуци, както ги беше събирала бедната жена, и сега искаше да ги преброи още еднаж. Стана Брашнаров чак от миндера си — не можеше да я гледа повече как брои парите си, застана до нея.

— Що искаш?

— Брашно, чорбаджи, ама… ама да видя колко…

— Дай тука, аз ще видя.

Жената доверчиво изсипа парите в шепата му. Наблизу бе застанал калфата Гиго Чешел и следеше изпод вежди чорбаджията си; те и двамата добре се познаваха. Брашнаров побутна, побутна с пръст парите в шепата си и дигна поглед към застаналия там калфа:

— Дай й осем оки от четворката. Калфата отговори заядливо:

— Защо четворка… тричаво! Може и тя да иска от най-чистото, от двете нули.

Брашнаров видя лошия му поглед, но се престори, че нищо не е забелязал.

— Дай й каквото ти казвам.

— Ами колко са парите, чорбаджи… — заяде се още повече Гиго Чешел.

— Видях ги аз, що ме питаш? Дай й осем оки от четворката!

Сега Гиго Чешел се обърна към жената:

— Кажи мори, колко ти беха парите? Не знайш ли?

— Знам… — замънка бедната жена. — Аз в къщи два пъти, ама рекох и тука… Единайсет гроша беха — отсече тя изеднаж.

Извъртя се Гиго Чешел към чорбаджията си като обезумял и плю в нозете му:

— Пфу… Не те е срам! Една планина пари имаш! Бива, бива, ама и тая ли жена искаш да ограбиш бре! Единайсет оки брашно требва да й дадеш за тия пари, единайсет, а не осем. Това нещо аз не мога да го приема, ако съм сиромах човек!

— Вън! — изскочи от устата на Брашнаров. Той се сепна за миг, но не можеше вече да върне думата си и продължи още по-гневно: — Излизай от дюкяна ми, не ща аз в дюкяна си такъв душманин като тебе!

— Ще излеза, ама ще те разнеса по целата чаршия! Да знаят сички какъв кръвопиец си ти…

И Гиго Чешел си отиде. После и двамата се разкайваха, че развалиха по тоя начин общата си работа около кантара, но калфата не се решаваше да се примоли, а Таки не искаше да стъпи върху чорбаджийската си дума.

Чорбаджията живееше сам в старата си къща — сам с циганката си. Той забеляза, че ставаше все по-лаком към хубавото и обилно ядене. Някога се отвращаваше от голямата лакомия на баща си, но сега си спомняше с благосклонна усмивка за чудовищния му ищах30:

— Хехе… И аз като него, колкото старея…

Но парите се трупаха — Таки Брашнаров не можеше да похарчи всичките. И го бе уловила здраво тяхната пъклена сила — колкото ги има, да ги има още повече, да ги събира, да ги пази. Всяка година почти по едно и също време той ходеше в Солун и влагаше излишните си пари в „Банк Отоман“. Даваше пари и под лихва, но беше много предпазлив. Той не обичаше людете и не им се доверяваше. А кои бяха сега тия майчини синове, които искаха да разбъркат света!

На първо място Лазар Глаушев, то се знае. Не може да няма той пръст в такава работа. Таки Брашнаров не беше говорил с него от много години, още от времето на тяхната разпра, когато Брашнаров бе прогонен от общината. Сега той се запъти право към дюкяна на Глаушев, поведен от своя гняв към размирниците и от дълго спотайваната омраза към Лазара, която изеднаж се отприщи в него. Той се изправи внезапно на вратата на Лазаровия дюкян, препречи цялата врата, какъвто беше едър, с пребледняло лице, задъхан, както се бе затичал насам. Лазар седеше на миндерчето си и го гледаше учуден, мина му през ума, че чорбаджията е пиян. Таки размаха към него пръст, дълъг, вече доста закривен, и едва след това намери думи, заговори задавено:

— Едно време… едно време ти се изплъзна от въжето… Само оня, пернатият даскал увисна, ама тоя път и ти нема да го избегнеш!

Лазар не се и помръдна от мястото си — чакаше да види докрай какво ще стане. Приближи се насам, бавно накуцвайки, Атанас Кривиот. Той веднага поде кавгата с разгневения чорбаджия.