— Това е женски дел и не ще го избегне никоя жена, която се е родила жена, а не безплоден камък.

— И ти като нас, учителке. И ни ставаш още помила. Аз съм родила дванайсет и нели виждаш, сега съм на шейсет и осем години.

Старците не я повикаха, а сам Павле Локвенец стана и пристъпи към нея с тояжката си. Отвориха му път жените и млъкнаха да чуят какво ще каже на учителката.

— Ами, учителке, днеска е Кръстовден… Нема ли да ни отвориш утре училището? Лани по-късно започнахме, след Димитровден, но знам аз, сега е време, след Кръстовден.

— Така е, дедо Павле. В града вече са почнали. Ще отворя и аз училището, стига да ми кажете.

— А — Ела, ела да идем там, при старците.

Той се обърна по старчески с цялото си тяло, повлече нозе към пейката. Дона го последва.

— Повели и при нас, учителке — заговори друг от старците. — Ти си ни учителка и навсекъде ти прилича: и при жените, и при мъжете.

— Ох… — седна отново на пейката Павле Локвенец и Дигна към Дона мътните си старчески очи: — Нема го, щерко, свекъра ти Даме… той те доведе миналата година. Нема го тука и юнака ти… Но ти и сама си знайш… Ще те питам тука пред тия старци да чуем думата ти: съгласна ли си да ни бъдеш учителка и тая година?

— Съгласна съм, дедо Павле.

— Като лани ли — за осем лири и прехраната?

— Аз вече си имам своя къща в Рожден, дедо Павле. Нема защо да ме храни селото — да се мъчат децата да ми носят храна, но ще ви искам дванайсет лири за тая година. И аз имам къща да гледам сега, макар да сме само две жени.

Помълчаха старците, само един от тях раздвижи беззъби челюсти, дъвчеше думите си:

— Дванайсет лири… дванайсет… Не са ли много… Дълго кима с глава Павле Локвенец, преди да продума, и най-после рече:

— Не са малко пари дванайсет лири. Но кого ще търсим, като си ти тука и кои ли ще дойде за по-малко? Ти добре си помислила за сичко, учителке. Не щеш с прехрана — така и за нас е по-лесно. За нас може да нема, но като сме дали дума, за тебе требва да има. А никои нема да ти прати само хлеб и сол. Сега и за нас ще бъде по-лесно. Учена си, добре си помислила за сичко. И ти имаш къща да гледаш, така е. Нека бъдат дванайсет лири, учителке, тая година. Нема да погази думата ни и дедо владика. А, какво ще кажете… за дванайсет лири — обърна се той към другите старци, наляво и после надясно.

— Харно… Е, харно…

— Дванайсет лири… Е, харно де, харно…

Пак закима с бялата си глава Павле Локвенец и рече:

— Иди сега, учителке, кажи на жените да пращат от утре децата на училище. А за другото — немай грижа. То си е наша работа.

Тръгнаха всички да си вървят — време беше. Тръгна да си върви и Дона сред цяла дружина жени в шарени носии, като сред ярко разцъфтял се храсталак, които се люлее от вятъра, сред тихия, ритмичен звън на сребърните и медни пари по нанизите. Питаха я и я разпитваха за училището, всяка майка питаше за своето дете едно и друго. Едва когато наближи къщата и трябваше да се отдели, една от жените — баба Клисурица, яка, още пъргава шестдесет и пет годишна жена с твърд, смел поглед и алени бузи — едва сега се сети да я попита със своя гърлен, почти мъжки глас:

— Ами къде е свекърва ти? Не беше в църква.

— Немощна е малко от вчера — отговори Дона.

— Ееех… — обадиха се други от жените — стар човек веке… И на нея много й се събра, сиромашката: мъж, син… Пуста майка! Е хайде, учителке, со здраве! Утре ще ти пратиме дечицата. Ти му мисли, а у нас в къщи ще постине.

Дона се отправи към къщи. Предния ден стрина Ордена легна болна, не пожела да стане от леглото и тая сутрин. Като се върна от църква, Дона отиде да я надзърне:

— Как си, майко? Още ли не ти е добре?

— Не ми е нищо, чедо, нищо не ме боли. Само искам тъй да си полежа. Не ми се става, не мога да стана. И малко нещо тука, за гушата ме стиска.

— Полежи си, полежи си, майко. Почини си. Искаш ли нещо?

— Нищо не искам, сине.

