— Какво ли да ти кажа, бей… За мене нема веке Живот в село. Ако не ме убият комитите, селяните ще ме пребият с тояги и камъни. Ако и те не ме затрият, мъжът ми ще ми отсече главата.
Беят помълча и рече:
— Ще дойдеш при мене в града, казах ти. Аз ще продам гората и нема да идвам веке в туй мръсно село. Друго нема какво — така ме съветва и кадията в касабата. Ще кажа да я купят вашите тука, да я купи селото, а ако не ще — друг купувач ще намеря. Така ще се отърва от тая беля и нема да идвам повеке тука.
— Нема да идваш… — подхвана думите му Добра замислена. Сетне тя изеднаж каза: — Ами аз нели имам дете от мъжа си… Какво ще стане с него, ако доида в града?
— Чуждо дете не ща — отвърна беят хладно.
— А… не щеш…
— И без това ще ми донесеш едно… това, що е в корема ти. А и то кои знай дали е от мене.
Добра мълчаливо го погледна, но той гледаше някъде пред себе си. Мръсно турско куче! Тя прехапа до кръв устни, за да не извика. Той я засегна жестоко. Детето беше наистина от него, а той изказваше подозрение, не вярваше. Турчинът и не подозираше какъв опасен огън подклаждаше в тая малка, невярна и променчива, но буйна и страстна жена. Тоя ден и той беше напълно в ръцете на дявола.
Те замълчаха. Добра ходеше нагоре-надолу — готвеше ядене, а в очите на бея гореше все по-ясно една мисъл и той продума:
— Какво става с даскалицата…
Добра търсеше нещо в един долап, беше с гръб към турчина. Тя спря да търси за минутка и беят не видя как по лицето, по шията й се разля бледност, като че ли някакво чудовище бързо изсмука всичката й кръв. Добра отговори с глух, отпаднал глас:
— Тука е…
И отеднаж я обля гореща вълна. Мозъкът й започна да работи трескаво. Мислите й се кръстосваха в лудешко безредие! Учителката! Светица… Нега загине и тя! Нека се измърси от глава до пети. Ето и нейният мъж я изостави, сега и тя ще отвори вратата на бея. Умна за трима мъже, учена — всички й се покланят. Нека легне и тя с чужд мъж, с турчин! Ще видим тогава какво ще каже Велко, къде ще гледа. Ех, как ще се смее Добра тогава! Нека и тя, светицата, стане курва, нека и тя зачене дете от турчин. Е, няма да има по-голяма сладост за Добра. Но защо, какво й бе сторила учителката? Тя, Дона, тя й взе Велко, тя… а старите жени в селото плюеха след нея, след Добра. Ето защо, ето какво й бе сторила тая гражданка! Ще я видим сега дали ще устои…
В сърцето на Добра кипеше буйно и злоба, и ревност, и обида, и омраза. Но лицето й придоби хитър, лукав, предизвикателен израз на сводница, тя се обърна към бея с меден глас:
— Тука е тя, учителката. И е съвсем сама горе. Двамата стари умреха, а мъжът й е с комитите. Като разпусне децата, тя остава горе съвсем сама. Кои ще чуе и види? Младичка е тя и крехкичка като мрена. И мъжа си не е видела кои знай откога…
Беят поглъщаше всяка нейна дума и току се умълча. Виждаше се, че мисълта му не беше тук, той ставаше все по-неспокоен.
— Кога пуща даскалицата децата?
— Ами доста късно следобед. Те се виждат оттука, ей там по пътеката минават, дигат врева.
Млъкнаха. Но говореха ясно погледите им, всяко тяхно движение, дори и мълчанието. Беят беше като унесен — обмисляше, кроеше и не можеше да прикрие вълнението си, предвкусвайки отдавна желана наслада, предчувствувайки постигането на една трудна, но хубава победа. Гражданка, учителка, жена на комита! Вдаден в мислите си, които се въртяха в главата му все едни и същи, той час по час преглъщаше и мокреше с върха на езика засъхналите си устни. И не забелязваше бързите, дебнещи погледи на Добра, които го близваха като пламък.
— Хайде, Добро, кога ще приготвиш яденето!
— Още малко. Ама ти си много нетърпелив…
Дона чу изстрелите и видя турците отгоре, от площадката, още като слизаха в долината. После видя как навлязоха в двора на Добра. Това беше Селим бей — нямаше съмнение.
Тя се върна в училището, децата бръмчаха, наведени над плочите и читанките си, както ги беше оставила. Тя продължи работата си, макар малко несигурно, но дори сама се учудваше на спокоиствието си. В гърдите и бе заседнала ледена буца, но то не беше нищо — тя чувствуваше, че се владее. Така се промъква понякога страхът в човешкото сърце, неусетно и коварно, или това е волята, която го потиска, не му дава да завладее човека. Дона беше сред учениците си — не ще посмеят да дойдат турците, докато са децата тук. Но спотайващият се в сърцето й страх изеднаж избухна: „Ами те, ако дойдат, ще прогонят децата! Само с един изстрел могат… Ще се пръснат дечицата като пилци.“
И тя продължаваше работата си, но вече като без душа. Децата се вглеждаха в нея. Дона улавяше втренчените им погледи, пълни с неясно съчувствие и уплаха. Дойде и несигурната решителност на отчаянието:
„Да става каквото ще! Нема да пусна децата, докато не свърша часовете си. После… ще видим.“
Но времето не спираше. През прозорците се виждаше как се бяха удължили сенките вън. Врабчета се събираха на ята и цвърчаха оглушително. Ниско надвесеното слънце огряваше северните височини на планината. И Дона каза с глух глас, като да беше затъкната кърпа в гърлото й:
— Хайде сега, деца, вървете си. Утре пак навреме.
Тя едвам дочака да се отдалечат надолу по пътеката и последните няколко деца, върна се бързо и пусна кучетата. Сетне влезе в къщата, затвори и голямата, и малката врата, която водеше към задния двор, бутна с разтреперани пръсти железните резета, подпря здраво вратите с дърветата, които преди бе донесъл Велко. В къщата стана тихо и тъмно — през малките прозорчета, на които имаше железни пръти, едва се прецеждаше бледата светлина на гаснещия ден. Никои не може да влезе тук сега! Дона приседна на сандъка в ъгъла — нямаше повече сили да стои на нозете си, но бързо се успокои.
— Ето… децата слизат отгоре! — подвикна Селим бей, задъхан от нетърпение. Той и преди това едва се задържаше на едно място. Пристегна силяха си, взе пушката и излезе, накуцвайки с лявата си нога: — Хайде, агалар.
Вън го чакаха двама от най-верните му другари, въоръжени и те до зъби. Извикал ги бе от съседния двор и дълго ги държа вън готови. Те тръгнаха след него като верни кучета. Ако погледът на Добра, с които сподири тя бея, би бил пламък, за един миг турчинът би се превърнал на пепел.
Ала имаше и други зорки очи, и други пламенни погледи, които следяха какво ставаше около къщата на Добра. Когато излязоха тримата турци и се отправиха към пътеката за площадката горе, зад тях се чу шепот, тихи гласове, през плетища, край огради:
— Отиват горе! Ами учителката, учителката?… Децата, които се връщаха от училище, срещнаха тримата турци и подплашени, се отклоняваха от пътя им, после бързо затичаха нагоре, по отсамната стръмнина над долината. Те се разпиляха по кривите пътеки и улички, пресрещаха ги сподавени гласове:
— Къде отиват турците? Сама ли остана учителката горе?
— Сама… Сама е горе.
А горе, откъм площадката, се чуваше вече лаят на двете кучета, отекваше на разни страни бърз и Яростен. Малко по-късно горе изпукаха няколко пушки — турците стреляха по кучетата. Понесе се жален, болезнен кучешки вой и полетя над долината. По стръмнината отсам, по дворища и по пътеки се надигаха и се надпреварваха тревожни гласове:
— Учителката! Учителката!
Първа се показа — от земята ли изникна? — баба Клисурица. Тук и там по пътеките след нея се зададоха и други жени, размахали ръце в отчаяние и с нарастваща смелост.
— Скоро, скоро! Да спасим учителката. Сички, сички…
Проточиха се редици от жени, върволици от мрави, спуснаха се в долината и сетне цялото село видя как баба Клисурица ги водеше като царица пчела роило се улище по стръмната пътека накъм високата каменна площадка. Наизлезли бяха и турците — другари на бея, — и гледаха с глупешка почуда тая размирна, тревожна сюрия от жени. Не се досещаха за нищо те и гледаха като овни иззад селските плетища.
Излязла бе на двора си и Добра. Тя проследи бея по пътеката нагоре, видя и децата, които се връщаха от училище, видя и баба Клисурица, която поведе жените. А те, кажи го, почти всички минаха край нейния плет и нито една не обърна лице към нея, не й махна с ръка да тръгне и тя с всички. Тия жени бързаха да спасят учителката от бея, а тя, Добра, го изпрати горе. Тя гледаше мълчаливо шарената тълпа на жените, които бързаха нагоре. И като че ли виждаше пожар, които сама бе подпалила — така тревожно, така лудо биеше сърцето й. Всичко наоколо се обърна, завъртя се пред очите й в шеметна вихрушка. И вътре в нея, като в празна тъмна пещера, проеча вик, проеча нейният собствен глас:
