Скромната вечеря бе скоро привършена, Ния раздига трапезата и влезе в къщи. Бащата и синът останаха сами. Борис се приведе към баща си през масата и като се взираше в лицето му, тихо попита:
— Татко… ти член ли си на революционната организация?
Лазар трепна и се дръпна на стола си. Лицето му едва-едва побледня. Момчето отвори широко очи, изненадано от тая неочаквана промяна по лицето на баща му; то никога не беше го виждало с такова уплашено лице. Мина един дълъг миг в мълчание, сетне Лазар облиза с върха на езика устните си и рече с глух, загубен глас:
— Откъде ти дойде това на ума да ме питаш… — Той се изкашля и продължи по-смело: — Това не е работа за деца, ти си още малък.
— Малък! — учуди се искрено Борис. — Аз навършвам петнайсет години, татко.
— Аз пък навърших шеесет — се опита да отклони разговора Лазар.
Но Борис не се интересуваше от годините на баща си — знаеше, че са много. Друго искаше да знае той и попита нетърпеливо:
— И ти си в Организацията, нали, татко?
Лазар още не можеше да се съвземе от изненадата си; по лицето му, в погледа му се виждаше тревожно напрежение, той се колебаеше да даде отговор и отеднаж каза някак твърде рязко:
— Не, не съм член на такава организация. А ти… откъде знайш за тия неща?
Борис го гледаше, без да мигне — не можеше да повярва, да приеме неговия отговор. После момчето изеднаж наведе глава, клюмна главата му като отсечена. Лазар се разтревожи още повече, той виждаше, че малкият му син знае нещо повече и не пита от момчешко любопитство. Той посегна бързо, стисна с две ръце отпуснатата върху масата ръка на момчето, все още нежна и малка детска ръка, в своите длани.
— Кажи… кажи какво знайш по тия работи, Борисе, Момчето повдигна глава, издърпа ръката си. То каза сухо, с прекалена, дори смешна за неговите години сериозност:
— За тия работи не бива да се говори много.
— Ти, какво… немаш ли вера в мене? Борис в миг се изчерви, засмя се смутено:
— Не, татко, но… Така ни учат по-големите в гимназията и нели така требва за такива тайни работи. Ние там постоянно говорим, но сме другари и пак не говорим пред всички, а само между най-верните. Който бърбори много и не знае да се държи, ние нищо не му казваме.
Лазар се приведе към него и попита тихо, с притаен дъх:
— А ти… обещавал ли си нещо, клел ли си се?
— Не съм се клел. Те… големите, но и те не са всички. Който се закълне еднаж, той вече не принадлежи на себе си.
— Гледай какви думи говориш! — не можа да скрие изненадата си Лазар. — Ти, изглежда, сичко знайш.
— Как мога да знам всичко! Това е голема тайна и който я издаде — смърт. Но ние си говорим, четем и се готвим. Те ни казват: малки сте още. Добре. Ние ще чакаме. В цела Македония и Одринско ще има революция. Но нема да стане то още утре. Ние и сега се готвим, макар да сме по-малки.
Сега Борис бързаше да каже всичко. Лазар го слушаше вече разсеяно. И само това му каза:
— Ти внимавай с тия си приказки. Нели сам казваш: не се говори много за тия тайни неща.
Момчето го гледаше едва-едва усмихнато: Лазар прочете в очите му съжаление. То рече:
— Ето ние с тебе, татко, ти си вече много стар, пък аз… — И продължи през въздишка: — Още съм малък. — После се раздвижи бързо на стола си и живо додаде: — Но ти може би и не ми казваш истината. И аз не искам, ако… Попитах те само така, ти наистина не бива да ми казваш, ако…
Борис гледаше баща си с жаден, все тъй питащ поглед и чакаше отговор, но Лазар бе успял вече да скрие от лицето си, от погледа си всяка следа от своята тревога. Момчето наведе очи.
Ния въведе момчето си в неговата стая на горния кат. Това беше най-хубавата стая в цялата къща. Ния бе наредила тук най-хубавите си домашни вещи — най-новия килим, меко легло с копринен йорган, маса с бродирана покривка и на нея ламба с пъстър стъклен абажур. Така беше наредена стаята още когато Ния отдели момчето от общата спалня преди няколко години; така стоя стаята и докато Борис беше в Солун и никой не влизаше в нея, но той едва сега забеляза хубавата наредба. Погледът му се бе изострил. Ния бе сложила на масата няколко цветя в чаша с вода, в широката, чиста стая се долавяше приятен смесен мирис, а през отворените прозорци полъхваше свеж нощен въздух.
— Хубаво, майчице… — рече Борис.
