Тъкмо в тия най-черни дни се роди нова надежда в сърцето на поробения народ. Роди се и закрепна в борбата, която се подготвяше, която вече и започваше. За година-две по цялата страна хиляди люде доброволно и с въодушевение приеха върху себе си клетва да се борят с всички сили, да дадат кръвта и живота си за свободата на Македония и Одринско. И те вярваха, че ще се освободят от иго. Към тия хиляди всеки нов ден се присъединяваха и други и все повече възторжени борци.
Първо средище и огнище на революционната мисъл стана през есента на 1893 година главният град на Македония — Солун. Апостоли на свободата тръгнаха по цялата македонска земя. Освободителната мисъл, сама по себе си все още недостатъчно ясна, има свое също тъй недостатъчно изяснено име: автономия. През лятото на следващата 1894 година се събраха в Ресен петнайсетина от най-първите борци и осветиха основите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.
По същото време в пределите на българското княжество се създаде и друга македонска организация, която си постави за цел присъединяването на Македония към княжеството. Начело на тая организация стоеше върховен комитет, поради което придоби името „върховистка“. Тя беше съставена предимно от македонски преселници, но в редовете й влизаха и мнозина местни българи. Създадена в пределите на българското княжество, тя не служеше правилно на интересите на Македония и Одринско — беше свързана с политическия живот в свободната българска държава и най-често беше сляпо оръдие в ръцете на българските правителства. Нейната дейност спъваше освободителната борба на поробените в Турция и Вътрешната македоно-одринска революционна организация я нареждаше между своите врагове. За разлика от върховистката великобългарска организация Вътрешната организация ратуваше за братство и сговор между всички народности в нейната територия, за свободата на всички поробени в Македония и Одринско.
През годината 1895-а Щип беше едно от най-буйните огнища на революционната борба — там бяха Гоце Делчев и Даме Груев. За следващата година Даме напусна Щип и Гоце остана сам да разгаря още по-буйно борческия огън в тоя град. Назначен бе за главен учител на щипските училища.
И тая февруарска вечер ергенската стая на главния учител беше пълна с люде. Повечето бяха учители, но имаше и неколцина от по-будните млади щипяни. Реши се да се представи още еднаж до края на зимата драмата „Иванко“. Тая зима бяха я представили два пъти, но щипяни и щипянки все току спираха по улиците учителите, които участвуваха в представлението:
— Хубаво беше бре, даскалче, много хубаво! Ами я направете още еднаж театро!
Народът се вълнуваше пред бледите сенки от неговото далечно минало, проясняваше се с тях замъглената му памет. Събираха се и до двайсетина лири от всяко представление. Половината от тия пари отиваше в полза на училищата, а другата половина — и все някак по-голямата — отиваше в касата на местния революционен комитет.
Стъклата на трите прозореца на стаята изеднаж потрепераха, шарените басмени завеси се разлюляха и се издуха от студения въздух, процедил се през изкривените рамки. Делчев изви нататък големите си кафяви очи. После той погледна най-младия от учителите там и кимна към дървата, наслагани край малката ламаринена печка:
— Сложи, Ицо, неколко. Загасна.
Някои от гостите станаха да си вървят. Сетне и останалите. Накани се да си върви и учителят Ицо, ала Делчев го подръпна за лакътя:
— Ти остани за малко.
Стаята беше пълна с тютюнев чад. Делчев отвори единия от прозорците. Нахлу силна струя студен въздух, завесата се дигна едва ли не до тавана, двете разхлабени крила на прозореца се заклатиха застрашително. Ицо нададе сподавен вик:
— Затвори, затвори! Ще се счупят джамовете…
Делчев сякаш не го и чу. Той се взираше мълчаливо в отворения прозорец. Нахлу нова вълна леден въздух и при светлината на газената ламба в рамките на тъмния прозорец проблеснаха като искри няколко снежинки. Пламъкът на ламбата на отсрещната стена подскочи и се люшна треперливо.
— Затвори! — чу се отново гласът на учителя. — Ще угасне ламбата…
Най-сетне Делчев затвори прозореца, дръпна завесата и се обърна, но сякаш все още заслушан в надигналия се вой на вятъра. Застанал срещу светлината на ламбата, той едва-едва се усмихна и младото му лице цяло се промени. Той рече:
— Много си зиморничав, Ицко…
Вън бушуваше вече буря. Трите прозореца пращяха, потропваха, звънтяха по тях разхлабените стъкла. Цялата къща, стара и паянтова, се изпълни с шумове и звуци, сякаш оживя. На широкото чело на Делчев бе паднал кичур тъмнокестеняви коси и той бавно ги приподигна с ръка. Лицето му пак бе придобило умислен, съсредоточен израз, но както почти винаги, върху въздебелите му, едва-едва нацупени устни, в сянката на вече доста сгъстили се мустаки трептеше лека, загадъчна усмивка. Той изеднаж дигна поглед, поприсви вежди и рече:
— Утре заминавам. Рано. Още по тъмно ще се измъкна от града.
Младият учител не се изненада. — Делчев пътуваше много често по селата наоколо. Но сега изеднаж, по такова време… И той попита:
— Къде?
— В България. Сега е най-сгодно време да се прехвърли границата — побърза Гоце да изпревари въпросите на учителя, който разтвори широко уплашени очи. Гоце добави: — Днес съобщих на училищните настоятели. Ще се бавя около петнайсет дни. Ти ще ме заместваш.
— Но виж каква буря е вън. — едвам промълви младият учител слисан.
Делчев махна с ръка — да сложи край на тоя разговор:
— Бурята ще премине до утре. Не мога да отлагам. — Сега угасна и усмивката по устните му; лицето му придоби строг, упорит израз, но тонът на гласа му остана, както винаги, мек и топъл. Тъкмо с тоя тон на плътния си глас той заключи и прекъсна всякакви възражения: — Отивам по организационна работа. Никому ни дума. Ще разправям, като се върна.
Младият учител мълчаливо подигна рамена. После те се сбогуваха и Делчев остана сам в стаята си.
Той се ослуша още за миг в рева на бурята, после се съблече за спане, духна ламбата и легна в тясното твърдо легло. В тъмнината остана да светлее само недогорялата печка. Делчев още дълго не можа да заспи. Болеше го пак стомахът, но и мисълта му не можеше да се успокои. Подготвено беше всичко за предстоящото пътуване и за отлагане той нито помисли. Нужно беше да провери още еднаж канала и разните съобщителни пунктове от двете страни на границата с България — наближаваше пролет, по тия тайни пътища ще тръгнат люде на Организацията, които ще пренасят оръжие, забранена книжнина и всякакви други материали за народната борба. Тая непрестанна грижа и нужда за оръжие… Ще успее ли той и сега да прехвърли отсам границата няколко поне товара пушки, револвери, динамит… Сега беше най-сгодно време за тия товари през границата, в тия февруарски, вълчи нощи. Но не беше само това: през границата прелитаха насам тревожни вести. Трайко Китанчев — първият председател на Върховния комитет — бе умрял огорчен поради нечестивата игра на българското правителство с четите през миналото лято и сега начело на върховистите беше един български генерал…
Заслушан в своите неспокойни мисли и във воя на зимната буря, Делчев неусетно заспа.
Около три часа преди да се раздени, Делчев се събуди. Бурята бе постихнала, но вън все още виеше силен вятър. Скочил от топлото легло, Делчев на няколко пъти потръпна от студения въздух в стаята и започна бързо да се облича. Прозорците светлееха — вън бе паднал сняг и през тях надзърташе светлата снежна нощ. Гоце не запали ламба, но намираше бързо в гъстия здрач каквото му беше нужно — знаеше преди още къде какво бе сложил. Той се облече в селски дрехи, обу се с дебели навуща и опинци, натисна на главата си селска капа. Затъкна в селския пояс двата си револвера и тихо излезе от стаята. Нощта го посрещна бяла и студена. Острият нощен вятър разтършува разгърдената му селска дреха, Делчев се посгуши и стъпи в мекия пухкав сняг по двора. Във въздуха все още прелитаха редки снежинки, усещаше ги той по лицето си. По улицата и навред беше необикновено тихо — градът спеше дълбоко под новата снежна покривка; глухото хруптене на снега под стъпките му се чуваше надалеч между прихлупените смълчани къщи. Градът беше мъртъв в тишината на бялата зимна нощ. Делчев бързаше по пустите улици.
