Малко по-нататък копаеше Банков. Той, види се, забеляза накъде насочваха бинокъла двамата войводи и спря да копае, после остави копачката, излезе от окопа. Бършейки с голяма кърпа лицето си, той се приближи към войводите.

— Ние и преди сме разисквали по тоя въпрос — каза Банков, смачка кърпата в ръцете си и я мушна в джеба на панталона. — Особено за тия две села долу. Там има зли турци, убийци, но не всички са зли. Говорили сме на днешния ден да им изпратим вест, че ние се дигаме да се борим срещу лошата турска управия и власт, но не против мирното турско население. Аз подигам сега тоя въпрос и настоявам да изпратим до тия две турски села писмо с такова съдържание.

Марко Чендов подигна рамена:

— Е, ако решите там с другите началници…

— Това е хубаво — каза Пенев и прибра бинокъла в кожената кутия, сетне попита: — Но кой ще занесе такова писмо в тия турски села? Опасно е да влезе сега там наш човек.

— Опасно е… — потвърди след него Банков замислен, но махна с ръка: — Требва. Това налага нашата борба, нейната същност.

Изпратиха един млад дебрищанец да повика всички от Началството. Събраха се тук Нешев, Глаушев, Расков, Кузман, Йоле Ядрев.

— Ти си спомняш, Кузмане — започна пак Банков, — и ти, Глаушев, ние говорихме на времето, като се обяви въстанието, да изпратим вест до турците в Бегово и Раздел… да си седят мирно и че ние се борим срещу неправдите и насилията на турската власт, а не срещу мирното турско население.

— Така беше — кимна Кузман. — То се знай, така е. Банков продължи:

— Но ето говорихме и с войводите… кой ли да отиде в Бегово или Раздел, опасно е, има там и лоши хора.

— И трябва човек, който знае турски — рече Пенев.

— Не, не — поклати глава Кузман, — те, турците там, сички знаят нашенски, а тия там, в Раздел, са и помаци, потурчени, затова и селото им е Раздел… Разделили се некогаж от нас. Ама ха де, кой ще отиде, не е лесно сега.

Малко преди това тук се бе спрял Велко Скорнев — дошъл бе за връзка с Началството и стоеше наблизу с пушка на ремък. Той свали пушката си и рече:

— Има един между моите люде… Тома Нерезов… Той е ходил в тия села и е отворен човек. Да му кажа, ако наредите.

— Тук требва човек, който би отишъл там доброволно — обади се Глаушев. — Рискът е голем да се отиде сега сред турците.

Настана мълчание. Велко премести пушката в другата си ръка.

— Ще кажа аз на Тома.

— Но ако иска, ако иска… — каза Банков и живо добави: — Все пак некой требва да отиде, требва.

Тома Нерезов дойде на главната позиция спретнат, пъргав, какъвто си беше, спря се засмян пред Банков.

— Ще ида в Бегово или Раздел, където кажете. Ама по-лесно ми е в Бегово, имам си там един приятел. Ходих скоро там, купих пушки, барут за нашата чета.

Банков се загледа за миг в лицето му — да, ето човекът, който ще изпълни добре тая мисия. Той улови ръката на четника над лакътя и я стисна.

— Ще напиша едно писмо, но гледай да попадне в здрави ръце там, да не се загуби без полза. Ти знаеш ли да четеш?

— Знам.

— Ще им го прочетеш, ако може и ако не ма кой друг да им го прочете. Ще чакаме и отговор разбира се, ако рекат да ни отговорят.

Тома Нерезов кимна със засмени очи. Банков написа с молив на един лист хартия с четливия си почерк следното писмо:

Събрали се бяха там пак всички от Началството и Банков накара Тома Нерезов да прочете гласно писмото един път и още един път. Това не беше лесно за четника, но той прочете писмото добре и втория път — още по-добре. Чуха го всички там, чу го и Никола Нешев със стиснати устни, но и той нищо не възрази. Беше доста късно след пладне и Тома Нерезов каза:

— Тъкмо е време да тръгна. Докато слеза долу и докато пообиколя да поразгледам, ще се стъмни. По тъмно ще влеза в Бегово.