Старата жена утихна, като че ли и не дишаше. През целия ден тъй. Дона се опитваше да и заговори, да й даде нещо да похапне.

— Нищо не искам, щерко.

— Да повикам некоя жена, майко, да те види, да те полекува. Да повикам баба Клисурица, тя питаше за тебе тая сутрин.

— Не, сине… Утре ще видим. Да пренощувам… може и така да ми размине. А харно е да дойде КлисУрица… тя умей. Ама утре, утре… Кого ли ще пратиш утре да я извика, сама си…

— Некое от децата. Утре отварям училището. Ще дойдат деца.

Тихо лежеше в коравото си легло старата жена и така я остави Дона през нощта. Поиска само една глътка водица. Дона й даде и се прибра в стаичката си. Като излезе отново на другата сутрин, стори й се, че в голямата стая е някак много тихо. Спусна се с тревожно предчувствие към болната.

— Майко!

В стаята стана още по-тихо и страшно. Наведе се Дона над болната, видя лицето й и позна: стрина Скорневица беше мъртва.

Дона не беше виждала така отблизу мъртъв човек и тъй, съвсем сама. Бяха й умрели някога едно сестриче и после едно братче, но винаги я изпъждаха вън, да не гледа. Като умря стрико Даме, свекърът й — никои нищо не искаше от нея. Какво да прави сега? Ето и това трябваше да дойде и да мине.

Наблизу нямаше жива душа. Едно от кучетата вън, усетило присъствието на смъртта, тихо полайваше и виеше. Дона се спря близу до външната врата и се боеше да се обърне към мъртвата. И като че ли чакаше да чуе гласа й, но не нейния истински глас, а някакъв друг, задгробен глас. А знаеше тя, че трябваше да измие мъртвата, да я облече в чисти дрехи, да я сложи по християнски на смъртен одър. Трябваше да изпрати някого за Велко. Къде ли е той сега? Трябваше да прати някого и до дъщерите на умрялата. Дона само един-два пъти бе виждала двете си зълви, задомени в други села. Не, тя нищо не може да стори сама! Не смее и да се обърне към умрялата. Ще чака да дойдат децата. А беше още рано…

Изеднаж Дона се сети, че очите на умрялата й свекърва бяха останали полуотворени. Прокълнат и нещастен е човек, които няма в смъртния си час ръка на свои близък, която да затвори очите му! Прокълнат и нещастен… Така ли трябваше да умре тая жена, майката на Велко? Далеко бяха децата й, а не беше ли и тя, Дона, нейно дете?

Младата жена бързо се обърна към умрялата. Детинският й страх бе заключил сърцето й. Но сега някакъв обръч около гърдите й отеднаж се пукна. С разтуптяно сърце — все още от страх — Дона пристъпи, наведе се над мъртвата и внимателно, като че ли да не я нарани, притисна с пръсти полуотворените й клепки. Дръпна завивките. Колкото беше дребна стрина Ордена, напоследък се бе смалила още повече и лежеше с присвити колена. Дона я обърна на гръб, прибра ръцете й, после, не без усилия, изпружи нозете й. Като усети в отпора на старческите твърди колена, че мъртвата вече се вдървяваше, Дона отново почувствува в сърцето си студен, вледеняващ прилив на страх. Но само за малко. Дона пак се наведе и притегли завивките до гърдите й. Спря се за миг, погледна лицето на умрялата. Старата жена сякаш беше заспала. Не, Дона вече не изпитваше никакъв страх. Тя намери восъчна свещ, запали я, приближи едно столче край главата на умрялата и залепи на него свещта. Бледата светлина на свещта пропълзя и затрептя по лицето на мъртвата, по ръцете й като по студен камък. Мълчаливо се прекръсти Дона три пъти. Тя се обърна и отиде до външната врата — да я полъхне хладният утринен въздух. Не беше още всичко свършено — тя трябваше да окъпе мъртвата, да я облече в по-прилични дрехи. Негде вън се чуха детски гласове — децата започваха да идват. Сега ще ги върне да съобщят в селото. Тя излезе пред вратата. Няколко подранили дечица с торбички през рамо бързаха към училището. Дона ги повика:

— Днес нема да има училище, деца. Баба ви Ордена умре. Вървете си в къщи и кажете там на вашите за баба Ордена. Кажете: учителката горе е сама.

Децата припнаха назад, към селото. След някое време по площадката се зададе баба Клисурица, а после дойдоха и други жени.