Продължиха нататък мълчаливо някое време, после Руменова се обърна към него, поклати глава:

— Свободна България не е това, за което мечтаехме някога ние…

— Питал съм веке мнозина — каза Глаушев, — но никой не може да ми каже, Къде е Васил… Васил Марков? Не мога да го видя…

— Той е в Швейцария. Тая година завършва там по икономическите науки. Малко късно, но не можеше иначе… Без средства…

— А брат му има цели купища лири… Руменова нищо не отговори — не искаше дори да попита за бившия си мъж и като че ли се уплаши да не би Глаушев да каже нещо повече за него. Тя се спря и му подаде ръка:

— Много се радвам, че се видяхме! А в неделя ще те чакаме с Олга на обед. Ще ни бъде много драго! Ще си поговорим за Преспа. Живеем на улица „Цар Крум“ 112. Много драго ще ни бъде… В неделя. Тогава съм по-свободна.

Ала в същата тая неделя Лазар Глаушев си замина за Македония. Събрали се бяха пак всичките роднини. Дошъл бе и Кирил, но пак без жена си. Взел си бе отпуск от Военното училище и Стефан. Седнаха на ранен обед, преди да тръгне Лазар за гарата. По едно време той се обърна към юнкера:

— Как се казва, Стефане, оня твой другар… мургавият… нели бехте заедно тука…

— Аха… Това е Гоце, Гоце Делчев. От Кукуш. — И юнкерът се усмихна: — Той е социалист. Готви се да замине за Македония, щом свърши Военното училище. Огън момче!

— Не знам какъв е, но като бехте тука, той каза една умна приказка. В сърцето ми остана: Македония, вели, требва да се надева най-напред на себе си.

— Ех, чичо… Нема да може тя сама…

— Секи сам най-добре може да си помогне, внучко.

Лазар премина отново турско-българската граница, мина с кон през Крива паланка, Куманово и чак в Скопие се качи пак на железница.

Беше рано сутрин. Железниците в Турция не пътуваха нощем и от изходния си пункт тръгваха винаги сутрин. Пътниците не бяха много. Лазар беше сам в тясното купе, в което се влизаше направо от перона. Влакът тръгна с около един час закъснение. Тук, по Вардара, дървесата бяха се разцъфтели вече, зеленееха се избуяли ниви, ливади. Пролетните дъждове едващо бяха минали и шумът на пълноводната река се дочуваше и през непрестанното ритмично гърмолене на влака.

На Велешката гара железницата престоя повече от половин час; стоя доста време дори и след като би третият звънец. И малко преди да тръгне, в купето при Лазара се качи нов пътник.

— Добър път! — поздрави той бодро, със звънък, почти момчешки глас и сложи на полицата доста голяма, отъркана кожена чанта.

Той беше на около двайсет и две-три години мъж, спретнато облечен в тъмен европейски костюм, с ален фес, та веднага се забелязваше чистата бледност на лицето му. Той седна срещу Лазара и бързо попоглади едва позасуканите си, тъмни мустаки.

— Сами ли сме тук? — усмихна се младият човек на Лазара и продължи: — Не пътуват, изглежда, много нашите хора по тия места…

Новият пътник приказваше на книжовен език и Лазар си помисли: „Учител…“ После каза гласно:

— Така изглежда. И не ще да е от много работа…

— А вие за къде, ако смея да попитам?

— На Градско ще слеза. От Преспа съм аз.

— А откъде, от Скопие ли?

— Не, от по-далеко.

— Аха — усмихна се досетливо младият мъж. — Сигурно от България…

— Да.

В засмените тъмни очи на новия пътник Глаушев долови и някаква напрегнатост дълбоко в погледа му; той, изглежда, го наблюдаваше зорко и Лазар си помисли: „Кой го знай пък що за човек е…“ Непознатият сякаш отгатна мислите му и каза със звънкия си глас:

— Аз съм учител. Бил съм и аз в България. Лазар мълчаливо кимна. Млъкнаха и двамата и като че ли се заслушаха в тракането на колелата. Но докато поглеждаха ту през единия прозорец в едната страна на купето, ту през другия на другата страна, те на няколко пъти улавяха погледите си — наблюдаваха се и двамата. Влакът мина през Велес и сега гърмеше в теснините между голите хълмища оттатък града, край самия бряг на Вардара. Когато шумът поутихна, младият учител отеднаж каза:

— Но защо да не си поговорим открито… Нали и двамата сме българи?