Той остави оръжието си да му го пазят и само една кама скри в пояса си. И не тръгна по пътя — близу три часа път имаше до Бегово и Раздел, — а тръгна от Разполе право надолу през ридищата накъм двете турски села. Дълго се мяркаше той по козите пътеки нататък, но после се загуби.

Далеко още преди да се стъмни, се очертаха ясно въстаническите окопи и край градския път при Надолец и по Разполе; някъде те бяха и двойни, както бе наредил Иван Пенев. Стотици мъже бяха работили здраво през дългия летен ден. Там, на едно по-високо място между двете въстанически позиции, беше забито и знамето, а младият знаменосец се навърташе все около него, като че ли се боеше да не го отнесе полъхващият планински ветрец.

Излезе Кузман от дълбокия окоп и се приближи към Чендов и Пенев, а те двамата пак гледаха нещо надолу към полето и ту единият, ту другият слагаше бинокъла на очите си. Като видя Кузмана, Чендов каза:

— Събират се, изглежда, турците в Раздел иБелово, раздвижиха се, черней се народ там, при джамията в Бегово.

— Требва да четат писмото, което им занесе Тома — засмя се Кузман и добави: — Ами какво ще речете: да бехме донесли тука вече моите топове…

— Харно, Кузмане — отвърна Чендов. — Да ги донесем. Да видим що си измайсторил.

Поведе Кузман неколцина от по-младите въстаници и се отправиха към селото. Най-напред те доведоха една кола с два вола пред старата къща на Кузмана и после влязоха всички вътре да изнесат двата топа. През прозореца на съседната стая ги гледаше тетка Бисера, сестрата на Кузмана — взела бе тя детенцето на Ружа в ръцете си и гледаше над него влезлите мъже в двора със своите премрежени, студени очи. Мъжете изнесоха на ръце и двата топа в малкия двор; Кузман бе ги сложил по на две колела, помъчил се бе да ги направи като истински топове, та да са и подвижни. Излезе сега тетка Бисера от стаята — оставила бе детето вътре. Погледа, погледа и почна да мърмори изпод дългия си нос, но Се чуваше всяка дума:

— Нема да мирясаш ти, Кузмане, а стар човек си веке… Виж го ти какво е направил… играчки за деца. Топове с колела… Запали новата си къща, а сега топове направил… немаш ум, човече…

Показа се и Ружа на вратата. Не каза нищо младата жена, но колелото на единия топ нещо се позапъна и тя се спусна да помогне. Когато мъжете помъкнаха двата дървени топа към улицата, Ружа ги проследи с дълъг, замислен поглед.

— Остаре и умът му още не идва — мърмореше тетка й Бисера. — Царщината ще събаря човекът, а децата си без покрив остави, голи и боси. Ще гнием сега пак в тая дупка. Такъв си беше още от малък той, ветърничав…

— Стига, тетко Бисеро — рече Ружа тихо и продължи: — Ти не знайш какъв човек е татко. Не знайш…

— Не знам аз. Нели ми е брат! Ами мъжът ти? И той като него…

— Да, тетко, и той като него.

На улицата вън, докато товареха двата топа на колата, събрали се бяха всички дебрищки деца, дотичаха и жени от цялото село. И тръгна накъм въстаническите позиции шумно шествие.

— Ураа! — викаха звънко децата и припкаха, скачаха от всички страни на натоварената кола. — Ураа! — подхващаха вика им някои от по-младите жени и размахваха шарените кърпи, които бяха свалили от главите си. — Стрико Кузмане, ще гърмите ли? — питаха някои от децата.

— То се знай — отговаряше Кузман. — Ще гърмим.

— Ураа!

Двата топа се поклащаха в колата някак строго и застрашително, дигнали нагоре отворени гърла.

На моста изпращачите се спряха; някои от децата се провряха и искаха да продължат нататък, но жените и въстаниците ги връщаха:

— Не е там за деца! Връщайте се!

— Со здраве! — размахваха шарените си кърпи жените.