— Господин Ванков — подхвана той, — но скоро загуби власт над гласа си. — Вие тук се разпореждате като у дома си и требва само вас да слушаме. Така не може. Тук има трима представители на околийския комитет, ние двамата с Расков и околийският войвода Чендов, и требва да се спазва нужната дисциплина. Всеки да си знае местото. Да!

Ванков се загледа в него слисан, лицето му побледня и се чу как преглътна в настъпилата натегната тишина.

— Господин Нешев — започна той по същия начин, но неговият глас трепереше от огорчение и обида, — аз съвсем не искам да се разпореждам тук като у дома си. Исках само да бъда полезен. Щом мислите така, аз заявявам, че от тоя момент съм само един най-обикновен въстаник, наред с всички други. Редете и нареждайте вие. Но ще ви кажа и запомнете добре, господин Нешев, какво ще ви кажа: тоя народ въстана да свали едни тирани, но не въстана, за да издигне други тирани.

Той рязко се обърна, за да излезе от стаята, но пред него се изпречи Борис Глаушев и го спря с две ръце:

— Не, Ванков… стой, стой тук! — И като го задържаше с едната си ръка, той се обърна към Нешев, поклати силно глава, преди да продължи: — Не, не така! Ами Милош Ванков е секретар на тукашния комитет и тук е съвсем на местото си! И най-лошото е, ако в тия върховни минути ние се отдаваме на своите слабости и страсти. А ето кои са най-нужни сега — посочи той Чендов, Иван Пенев и Велко Скорнев, — ето: войводите! Тех ще слушаме сега, щом е дошло време да говори оръжието.

Шумът и врявата, които нахлуваха отвън през широко отворените прозорци, започнаха да стихват. Сред народа вън се бе понесла мълва, че людете от Началството се карат. Чендов премести пушката си от едната ръка в другата и само това рече:

— Е, хайде… Работа требва да се върши.

Сега всичко потръгна по-бързо и по-стройно, сякаш всяка работа сама се уреждаше. Завладяла бе сърцата на всички тия люде само добрата воля. Нешев стоеше все тъй намръщен, но вече не дигна глас за правда и предимства. Мълчеше някое време и Милош Банков с тъжно лице, но започнаха да го питат за едно и друго, та скоро забрави огорчението си. Не го оставяха на мира най-вече новите управители на селото — за всяко нещо идваха него да питат.

Премина и вън, сред насъбралия се народ, по площада, настъпилото за малко време смущение. Слънцето бе изгряло и трептеше ярък блясък по везаната руба на жените, по излъсканото оръжие на мъжете. На площадката пред училищната врата едвам-едвам се полюляваше знамето в ръцете на младия знаменосец, леко подухвано от утринния ветрец, пламтеше там алената коприна и проблясваха белите букви на юнашкия надпис. Към отсрещния край на площада отеднаж се надигнаха млади женски гласове — една голяма група моми и невести подеха стройна песен, а в същото време писнаха от две места гайди. Събраха се скоро двамата гайдари сред площада и се завъртя там хоро. Тук се бе стекло цялото село, а не бяха малко четниците и въоръжените мъже, които бяха дошли от другите железнишки села. Широкият площад беше пълен с люде от единия до другия си край, люлееше се, шумеше пъстра тълпа в блясъка на ранното лятно слънце.

Излязоха вън на площадката и по трите стъпала на каменната стълба пред училищната врата всички от Началството и четиримата нови управители на Дебрища. Знаменосецът дигна знамето с две ръце. Шумната врява по площада взе да стихва, млъкнаха една след друга и гайдите, бързо се струпа пред училището гъста навалица. Излезе напред на площадката секретарят на околийската чета Наумов с пребледняло лице, та се виждаше бледността и през рядката му брада. Той дигна ръка, но мълча един дълъг миг сред настъпилата тишина, после размаха някак сърдито ръката си и викна:

— Да живее свободна Македония!

Той, Наумов, който години наред бе проповядвал за бунт и свобода сред тия люде, сега не намери повече думи, за да ги приветствува с изгрялата свобода. Ала и не бяха нужни сега повече думи.

— Ураа! Да живей! — дигна се общ бик по целия площад. „хе—хее!“ — проточи се по околните височини глух, далечен ек.

