Бързо уравновеси той дишането си и попита със спокойно съчувствие:

— Какво има, чичо, там, в Турско?

Ето и той: в Турско! Но тоя път Лазар не се сдържа:

— Ама вие що сички в Турско, в Турско! Забравихте ли, че сички сме оттам? Сички оттам сте излезли… — Той забеляза, че по бузите на племенника му се появи лека руменина и в погледа му някаква твърдост. И добави: — Що има ли? Мъка.

— Дааа… — погледна пръстите си Кирил Глаушев. После дигна очи към чичо си: — Следя аз всичко. Ние тук никога няма да забравим Македония. Нужно е обаче време и търпение.

— Търпение — кимна Лазар. — Но вашето тук е едно, а нашето там е друго.

— Знам, знам. Не ви е лесно. Все пак България днес е държава и не бива в никой случай да се проиграват интересите й. В кръга на нейните интереси е, разбира се, и Македония.

Не бяха много ясни думите му за Лазара, но той, Лазар, не поиска обяснение. Търпение, време… Това бяха може би разумни думи, но все пак по-лесно беше за племенника да ги каже. Лазар изеднаж попита:

— Що беше тая бъркотия днеска? Заптии гонеха народа с голи саби.

— Заптии, а?… — усмихна се Кирил.

— Ами те… нели така ги наричаме в Преспа.

— Право е. Като турските заптии… Народът вече не ще да търпи престъпния режим на Стамболова. Дотегна на всички.

— Ние там, в Преспа, така знайме за Стамболов: голем дипломат бил.

— Дипломат! Тиранин. Злодей.

Лазар помълча малко и сетне въздъхна:

— Нема да имате вие тука, Кириле, много време за нас, за Македония…

— Е, чичо… трябва да пазим най-напред това, което е вече спечелено. Най-напред България, чичо, а после Македония…

— Така е…

— И — продължи племенникът — докато има България, ще има и Македония. — После той бързо добави: — Ще дойде… ще дойде време и за Македония, чичо! Да застане еднаж България здраво на краката си.

— Така — повтори Лазар и току изправи глава срещу племенника си с присвити вежди: — А ние там… търпение!

— Да, чичо. Така е, за съжаление: трябва да потърпите.

Замълчаха и двамата. Разговорът не вървеше. Кирил учтиво поразпита за покойната си баба Султана, за Ния. И пак млъкнаха.

Чу се гласът на Царева, която бе застанала до един от прозорците и гледаше навън:

— Бате Стефан иде.

В ходника се чу бърз тропот на ботуши. Влязоха трима юнкери и Лазар веднага позна между тях племенника си Стефан — рус, напет, синеок момък. Той прегърна живо чичо си, представи му другите двама младежи:

— Мои другари, чичо. Готвим се да се бием за Македония.

Насядаха всички. Лазар гледаше с умиление младите юнкери. Български аскер! Офицери. И между тях — неговият племенник… После той каза:

— Е, поне вие нема да ми кажете, че ще требва да чакаме още много, да търпиме там в нашия пъкъл, под турско…

— Не, чичо! — замахна с юмрук Стефан. — Скоро ще бием турчина.

— Да, ако биха ни питали нас… усмихма се срамежливо единият от другарите му и погледна към Кирила.

— Никого нема да питаме и ние — рече с предизвикателна самоувереност Стефан и също погледна косо Кирила, който мълчеше благоразумно. Те често влизаха в спор и Кирил не искаше да предизвиква разпри сега, в присъствието на чичо си.

Лазар погледна третия от юнкерите, който бе седнал тъкмо срещу него. Той изглеждаше по-възрастен от другарите си, беше с мургаво лице, с въздебели устни и с доста покарали вече, тъмни мустачки. Лазар очакваше да чуе и него, но той мълчеше.

Заговори се пак за днешната гонитба по софийските улици. Стефан рече:

— Това знаят те — политиците: да се свалят и да се качват на власт. Едно време Стамболов свалял, сега пък него искат да свалят.

— Не се касае само до сваляне и качване — започна поучително Кирил. — Не може да се търпи повече такъв насилнически режим в една правова държава. Народът иска да възстанови потъпканите си права и свободи.

— Всички за народа говорят — отвърна нетърпеливо Стефан. — А всички гледат да го възседнат…

— Как тъй всички?!

— И вие също. Докато сте на власт — едно, паднете ли — друго. Народът…

— Щом вземем ние властта, в страната ще настъпи граждански мир и ред, ще бъде възстановена пълна законност…

— Е-ее… — дигна ръце към ушите си Стефан. — Колко пъти сме го чували! Законност, народ, народни идеали. Всичко е зарад кожуха на селяка, за тлъстия кокал, за брашнения чувал. Народни идеали! Забравихте всичко вие…

Спорът се разгорещяваше; час по час се намесваше и срамежливият юнкер, а мургавият продължаваше да мълчи. Мълчеше и Лазар, в сърцето му растеше тъга. Двамата братя започнаха да спорят и за Македония и всеки повтаряше своето, а срамежливият юнкер подкрепваше ту единия, ту другия. Тогава заговори и мургавият юнкер.

— Македония — рече той — требва да се надева най-напред на себе си. — Млъкна за миг и току се огледа: — Нашите спорове тук, в България, нема да имат край… — После присви вежди и додаде бързо, с твърд глас: — Македония си има вече свой път.

Лазар се загледа в него и срещна погледа на кафявите му, очи — дълбок и ясен топъл поглед. И Лазар запомни думите му.

През първите няколко дни все тръгваше някой да придружава Лазара, но той скоро свикна да се движи сам из града. Нека всеки си гледа работата — той няма да се загуби по София.

Като ходеше по цял ден от улица в улица, от едно място на друго, към края на та неделя той познаваше българската столица може би по-добре и от нейните постоянни жители. Той често изненадваше людете в братовата си къща с това — къде е бил и що е видял.

— Ами къде е то? Как го намери? — питаха те. Навсякъде отиде той, навсякъде погледна, срещна и други свои земляци, срещна и всякакви други люде в новия голям град. Нали имаше много време и нали затова бе дошъл — да види София, да види свободна България? Но не беше то празно любопитство на човек, който бе дошъл в столицата да се развлича. Той беше дошъл в свободната българска земя с друга една, по-голяма жажда и не можеше да я утоли.

Еднаж той закъсня нощно време, та завари Кочо и Кочовица уплашени.

— Рекохме, че си се загубил негде… нощно време е…

— Ходих да погледам как се веселят людете. Особено там… по „Мария Луиза“. Ядат, пият, музика, песни… Не щат да знаят ни делник, ни празник.

Раца не беше много остроумна и това рече:

— Ех… Хора секакви: едни се веселят, други пък плачат.

— Така е — отвърна Лазар. — Такъв е човешкият живот. Нека се весели, който може да се весели, но друго искам аз, друго търся…

Той не каза що иска и що търси. Един ден Лазар срещна Иванка Руменова. Тя първа го позна, спря се пред него:

— Бай Лазаре, ти ли си? По феса те познах, отдалеко още. Като идват тука наши хора оттатък границата, гледат най-напред фесовете си да махнат, а ти добре, че… Щях да те отмина.

— Да можеше некак — рече Лазар, — да можеше с феса да свалим и турската управия…

Някогашната преспанска учителка не беше се променила много. Само бузите й бяха понатегнали и косите й бяха се прошарили, но погледът на сивите и очи беше все тъй жив и ясен. До нея бе застанала висока, стройна девойка и чакаше мълчаливо, с наведени очи, Руменова протегна ръка към нея, притегли я.

— Ела, Олга… Това е господин Лазар Глаушев от Преспа. Нали си спомняш… — И тя пак се обърна към Лазара: — Аз често й говоря за Преспа.

Девойката дигна към него очи и Лазар веднага позна очите на Таки Брашнаров. Тя му протегна ръка, а Руменова добави:

— Дъщеря ми…

Тръгнаха заедно. Лазар трябваше да разказва за Ния, за Бориса и почувствува тъгата си по тях.

— Много се радвам, бай Лазаре, за детето ви!

— А ти? — попита на свой ред Лазар. — Как живейш тука… Учителка ли си още?

— Да. Учителка съм. — Лазар едва сега забеляза доста овехтялата й горна дреха, а Руменова продължи: — Аз се омъжих тук, бай Лазаре. Преди седем години. Моят мъж беше също учител, но сега е… сега е в затвора.

Лазар се спря.

— Как тъй в затвора! Защо…

— За обида на княза. Издаваше вестник… Спряха вестника му и го осъдиха на година и шест месеца.