— Да. И сме сами тука… без свидетели — усмихна се Лазар едва-едва.

— Тъй — кимна учителят и продължи: — Не знам как е сега, но там, в България, като че ли не всичко е в ред.

— Да — отвърна Лазар. — И аз очаквах по-друго нещо да видя, но се по-добре са там. А ние тука — въздъхна той — затънахме още по-дълбоко… Предадоха ни християни… Европа. И останахме сами в батака.

— Тъкмо това требва да разберем ние — рече живо учителят. — По-друг е сега нашият живот. Разделиха ни. Граница има между нас. Македония остана сама. За нея ще мислим ние сега.

— Видех аз в София един млад човек… ето, като ваша милост. За офицер учи. Македония да се надева на себе си, така рече. И се това мисля сега аз. Ама как, накъде…

Учителят се загледа през прозореца, замисли се. Като че ли и той се питаше: как, накъде? После рече, все тъй загледан през тесния прозорец на купето:

— Това и аз не знам. Но требва всички да мислим за това: как? Накъде? — Той се обърна към Лазара и продължи: — В Берлинския договор има член 23-и. Според него, дават се некои правдини на Македония.

— Знам.

— Може от него да се започне. Член 23-и. Да искаме да се приложи.

— А защо не е приложен досега? Веке шестнайсет години! Нема да се приложи и отсега нататък. И за пръв път ли са такива членове и решения? Требва да имаш сила некаква, за да ги наложиш. А който държи сопата, мъчно ще я захвърли по своя воля.

Учителят каза рязко:

— Да. Това е най-големата премъдрост на политиката. Сопата най-напред. Силата.

— А ние немаме никаква сила. Кой ще ни чуе? Учителят нищо не отговори. Лазар извади кутия с папироси, поднесе я на спътника си:

— Български цигари…

Запушиха. После и двамата, като по взаимно съгласие, промениха разговора.

На гара Градско Лазар стана и прибра скромния си багаж. Те се сбогуваха на вратата на купето и учителят каза с младия си, звучен глас:

— Може пак да се видим, живот и здраве…

Няколко дена след Петровден Преспа се изпълни с младежи в униформи с лъскави копчета и девойки с бели блузи и тъмносини поли. Дошли си бяха след края на учебната година учениците и ученичките от гимназиите в Битоля, Солун, Скопие. Такъв беше тогава животът в Преспа, замрял и затихнал, че тия млади ученически дружинки внасяха голямо оживление. Още като започнаха дългите, горещи юнски дни, мнозина преспанци се заглеждаха накъм пътя за Битоля и казваха нетърпеливо:

— Кога ли ще си дойдат учениците…

По-весело беше през лятото с тия млади люде. Събираха се, четяха дебели книги, пееха нови песни, спореха шумно, скитаха по ливадите и градините около града. Тия младежи идваха в замрелия град като някакви нови люде, нахлуваше с тях, с бодрите им гласове и стъпки нещо ново, нов живот.

И тая година беше същото. И дори по-шумно, повесело — с всяка година учениците и ученичките ставаха все повече. Около една неделя след връщането им в града в дюкяна на Лазара Глаушев влезе млад, строен мъж с едва-едва накривен фес и в нов, светъл костюм, види се, купен от някой битолски или солунски дрехарски магазин. Преди още да заговори той, откъм дъното на дюкяна се чу гласът на Атанас Кривио:

— Охо, Райко… — Той повлече насам кривата си нога с някакво решето в ръце и тъй, с решетото, посочи младия момък: — Това е момче на Аце Кутрев…

Лазар покани младия си гост да седне.

— Къде си бил досега… Не съм те виждал.

— В Солун бех, чичко Лазаре — отвърна гостът бързо, с твърд глас и продължи: — Учих се. Тая година свърших гимназията.

— Да, да. Чувал съм за тебе. Ние с баща ти сме добри приятели.

Намеси се Кривиот:

— Него татко му Аце го кръсти на името на учителя, бог да го прости, на името на Вардарски: Райко. Нели учителят живейше у них толкова години…

— Да, помня го — рече младият човек все тъй бързо, отсечено. — Когато го обесиха, баща ми плака като дете. И всички плакахме. Учителят беше като наш човек, от нашата къща. Но не беше само това, разбира се. Учителят умре геройски.