Ния се зарадва, че той забеляза грижите й за стаята, макар с такова закъснение; те, мъжете, са небрежни за такива неща, а ето и Борис бе израсъл с една глава по-висок от нея. Но тя долови, че той не се доизказа, и чакаше, като попоглеждаше замисленото му лице; като ясно огледало беше младото, детско още лице. Той застана край прозорците и продължи, загледан в светлата нощ вън:
— Много се радвам, че съм си пак в къщи… Но за другарите ми е мъчно. Все така: за едно се радваш, а за друго скърбиш. Колкото и да се радваш, нещо ти тежи на сърцето.
Ния помръдна с вежди, загрижена от тия думи, чужди, несвойствени за възрастта на момчето. Но той винаги си е бил склонен към такива думи. Не беше ли време да се избистрят мислите му, да се изясни погледът му… Тя каза:
— Ами порадвай се, чедо… Нели ти е хубаво тука, ти сам казваш. Отвори сърцето си. Цела година си бил с другарите, а и догодина пак…
— С тех мога всичко да си говоря, майко. С тебе не мога, ти си жена. — И той изеднаж въздъхна: — И с татко не мога…
— Как? И с татко ти ли? С татко ти може за сичко да се говори.
— Не, не, майко… Той… Не, не ме питай повече. Те и двамата млъкнаха, но момчето не можеше да се сдържа по-дълго, да крие съвсем мислите си, които го тревожеха и разтъжаваха.
— Ще си легаш ли? — попита Ния и посегна да му помогне да се приготви за сън. — Уморен си… Пътувал си…
— Не, майчице, аз сам… Не съм вече малък — подръпна се Борис и събличайки се, продължи предпазливо: — Нашият народ е поробен народ. Черен живот живее. Ние всички требва да работим за неговото освобождение. А има некои и не мислят за това, или пък се страхуват, не се решават…
— Гледай ти какви мисли… За това ли говорите с другарите си? Откъде знайш ти, Борко, как живей народът? Къде си видел?
— Знам аз. Говорим ние за всичко. В пансиона има и по-големи. Има с мустаки и вече се бръснат. И учители има, които… и те ни говорят. — Момчето млъкна, но сетне промълви, като на себе си: — А татко… Какъв е станал, особен…
Борис си легна. Ния го зави, после приседна до леглото му — да го погали, да си поприказват още, да се посмеят. Преди той, доскоро, когато си бе дошъл за великденската ваканция преди два-три месеца, сам я задържаше до леглото си, измисляше какви ли не хитрини, за да я задържа. Ала сега Ния виждаше, че момчето й не правеше никакви опити да я задържи, а сякаш чакаше да си отиде тя по-скоро; на милувките й, на галените й думи отвръщаше сдържано, дори се опитваше да я прекъсне, да я отстрани някак, макар съвсем деликатно, внимателно. Ния и сама стана, тихо излезе от стаята. Борис я проследи с поглед, забеляза скръбната сянка по лицето й, видя като че ли едва сега доста побелелите й коси. Стана му тъжно за нея, понечи, дори помръдна в леглото си, да й викне да се върне при него, да протегне той ръце, да я прегърне, силно, ала гласът му се спря на гърлото. Вратата се затвори, Борис остана сам в стаята. И отеднаж заплака. При първия внезапен пристъп на плача той бързо се огледа, уплашен да не би все пак да има някой в стаята и да види сълзите му, но нали в стаята нямаше никой и момчето се отдаде цяло на своя горък, безутешен плач.
Когато влезе Ния в общата спалня на долния кат, Лазар още не беше се прибрал. Прозорците и тук бяха отворени. Тя се приближи и надзърна вън. Фенерът още светеше долу, а по-нататък, между дървесата, тя забеляза силуета на мъжа си. Защо се бави още вън? Тя взе да се готви за спане. А мисълта й беше все горе, при Бориса. Колко много се е променил той за няколко месеца! Стесняваше се от милувките на майка си, чувствуваше се голям мъж. Отделяше се от нея, опитваше се да изхвръкне от ръцете й. Тежък камък, студен и твърд, притискаше сърцето на Ния — незадоволената майчинска обич, несподелената майчинска нежност. Тя бе чакала детето си ден след ден, да усети в ръцете си слабичкото му тяло, да чуе гласа му, да го види наведено над паницата, която ще му поднесе. То се опитваше да се изтръгне от ръцете й… Така беше с всички майки, така беше с всички деца. И все пак сърцето й тежеше от майчинска горест. Но какви бяха тия негови неясни думи за другарите му, за някаква негова мъка, и какви бяха тия думи за народа… И той ли като баща си? Сега сърцето на Ния потрепера цяло в гърдите й. Тя се озърна, като да се видя в опасност, пристъпи бързо към отворените прозорци, наведе се и тихо подвикна с разтуптяно сърце:
