„Що ми е сторила учителката, та искам да я погубя! Бесна кучка съм аз, проклета! Ето сички, сички тичат при нея…“
Тя дръпна забрадката си, за да не се задуши, някаква незнайна сила я тласна надолу, подир другите жени.
— Отвори, даскалице!
Дона позна гласа на бея, макар да бе го чула само еднаж. В същото време, заедно с гласа на турчина, тя чуваше жалния вой на едно от кучетата, което беше ранено от турците. Всеки косъм по главата й оживя и се раздвижи. Вратата, напъвана отвън, леко пропукваше.
— Отвори!
Дона стана — и сама себе си вече не чувствуваше, като че ли друг някои вършеше това, което тя вършеше, — стана и отвори сандъка. На дъното, под дрехите, които бяха наслагани там, беше револверът, които бе й дал Велко. Тя го извади, лъскав и тежък, седефът по дръжката му грееше меко в ръката й, черната дупка на цевта се насочи към лицето й — строга, вледеняващо студена зеница. Дона седна отново на сандъка, с револвера в скута си. Сега тя усещаше ясно студената тежест на оръжието и беше по-спокоина, макар да не знаеше, макар да не мислеше към кого ще насочи револвера в най-страшния миг: към бея или към себе си. А най-страшният миг идеше бързо. Вратата трещеше под силните удари отвън, дори и дърветата, които я подпираха, се поклащаха. Дона се бе излъгала — вратата нямаше да изтрае още дълго. Разбоиниците сега не викаха да отвори, а блъскаха вратата с пушките си и ръмжаха, ревяха разярени.
Жените се струпаха в полукръг, но доста далеко от тримата турци. Като че ли смелостта им стигна едва дотук. На предната редица беше баба Клисурица и гледаше с изблещени старчески очи как насилниците разбиваха вратата. И тя първа пристъпи с половин стъпка.
— Ще разбият вратата! Ще разбият вратата!… — шушукаха, стенеха в уплахата си жените, притискаха се към баба Клисурица.
Тя отново пристъпи. И тъй, докато беше по-далечко, продума несмело:
— Ама какво правите там, аги? Ще уплашите жената! Учителката ни… ще я уплашите.
Обърнаха се и тримата турци, с пушките си в ръце, задъхани, потни.
— Какво, какво! — изкрещя беят. — Я се махнете, че да не ви подпаля кошулите с некои фишек!
Обърнаха се отново и тримата да блъскат вратата, но сега някак отпуснато, като че ли отеднаж умора пресече ръцете им. По песъчливите камънаци зад тях се чуваше скърцащият шум на предпазливите стъпки на жените, които се приближаваха по някакъв общ подтик. Озъби се гневно беят, тръсна глава и насочи пушката си към тях.
— Ама още ли сте тука мори! Ей сега майчищата ви ще разплача!
Жените се спряха, притиснати една до друга, обградили сега с жив плет тримата турци пред вратата. Баба Клисурица беше пак на предната редица и викна с дебелия си глас, като че ли гърлото й отеднаж се отпуши:
— Какво искаш да правиш ти, бей! Нема да ти дадем учителката!
— Нема да ти дадем учителката! Нема… — надигнаха се един през друг крясъци, живият плет около турците още повече се приближи и сгъсти.
Повече и нямаше накъде — турците бяха здраво притиснати, оставаше сега само да се сбият с жените или да стрелят в тях. Селим бей тупна с приклада на пушката си на земята и се подпря с две ръце на цевта й, по-зеленял от яд, аленият му фес се бе смачкал, лъскавият копринен пискюл се размахваше пред очите му.
— Какво искате? — продума той с отпаднал, хриплив глас. — Хайде вървете си, откъдето сте дошли, че сички ще ви изчукам! Как смейте вие да…
В същия миг стената, що бяха образували жените, сама се разтвори и в тясното място пред вратата се втурна Добра, задъхана — душата и ще излезе, с разрошени коси. Лицето й беше пребледняло от вълнение и умора, очите й пламтяха. Тя протегна две ръце към бея, малки и бели, кротко докосна гърдите му:
— Хайде, Селим бей, немаш работа тука. Аз те излъгах, учителката не е тука. Ето, сички тия жени ще ти кажат, нема я тука учителката, излъгах те аз, да ти се посмея.
