Лазар кимна мълчаливо. Сетне попита:
— А сега що мислиш, като си свършил веке гимназията?
Атанас Кривиот мълчаливо се отдръпна пак към дъното на дюкяна с решетото си — знаеше той да не се въвира там, дето не бяха го канили. Райко Кутрев го проследи с поглед и каза:
— Учител мисля да стана. Ще подам тия дни прошение до общината. Ние сме двама преспанци, двама свършихме тая година в Солун.
— Преспа има нужда от учители… — отвърна Лазар и добави: — По-млади, по-учени. Ти подай прошение в общината.
— Но аз сега не съм дошъл за това при тебе, чичко Лазаре… — Младият момък се огледа и продължи: — Дошъл е тук, в Преспа, един човек и иска да те види. Не бива да ходи той много из града и ще те чака у нас, ако обичаш, да дойдеш. Довечера, щом се стъмни.
Лазар го погледна мълчаливо, сетне попита:
— Какъв е тоя човек?
— Добър човек, чичко Лазаре. — Той се приведе към него и добави полугласно: — Добър… народен човек.
Лазар пак помълча и каза:
— Добре. Ще дойда, щом ме вика. Вие откъде се знайте с него?
— От Солун — отговори Райко Кутрев.
— Как се казва?
— Даме Груев.
Вечерта, щом се стъмни добре, Лазар Глаушев се отправи към къщата на Аце Кутрев, както преди години, когато живееше там Райко Вардарски. Синът на Аце Кутрев го посрещна още в двора и го въведе в същата стая — в стаята на загиналия учител. И Лазар видя най-напред тамбурата на учителя, която и сега висеше на стената отсреща. А пред него стоеше същият млад човек, с когото бе пътувал през пролетта, на връщане от София, в железницата между Велес и Градско. Не се учуди, като го видя тук Лазар, не се учуди, изглежда, и младият мъж, който му подаде ръка и рече със звънкия си глас:
— Като говорихме с Райко Кутрев с кого да се срещна най-напред в Преспа, все си мислех за вас. Той каза името ви, но аз не го знаех и как ще се сетя, че вече се познаваме…
Седнаха един срещу друг и Лазар си мислеше; „Ето, както некога с Вардарски…“
Те бяха сами в стаята. Запушиха. Даме Груев започна:
— Ние тук, бачо Лазаре, ще си продължим разговора от железницата и сега… направо. Братски. Спомена ти тогава, че ние немаме никаква сила и нема кой да ни чуе. Право е: требва да имаш сила некаква, за да се чуе и гласът ти. Ние, бачо Лазаре, неколцина другари, още миналата година турихме начало на една организация, наша, македонска организация, и в нея може да влезе всеки македонец, който искрено милее за Македония и желае да я види свободна. Тури се начало на тая организация в некои наши градове, дойде ред и на Преспа. Затова съм дошъл аз и ето, най-напред с тебе, ако… — позапъна се Груев, но Лазар рече:
— Говори, говори, господин Груев… Слушам.
— Ние не сме далече от това, което и сам ти каза в железницата. Сила! Такава сила ще ни даде една здрава, широка, народна организация. И такова чисто знаме издигаме ние: свобода за всички в Македония, свобода и правда за всички!
— Но… — започна колебливо Лазар — свобода… Нели с България, нели за Санстефанска България…
— Не, бачо Лазаре. Да бъдем умни и разумни. — Груев помълча малко, подпрян с лакти на колената си, и после отеднаж се изправи и се обърна към Лазара — Не Санстефанска България, бачо Лазаре. Всички наши с това започват, но ние требва да бъдем по-мъдри. Кой разкъса, кой разруши Санстефанска България? Англия, Германия, Австрия — Европа! Не можа да я защити даже и велика, могъща Русия, а ние ли ще я възстановим отново? Или ще чакаме Русия отново да мине Дунава, но кога ще бъде това? Ние ще се борим за нещо друго — ще се борим за една автономна Македония.
Груев млъкна, но не сваляше очи от Лазара. Не бързаше да отговори и Лазар; дълго гледа той в тъмния прозорец срещу себе си, И започна:
— Като те слушам, сърцето ми се свива… Нели с тая мисъл сме живеяли открай време: България, свободна България! Но ето що стана — разделиха ни. И се пак… А нели ходих в София, ти знайш. Видех там и лице, и опако. Видех заптии да гонят народа с голи саби; лихваринът там взема по педесет на сто и повеке; учителката беше во вехто облечена, мъжът й — в затвор за некакъв вестник… Но като те слушам, господин Груев, боли ме. Ама нека боли! Ще престане да боли. Мисълта ми, господин Груев, по твоята мисъл върви.
