— Виждам ви аз, приятелчета, кои сте и що сте и ще ви кажа, че отдавна веке не съм гризвал крехко даскалско месце. Яде ми се мене блажно, обичам аз, приятелчета, блажно.
Поручикът му махна с ръка да млъкне, той поклати голямата си глава, ръмжейки глухо, а лицето му все тъй се усмихваше.
Наскачали бяха и петимата върховисти, само един от тях продължаваше тихо да лежи в ъгъла и може би все още спеше. Двама бяха взели пушките си и стояха наежени до воиводата си. Той кимна строго към Ванков:
— Говорете.
Ванков подпря мършавите си ръце върху цевта на своята мартинка и попита спокоино, макар да напираше в гърдите му силен гняв срещу тия люде:
— По чия заповед и с чие разрешение сте навлезли въоръжени в нашия район?
— Не ви дължа никакъв отговор — отвърна бързо поручикът, но сетне отеднаж рече: — По заповед на Върховния революционен комитет. А вие какво?
Ванков продължи:
— Веднага ще ни предадете оръжието си всички и ще се върнете, откъдето сте дошли. В противен случай…
— В противен случай? — прекъсна го поручикът.
— В противен случай — продължи Ванков — ще ви избием.
— Хехехе! — ухили се цяло кьосавото лице на тоя в ъгъла. — В противен случай, а? Хехе…
Той се приближи с тромави стъпки, застана близу до Ванков и го заоглежда, сякаш го подушваше, с ръка върху широката дръжка на един от ножовете в пояса му.
— Чалма… — подвикна един от върховистите, застанал до стената насреща — ти се дръпни оттам.
Чалмата не го и погледна, а се обърна към воиводата си, лицето му все се усмихваше:
— Да ги изведа вънка тия приятелчета… един по един… тука, пред вратата.
Ванков каза:
— Махни се ти, човече, с тия свои ножове.
— Нема да уплашиш никого — каза след него и Ядрев.
Пристъпи към поручика и Наумов.
— Не разбирате ли… требва да се подчините, вие сте обсадени. Или искате да се пролива кръв!
Обади се пак Чалмата с тънкия си гласец:
— Вие сте кокошкари… попикани даскалчета. Кого ще плашите бре? Сичките ще ви изколим, да отървем Македония от вас. Предатели! Автономна Македония искате, а? Ще ми облажите вие ножа, виждам…
Поручикът пак му махна с ръка да млъкне и каза:
— Вие сте много дръзки. Дадена ми е заповед и аз ще я изпълня. Всички тук ще се подчините на волята на Върховния комитет, които…
Ванков го прекъсна:
— Тук се изпълнява само волята на македонския народ и на неговата Вътрешна организация. Вие идвате отвън и чужда воля искате да налагате.
— Не ме прекъсвайте! — викна нервно поручикът, но в същия миг вън се чуха бързи стъпки и в стаята се втурна друг един от върховистите — гологлав, разчорлен и без оръжие. Той викна още от вратата:
— Това е безобразие, господин поручик! Ние не сме тръгнали, за да…
Веднага след него в стаята влязоха с насочени пушки Гьоре Павлев и неколцина от четниците, струпаха се на вратата и други от четниците. Стаята се изпълни с люде. Гьоре Павлев рече през зъби:
— Хвърляйте сички оръжието! Горе ръцете! Какво чакаш ти? — викна той на поручика и притисна пушката си.
Които от върховистите държаха пушки, веднага ги пуснаха на пода и всички дигнаха ръце, също и Чалмата, но револверът и двата ножа стърчаха в пояса му. Дигна ръце сега и поручикът, бавно, с побледняло лице, а и неговият револвер стоеше в кобура му. Йоле Ядрев пристъпи бързо и издърпа от пояса на Чалмата ножовете и револвера му, а друг от четниците посегна към револвера на поручика. Тогава поручикът викна с разтреперан глас:
— Срамота! Аз съм български офицер!
Чу се от вратата гласът на Марко Чендов:
— Даваш ли честна дума, че нема да си послужиш с него срещу нас? Да не те унижаваме…
— Давам честна дума — отвърна поручикът.
— Пусни си ръцете.
— Качеството ви на български офицер — каза Ванков — ви налага по-други задължения, а не да нахлувате тук като бандити и да…
— Не обиждайте…
— … и да връзвате хората, да ги заплашвате, че ще ги колите, сигурно в името на велика България.