— Нема я, нема я тука! — чуха се и други гласове. Добра лъжеше — това знаеха и турците, и жените, — тя лъжеше, за да може Селим бей да се оттегли с чест. Той се огледа, погледна и другарите си — нямаше друг изход. Какво — да избие ли всичките тия жени? Те бяха може би повече от петдесет-шестдесет и биха го разкъсали заедно с двамата му другари. Живата стена пак се разтвори. Жените чакаха мълчаливо. Беят изръмжа нещо на своя език и си тръгна. Другарите му го последваха.
Добра го проследи с очи, после се хвърли на вратата и заудря с малкото си юмруче:
— Излез, учителке, не бои се! Отидоха си турците. Тогава баба Клисурица протегна ръце, вкопча криви пръсти в пояса на Добра и я дръпна.
— Хайде и ти си върви с твоя бей! Хайде, никаквице!
Задърпаха я и други ръце и Добра отхвръкна далеко от вратата. Около нея веднага се сключи тесен кръг от ръце и нозе, които се присвиваха и размахваха, готови да ритат, да дращят, да късат…
— Хайде, никаквице! Курво! Ти си ги пратила поганците тука, а? Знаехме си ние! Курва, турска пачавра…
Добра се присвиваше все повече, сякаш да изчезне, колената й се подгъваха и ако в тоя миг само една от жените я удареше или само да я дръпне с два пръста — за няколко минути би била превърната на кървава дрипа. Но се чу над засилващите се викове и крясъци един глас, познат на всички жени:
— Не, не, не! Оставете я! Моля ви се, жени! Бабо Клисурице, всички вие, сестрици… Оставете я! Моля ви, ето…
До Добра, както я бяха притиснали жените, се изправи Дона. Жените се разколебаха, не знаеха какво да правят, а в това време учителката издърпа встрани Добра и застана между нея и разярените селянки.
— Що правиш, учителке — нададе вик отново баба Клисурица и пак протегна ръце като железни куки. — Дай я насам тая джадия! Ние ще я наредиме, нели й се каза да не пуща при себе си поганците…
— Не, бабо Клисурице! — прегради пътя й с разперени ръце Дона. — Оставете я да си върви, заради мене! Оставете я, бог ще я съди… Хайде, върви си. Бързо! — обърна се тя към Добра и я побутна накъм пътеката.
— У-у! — викна някоя от жените. — У-у-у! — развикаха се всички жени там с грозни гласове: — Ъ-у, курво…
Добра повлече нозе с наведена глава, а ръцете й висяха като пречупени. Смрачаваше се.
— Ще пиеш ли още едно кафе, бей? — попита Добра.
За втори път подканяше тя бея да пие още едно кафе след вечерята. Беят седеше край огнището, изпружил нозе, и мълчаливо пушеше. Те бяха сами в стаята. В съседната стая спеше детето на Добра, там беше и старата й свекърва. Тихо беше в цялата къща. Само нощният есенен вятър виеше настоичиво и досадно в кумина. Добра се погрижи да останат сами с бея след вечерята, а сега като че ли и двамата се отегчаваха. Всъщност всеки един от тях беше твърде много зает със себе си.
Селим бей беше нацупен като дете, на което са отнели любим сладкиш. Учителката и тоя път се изплъзна от ръцете му. И колко глупаво я изпусна — трябваше да отстъпи пред няколко жени! Той я желаеше не само защото беше млада и хубава, но още повече защото беше гражданка и беше жена на един комита, на Велко Скорнев, които осакати лявата му нога. Не беше свикнал беят да претърпява неуспехи, не беше свикнал да се отказва от прищевките си. Ама… Той пак ще се качи горе! Само тая драка тук все ще му пречи — и той хвърли враждебен поглед към приятелката си. Добра бе започнала да му дотяга. И това дете сега, а той не знаеше дали наистина е негово. Нямаше кеф тая вечер Селим бей.
Добра улови злия поглед на бея. Заседнала бе тя като дива круша в преситеното гърло на турчина. Нека. И тя му се бе наситила и преситила. Стига вече — край! Добра бе надянала маска на смирение и кротост, дори и гласът й приличаше на котешко мрънкане. А в същото време в нея ту бушуваше буря, ту мисълта и с едно страшно спокоиствие решаваше съдбата на бея и нейната собствена съдба. Да беше турчинът по-внимателен, той би забелязал в погледа й, колкото и да се прикриваше тя, би забелязал и опустошителната дива сила на бурята в душата й, и късите мрачни затишия на тая страшна буря. Когато Добра покани за втори път бея да му направи още едно кафе, тя бе решила вече да сложи смъртоносна отрова в кафето.
