— Всички ще станем по-груби и по-твърди. Ти не ме съветваш да напусна борбата, нали, татко? Би било срамно…
— Не, не те съветвам, разбира се. Но ти намери си по-сгодна работа за тебе. Не знам какво решавате, но ти снощи не спа, а другите сигурно са спали цела нощ.
— Нема друг път и друга работа за мене, татко. Щом обичам и жаля тоя наш народ… тая земя… Не ще да е голема тая обич, ако обичам и жаля повече себе си. Нека ми е по-тежко — и сладостите за мене ще бъдат по-големи. Когато идват, когато ще дойдат. Ами, татко, твоя кръв се е прелела в моите жили.
— Човек не мисли за себе си така, както мисли за децата си. И човек става по-мъдър, като позастарей..
— По-мъдър, но и по-слаб. Ти се боиш за мене, а не си се боял за себе си. На гърдите ти има белег от смъртоносна рана.
— Боя се за тебе. Но нема да те спра. Сърцето ми не дава да те спирам, колкото и да е голем страхът ми за тебе. Аз само… бих искал по-малко да страдаш…
Борис прегърна баща си мълчаливо, силно. Развълнуван от тая прегръдка, Лазар Глаушев каза:
— Майка ти… За нея мисли повеке.
— Мама… Нема по-мила мама на тоя свет. И ето какво е нашето сърце: за нея аз като че ли никак не мисля. За тебе повече мисля — какво ще кажеш, дали ще одобриш тая или оная моя постъпка. А мама… т всичко може да понесе: така си мислим ние всички за нашите тъжни майки.
Сега се нажали сърцето му още повече. И не се успокои. Това беше тъга не за него самия или за двамата стари люде, а то беше тъй за всички люде, и за добрите, и за лошите, както си мислеше той — за лошите, че бяха лоши, за добрите, че бяха по-нещастни. Борис скърбеше и за предателя, който, виждаше се, трябваше да загуби живота си. Борис ще му помогне да се спаси, ако може да се спаси. Всеки човек трябва да живее и да бъде щастлив. Той иска да му помогне и ще върви докрай. Не се взема човешки живот, щом не можеш да го дадеш и ако не сложиш срещу него стократно по-голяма цена. Но има ли такава цена, която да е равна на човешкия живот и по-голяма от него? Народът… Свободата… Честта, която пази душевната чистота на човека. Любовта, която може да пожертвува всичко… А каква цена може да има животът на един предател? Но помисли ти, преди да определиш тая цена, помисли, че и той е човек, помисли дали не можеш да го спасиш, преди да го погубиш.
Докато се измъчваше Борис Глаушев през цялата нощ и още повече сега в своите размишления за скръбната участ на един паднал човек, някаква друга, отделна негова мисъл, по-ясна, по-проста, го водеше през тия тежки часове, насочваше го дори и с една трезва пресметливост какво да върши, къде да стъпва. Той слезе при старите още при първия признак, че са будни; разпита баща си за най-важното и всичко запомни; той гледаше трезво на прегрешенията на предателя и ги съдеше строго; докато приказваше с баща си, следеше зорко и времето, за да не пропусне нито една минута и да излезе точно навреме, както бе решил. Той сам се улавяше в тая пресметливост и чувствуваше тая своя друга мисъл като нещо отделно вътре в себе си, отделно, дори чуждо, враждебно. Но и се подчиняваше. Тя го водеше и му се налагаше. Като носеше цялото бреме на сърцето си, той се готвеше и да действува.
Щом се раздени, Борис излезе от къщи. Той знаеше точно още колко време му остава до започване на занятията в училището. Утрото беше студено, над града се бе спуснала бяла прозрачна мъгла, но високо горе, в един широк кръг, небето светеше бледосиньо — ще бъде ясен, слънчев и тоя ден. Въпреки ранния час по улиците тропотеха с кундурите си много люде — повечето мъже, бързаха към чаршията. Какви работливи мрави — тръгват, щом се раздени, и не спират до тъмно! Ала напразно се заглеждаше Борис във всичко, що разкриваше пред очите му изгрялото утро, и той жадно се улавяше За всяка такава своя мисъл, отскочила като светла искРа в съзнанието му: тежеше огромен товар на сърцето МУ и собствената му воля, макар и прикрита, го тласкаше към неизбежна развръзка.