— А нас требва мисълта да ни води, разумът да ни води, щом захващаме такава работа. Иначе, каква полза?
— Говори, господин Груев. Знайш ли, чини ми се, че излизам нашироко и сичко се отваря пред мене, светлей надалеко пред очите ми…
Двамата мъже говориха още дълго, повториха и преповториха по няколко пъти всяко нещо в тая политическа проповед и най-вече Лазар Глаушев се връщаше по няколко пъти върху всяка мисъл — бореше се той да освободи сърцето си от упойващата сила на един неосъществим блян.
— Но, бачо Лазаре — звънеше гласът на Груев, — нели виждаш: за Македония нема друг път…
Лазар Глаушев като че ли отеднаж излезе от някакъв водовъртеж и побърза да стъпи на твърда почва, да се улови за някаква здрава опора:
— Казвай сега що искаш от мене!
Груев се попридръпна и търсеше погледа му — да каже с поглед, което не можеше да изкаже с думи. Те се изправиха едновременно един срещу друг и се прегърнаха мълчаливо. Сетне Лазар продума с разтреперан глас:
— Стар съм аз веке, не мога много нещо, но… Седна и отвори тютюневата си кутия. Седна срещу него наново и Груев:
— Бачо Лазаре… Ти да дигнеш най-напред знамето в Преспа! Да дадеш пример.
— Ще го дигна… ще дигна знамето… И такава работа, най-сетне не ми е за пръв път.
Сега Груев заговори спокойно и гласът му стана по-твърд — сякаш тоя глас не допущаше вече никакви съмнения, никакви колебания:
— Ще започнете и вие тук, както сме започнали навсякъде другаде. Предпазливо. Народът ни още е наплашен и… Най-напред между най-доверени хора. Всеки новопосветен член на Организацията ще се обвързва с клетва. Ще се закълнем и ние с тебе…
— Ще се закълнем. Груев продължи:
— Райко Кутрев е закълнат още в Солун. Той поработи там и знае всичко, което е нужно. Ще ти бъде добър помощник. Требва да го назначите за учител, за да остане в Преспа. Ето тук се пресрещаме ние с Екзархията: за учителите. Тя иска да ги назначава по свое усмотрение и на много места се намесва в работата на общините.
Лазар поклати глава:
— Преспанската община нема да позволи никому да се меси в работите й. Тая Екзархия на времето ние я създадохме и се за това беше: за народното добро, за народа.
Даме Груев стана и пристъпи към вратата; отвори я едва-едва и пак я затвори. Това беше уговорен знак. Малко след това в стаята влезе Райко Кутрев.
— Дай, Кутрев, каквото е нужно — каза му Груев.
В ъгъла там имаше една масичка; Кутрев я премести в средата на стаята. После той излезе и пак се върна. Сложи върху масичката разтворено евангелие и — накръст върху него кама с револвер. Изправи се пред масичката Лазар, а до него застана Груев. До вратата зад тях стоеше Райко Кутрев.
— Бачо Лазаре — каза Груев, — повтаряй след мене клетвата: — Заклевам се…
— Заклевам се… — повтори Лазар.
— В името на бога, верата и честта си…
— В името на бога, верата и честта си…
— … че отсега нататък… — смесиха се и се преплетоха двата гласа — ще работя с всички сили и до последна капка кръв за свободата на нашата татковина Македония и Одринско; ще се подчинявам на заповедите на моите началници и нема да издавам нито с Дума, нито с дело тайните народни работи. Ако не се подчинявам на заповедите на моите началници и издам, волно или неволно, тайната, която ми се поверява, да бъда убит от братята с оръжието, което сега целувам…
Груев взе револвера от масичката и го подаде на Лазара. Лазар мълчаливо го целуна.
— Бачо Лазаре — каза Груев, — от тоя момент ти си работник на Организацията.
На стената срещу тях висеше тамбурата на Вардарски. Лазар се загледа в нея и очите му се напълниха с влага…
Лазар Глаушев се прибра в къщи малко преди полунощ. Тихо влезе в стаята си и тъй, в тъмното, се съблече и легна на единия край на широката обща постеля. Ния го усети още като влезе в стаята, но нищо не му каза. Бързо мина лятната нощ. Когато стаята се изпълни с утринен здрач и наоколо се виждаше всяка вещ, Ния се приподигна и срещна очите на Лазара — будни, пълни с мисъл.