Наумов разгъна лист хартия и прочете с разтреперан глас възванието на Главния щаб към народа. Той вече завършваше, но гласът му се издигаше още по-високо:

— … Последвайте, братя, вашите началници в този ден и се съберете под знамето на свободата. Упорствувайте, братя, в борбата! Само в упорство и дълготрайна борба е спасението ни… Да живее народът, да живее свободата!…

— Ураа! Да живей! — пак викна струпалият се народ, а знаменосецът размаха нашироко аленото знаме.

Когато стихна общият вик и остана само радостната възбудена врява на площада, слязоха долу, сред людете, тримата войводи и бързо подбраха всички бойци в три дружини, поведоха ги вън от селото с развято знаме. Чендов и Пенев заеха пътя за града и цялата местност Разполе, а Велко Скорнев хвана с по-малки групи по-важни места около селото — пътеки и опасни долища. Излязоха по Надолец и Разполе и всички други мъже, които нямаха оръжие или бяха по-стари или невръстни, надонесоха мотики, дикли95 и всякакви копачки, оставиха и въоръжените оръжието си, та всички започнаха да копаят окопи, да издигат стени от камъни. Сега тук се разпореждаше Иван Пенев — нали беше офицер — и каза къде да се копае и къде да се трупат камъни и дървета.

В същото време на селския площад димяха редица огньове, наслагани бяха там казани и котли, клокочеше в тях блажна гозба за цялото село и най-напред за бойците, които бяха излезли да бранят Дебрища и целия Железник. Заклани бяха две юници, няколко овни и много тазгодишни агнета, горяха и всички фурни на селото, та цялото село миришеше на пушък и пресен хляб. Всички бяха склонни тоя ден за гощавки и веселби, ала войводите бяха извели мъжете вън и само децата на шумни ята прелитаха по селските улици, по площада или отиваха да гледат как копаеха окопи бащите и братята им.

По Разполе и край градския път се насъбраха над шестстотин души мъже. Сложени бяха на няколко ме ста по неколцина въоръжени въстаници на стража, а всички други въртяха лопати или копачки или пренасяха камъни и дървета. Тук бяха и Нешев, и Расков, и Глаушев, и Банков, копаеше също и Наумов, та и всички селски войводи. Оръжието бе оставено на купчини по цялото протежение на окопите. И тоя ден започна слънчев и горещ, та се лееше обилна пот по сухата и камениста червеникава пръст. Окопите бързо се очертаваха.

— А, даскале! — подвикна весело един млад момък на Бориса Глаушев, който с всички сили блъскаше в твърдата почва един тежък дикел с два зъба. — Е, така… така, оттука. Както си почнал ти, ще ти се вдървят ръцете.

— А бре, даскалче… — засмя се друг един байо по-нататък и шумно плю в шепите си: — Ти остави ние да се разправяме со земята. Дикелът не е като писалката. Ние по му знайме лесното на копането.

Борис се изправи цял зачервен и плувнал в пот, задъхан:

— Ами… колкото мога. Да помогна. Вие не ми се смейте.

— А, как ще се смейме! Не ти се смейме и ни е драго, че и ти като нас. Ами не се мъчи, не е то работа за тебе. Ех, щом пък искаш — твоя воля.

Борис огледа окопа, надзърна и оттатък, накъм градския път. Навсякъде людете копаеха усърдно, червенееше се ярко изкопаната пръст, тих говор се носеше над целия окоп и тук или там ще избухне смях или ще се надигне весел, насърчителен вик:

— Ееех, мале, майчице!

Иван Пенев бе препасал широка кавалерийска сабя, носеше и бинокъл в една кожена кутия през рамо и често го изваждаше да гледа с него наоколо по планината, а още по-често към полето надолу от Разполе. Подаваше го и на Чендов, гледаха и двамата какво става по пътищата и селата, пръснати по широкото поле. През утринната омара над полето се виждаха на няколко места, сякаш увиснали във въздуха, стълбове дим: горяха турските чифликчийски кули в Раздел, беше Гьоре Павлев с четата си.

Пътищата из полето, доколкото можеше да се види, бяха пусти, не се виждаха люде и по нивите. Прелетяла бе и над полето вестта за въстанието, а и много очи бяха видели оттам предната нощ сиянието на пламъците, които погълнаха турската казарма в Дебрища. Ниско долу, в подножията на хълмищата, които се спущаха от Разполе, виждаха ясно с бинокъла двете турски села. Мяркаха се люде по дворовете и селските улици, но и тук по пътищата наоколо не се виждаше жив човек.