Той стигна бързо до тоя край на града и навлезе кривите улички между разградените дворове и запустели градими. Не се виждаше жива душа — людете са изпоизлезли по работата си, няколкото разхвърляни къщурки дремеха забулени в утринната мъгла. Тук беше и изоставената къща на Вдовицата Вета Кузманова, която след убийството на Райко Кутрев и на щерка й бе отишла да живее някъде навътре в града. Борис следеше зорко всичко наоколо и дали не го наблюдава някой — в сърцето му оживя и страх. Новата сграда на Панту Кътърката се виждаше отдалеко през оголените клони на дървесата. Борис Глаушев бутна вратника и влезе в доста широк занемарен двор. Вдясно, край самата ограда, беше къщата на Кътърката, а в дъното на двора се тулеше къщурката на по-младата му тетка. Една пътека между изгорели от слана бурени водеше към новата къща; виждаше се там и разхвърлян строителен материал, широка дупка за вар. Друга пътека водеше към малката къща в дъното на двора и в началото на тая пътека, на няколко стъпки от вратника, стоеше едно около тригодишно дете. Дворът наоколо беше пуст и се виждаше там само това дете. Не можеше да се познае дали е момче или момиче, облечено беше в дълга до петите му мръсна ризка, в грамадно за тялото му палтенце и беше босо в студеното утро. Гологлаво, с нечисти, сплъстени руси коси и с бледо триъгълно личице, то гледаше Бориса с големи пъстри очи, уплашено и любопитно в същото време. Блестеше детският поглед много чист и Борис се загледа в тия хубави очи, но бързо се извърна, още повече смутен и разтревожен. Той помисли, че това мъничко дете знаеше за него нещо много важно, знаеше за него нещо повече, отколкото сам той знаеше за себе си в тоя миг. В смущението си той не се и опита да каже нещо на детенцето или да го погали, дори се боеше да заприказва с него и бързо сви накъм новата къща. Виждаше се там врата от нови нерендосани дъски и прозорец с нова рамка, но всички други прозорци и врати на двата ката зееха празни по неизмазаните тухлени стени. Борис почука на вратата. Още един път.
— Ида, ида — чу се отвътре глух глас, скръцна друга врата, потътриха се влечки. Показа се облечен набързо, гологлав, с боси нозе Панту Кътърката. — Ха — зяпна той и гласът му прозвуча силен, напрегнат: — Що бре, даскале? …
Той отвори вратата още по-широко, но не се помръдна от нея. Борис го виждаше за пръв път така отблизу. Кътърката не беше се променил през последните няколко години, само в ъглите на очите му се бяха набрали ситни бръчици и погледът му бе станал по-остър и по-надменен. Борис преглътна и каза:
— Прощавай, че толкова рано… Дойдох по работа… преди да ида в училището.
Кътърката го гледаше внимателно, разгледа го цял, после се дръпна от вратата.
— Ами влез… щом…
Борис прекрачи доста високия праг на входната врата и последва Кътърката през едно тясно тремче, оттам влязоха в широка светла стая, с нов под и наскоро измазана. Смесен дъх на застоял въздух, на вар и чамово дърво удари Глаушева. На един одър в ъгъла беше леглото на Кътърката, разхвърляно и не много чисто, близу до него беше сложена кръгла тринога маса, а на нея — стъклена газена лампа, кръгла кибритена кутия и по-нататък друг някакъв предмет, набързо покрит с кърпа. Край масата бяха наредени три прости дървени стола и Кътърката там покани госта си да седне, а той седна на леглото. Борис поседя една минутка мълчаливо, чакаше мълчаливо и домакинът. Най-сетне Борис се сепна:
— Искам да си поговорим с тебе направо и открито.
— Е, харно, щом си дошъл — отвърна Кътърката и на едва-едва зяпналите му устни се появи подигравателна усмивка, а сивкавите му очи гледаха все тъй дръзко изпод тежките клепки. Той не изглеждаше много изненадан от това посещение и не проявяваше никакво любопитство към госта си, дори показваше пренебрежение.
Борис Глаушев чувствуваше до болка, че мислите му се разбъркват, не бяха в негова власт сякаш и движенията му. Все пак той попита с твърд глас:
— Верно ли е, Пантуше, че ти се готвиш да отвориш тУк, в Преспа, сръбско училище?