— Да, господин поручик — чу се отново гласът на влезлия преди малко върховист, — това е безобразие… тоя — посочи той Чалмата — е заклал селянина там в зимника, вързан го е заклал.
Широкото, почти голо лице на Чалмата и сега като че ли се усмихваше, само едва-едва побледня. Поручикът продума с глух глас:
— Аз не съм давал такава заповед. Казах да задържат селянина, понеже не искаше да ни пусне в селото.
— Той ме напцува, селянинът… — чу се гласецът на Чалмата, сега още повече изтънял.
— Те заедно с часовоя, господин поручик, часовоят пуснал Чалмата при задържания — каза пак същият върховист и току се обърна към Чалмата: — Кръвопиец! Главорез…
Стаята бе се изпълнила вече с утринен здрач, та мижавото пламъче на газеничето бе избледняло. Ванков каза:
— Чендов, да излезем вън всички.
Вън бе изгряло ведро лятно утро, но слънцето още не беше се показало. Широкият селски двор беше пълен с люде — дигнало се бе и цялото село. Обградени в кръг от четници с ножове на пушките, стояха там обезоръжени, посърнали върховистите от другите две къщи; щом узнали за убийството на селския ръководител, Чендов и Павлев ги изненадали с людете си и ги довели тук. Селяните се бяха струпали да гледат. Заговори пак Банков и скоро настана тишина наоколо. Той се обръщаше повече към поручика, но се обръщаше често и към другите върховисти — съдеше ги той сега пред насъбралия се народ:
— Ето какво вършите вие в Македония и сами съдехте за делата си, ако има съвест във вас и ако некои от вас са дошли с добри, с братски чувства към тоя народ. Не ви е канил тоя народ, а вие идвате да му налагате волята си и не питате каква е неговата воля. Налагате волята си с нож. Защо убихте Силяна Размов? Той беше избран организационен ръководител на селото и така вие посегате върху нашата народна организация, върху нашето народно дело.
— Господин… — обади се насреща поручикът и продължи: — Ние идваме тук да се борим за свободата на Македония и да дигнем на оръжие тоя робски народ. Повечето от нас са македонци, и аз също, даже и Чалмата. Македония е българска земя и аз съм български офицер, дошъл съм тук да изпълня своя дълг.
— Господин поручик — отвърна Банков, — които иска да помогне на поробения македонски народ, той влиза в редовете на неговата организация, подчинява се на нейния устав и закон. А вие убивате хората и, най-преданите й хора, и сте само оръдия на Фердинанда, които иска да прави велика България.
Поручикът мълчеше. Банков се обърна към събраните наоколо:
— Какво да ви кажа повече аз, братя — съдете вие сами що за хора са тия и кому служат: дошли са тук и са убили Силяна Размов, а вие всички знаете кои беше и какъв беше Силян. Те убиха най-верния човек…
— Аз не съм казвал да убият задържания — прекъсна го пак поручикът.
— Но вие доведохте тук убийците — отвърна веднага Банков и продължи: — Те убиха най-верния човек на народното дело в Мурени и са дошли да ви лъжат, че ще ви освободи Фердинанд, които е винаги готов да пожертвува Македония и македонския народ, да ги потопи в море от кръв заради своята царска корона.
— Дайте ни ги да се разправиме с них! — чу се силен глас и после се надигна шумна врява наоколо.
Банков дигна ръка и отново настъпи тишина. Той каза:
— Имаме заповед да вземем оръжието им и да ги пуснем да си вървят, откъдето са дошли. Така ще направим. Ще задържим само убийците на Силяна Размов, които требва да получат своето заслужено наказание: убиеца и часовоя, които е предал нашия Силян в ръцете му.
Двамата виновници стояха сами край групата на върховистите. Стоеше там все тъй приведен, с отпуснати дълги ръце Чалмата и лицето му сега беше съвсем побеляло при светлината на ясното лятно утро. До Чалмата стоеше часовоят — висок млад човек, с дълъг врат и глава много малка спрямо дългото му тяло. Той все облизваше устните си и гледаше пред себе си с опулени, празни очи. Сякаш едва сега разбра той какво каза Банков и току викна с пресипнал, плачлив глас:
