Някаква хитра мисъл и любопитство едва проблесна в погледа на Кътърката. Той каза горделиво:
— Ами да… Ще отворя. Ето тука, в тая сграда.
— Не е хубаво това, Пантуше. Ти ще разделиш народа.
— Ами вие не го ли делите? Вие по гайдата на Екзархията…
— Тия училища сега в Преспа сам народът си е отворил и ние, учителите, получаваме народни пари. А ти? Ти с чии пари ще отвориш училище?
— Тоя народ е сръбски и вие му мътите ума — започна да се гневи Кътърката и руменината по бузите му се сгъсти. — Тука ще дойде Сърбия, даскале, чуваш ли! Слушай! — И той се приведе към Бориса, протегна дългия си врат, зашепна: — Искаш ли и ти да станеш даскал тука? Ще дойдат двама от Сърбия и ти един… Сто минца за година ще получаваш.
Борис се подръпна от него и нищо не отговори. В тоя миг той съгледа под кърпата на масата дръжката на револвер. Погледът му отскочи. Но той почувствува сега с още по-голяма сила, че това, което се отделяше в него като друга някаква мисъл, бързо се превръщаше като че ли в друга негова воля, упорита, властна. Той пак свали бърз поглед към револвера под кърпата и закривената дръжка на оръжието сякаш сама, като жива му се поднасяше, готова да се сложи в ръката му. Борис скри дясната си ръка в джеба на горната си дреха. Кътърката се усмихваше лукаво с полуотворените си устни, клепките му бяха спуснати и не чакаше отговор на дръзкото си предложение: той се подиграваше с тоя даскал, сина на Лазар Глаушев.
Борис бе мислил да говори с него кротко, разумно, убедително, да го изведе от заблужденията му, да го накара да се разкае, ако може, за грешките си, да го накара да напусне Преспа, за да спаси живота си. Ала тая добра воля в него бързо чезнеше.
— Пантуше — повиши той глас, — ти ли предаде на турците Райко Кутрев, Ицо Наумов и Алексо Пачев? Искам от тебе да чуя…
Лицето на Кътърката веднага побледня, той дигна към Бориса уплашен поглед и замига бързо-бързо, но пак тъй бързо се съвзе. Остана само бледността по лицето му, която бавно се събра около нацупените му полуотворени устни.
— Хайде бре! — махна с ръка нервно, като че ли искаше да удари Бориса по лицето. — Какво си седнал сабайле да ме разпитваш! За това ли си дошъл…
— Кутрев бе убит, Алексо умре в затвора… — задъхваше се Борис, по челото му изби влага.
— Не съм аз — изломоти сърдито Кътърката, а погледът му шареше някъде по пода. Сетне той изеднаж се съживи, изблещи срещу Бориса помътени очи: — Знаеш ли кой ги предаде? Брашнаров, Таки Брашнаров ги предаде. Те го нападнаха, раниха го. Аз него… — започна отново той, но веднага млъкна и сивкавите му зеници пак заиграха.
— Ти лъжеш — каза Борис с леден глас. — Лицето ти говори повече от езика ти. Аз виждам. Защо Бращнаров не ги е предал веднага, щом са го нападнали? Той не е казал никому, че те са го нападнали. А башполицът Етхем твърди, че ти всичко му донасяш за хората на Организацията.
— Ха.. Организацията! — проточи презрително устни Кътърката. — Келеши! Да не мислиш, че ще ме уплашиш!
— Виждам всичко — продължи Борис и гласът му сега потреперваше. — Ти си предал Райко Кутрев и Алексо Пачев.
— Е, що! — пламна Кътърката, изчерви се цял, та и очите му потъмняха. — Може и аз да съм ги предал, какво ще ми направите?
Два гласа викаха, гърмяха вътре в мозъка на Борис Глаушев, вътре дълбоко в него, в самата му душа:
„Той заслужава смърт! Убий го!“
„Аз не мога да убия човек! Не мога… Но той требва да бъде убит, требва!“
И някаква сила тласна ръката му. Той се поколеба за миг, сетне посегна към револвера, но Кътърката ловко го изпревари и грабна оръжието заедно с кърпата. Борис чу гърлестия, силен, ликуващ смях на Кътърката:
— Будала… Така ли ще ти се оставя? Ами сега? Смехът му заглъхна. Борис Глаушев притвори очи и чакаше, а в душата му бе настанала пълна тишина. Той чу пак гласа на Кътърката — беше пълен с презрение:
— Върви си. Такива сте сички вие. Даскали. Баби. Почакайте, аз ще ви оправя. — Борис отвори очи, а оня го гледаше със зъл, все тъй дързък, надменен поглед.
И отлепи стиснатите си сега устни: — Знайш ли защо не ти тегля един? Не ща да си имам разправии после. Да не мислиш, че те жаля! Аз по-иначе ще ви наредя сичките. С агаларите. Те ме слушат. Хайде сега, върви си.
Борис стана и мълчаливо излезе.
А малкото дете стоеше още там, на пътеката. Борис го видя отдалеко — той го потърси с очи още щом излезе от къщата на Кътърката. То като че ли чакаше там и Борис пак срещна очите му, същия чист детски поглед. Той пристъпи и погали косите му — усети, че бяха студени и влажни от утринната мъгла. После Борис се обърна и бързо излезе през вратника.
Тая сутрин, по същото време, в новия житарски дюкян на Лазар Глаушев влезе Кемал бей, бащата на Селим бей. Лазар Глаушев се учуди на това ранно, неочаквано посещение и стана да посрещне стария бей със сдържана, но доста тържествена строга церемониалност, както правеха турците при такива случаи: приветствува го с щастливо утро, покани го да седне на миндера, седна и той на мястото си. Сетне му подаде табакера да си свие цигара и едва след като я запали беят, попита го с тих глас за здравето му, за благополучието му. Сви си цигара и Глаушев, макар да не пушеше от някое време, но не беше учтиво да остави госта си да пуши сам и да прояви по тоя начин обидно пренебрежение към неговите благородни привички. Мълчаха доста дълго те и двамата; не бива никога да се проявява прибързаност и нетърпение — дал е аллах достатъчно време за всичко. Влезе съседът кафеджия с поднос; още с влизането на бея Глаушев бе направил знак на чирака си да поръча две кафета. Донесе ги кафеджията заедно с джезветата, сипа ги в широките чашки едно след друго, като разклащаше ловко всяко джезве, да не остане гъстото на дъното му, и ги поднесе:
— Буюрунус…
Старият бей дръпна пушък от цигарата си, духна го в чашката и шумно, вкусно сръбна от кафето. Сетне още един път по същия начин. Лазар Глаушев любезно му пригласяше и очите му сълзяха от лютивия тютюнев чад. Сега старият бей попита изтежко:
— Как върви, чорбаджи, алъшверишът?
Лазар Глаушев благодари скромно на бога за милостта му. И попита на свой ред:
— Как е Селим бей? Не съм го виждал скоро из чаршията…
Върху лицето на Кемал бей падна сянка и той не искаше да я скрие, но каза със спокойно пренебрежение:
— Той, чорбаджи, по лов… по лов ходи.
— Е — усмихна се Глаушев с разбиране спрямо слабостите на сина. — Млад е той още, ходи му се. Пък и времето сега, тъкмо за лов…
Старият бей нищо не отговори. Не искаше да говори той за сина си Селим, за най-големите си грижи, не беше доволен той никак от своя син. Взел бе всичко в ръцете си Селим бей, а вървеше по лоши пътища: комар играеше, пиеше ракия. Но такава е била волята на аллаха…
Цигарите бяха изпушени, кафето беше изпито, разменени бяха и необходимите за такива случаи думи на почит и вежливост. Но, разбира се, най-важното още не беше казано: няма да отиде някъде Кемал бей само за да изпие едно кафе. Цигарата, кафето влизат в необходимата церемония. Но когато човек говори дори и по най-важна работа, пак не бива да проявява несдържаност и голяма заинтересованост. Особено пък когато работата е в някаква връзка с женския пол — нужно е да се покаже подчертано пренебрежение. Едва когато старият бей вече стана да си върви и като че ли случайно се сети, каза, дъвчейки думите си:
— Те, моите деца (това значеше всъщност жените в къщата му), днес следобед се готвят да отидат при твоите деца… ти кажи там, чорбаджи…
И си излезе.
Лазар Глаушев приподигна рамена учуден. И каза на чирака си:
— Иди в къщи, кажи на жена ми, че днес следобед Ще й отидат на гости жените на Кемал бей. Не знам що им е текнало. За пръв път е това. Нека предупреди и Бориса да не стои по това време в къщи.
Туркините биха могли да отидат на гости у Ния Глаушева и без предупреждение — всяка къща е винаги отворена за гости. Но старият бей бе дошъл не да предупреди Глаушевица, а двамата Глаушевци, които трябваше да стоят далеч от къщи, докато са там туркините.
