Конят се завъртя уплашен, с широко разтворена уста и изблещени очи, завъртя се на другата страна, изправи се на задните си нозе, а беят дърпаше юздата, блъскаше корема му и животното, като не знаеше накъде да тръгне, започна да се връща назад. Там, на един-два разтега, край невисок бряг се синееха дълга редица шипки, къпини, трънки и бурени на бодливи валма, конят навлезе в тях със задните си нозе, но веднага се втурна пак напред, извъртял встрани задницата си. Откъм брега неочаквано се чу изплашен глас и се показа иззад трънаците млад дрипав циганин, над очите му беше натиснат ален кирлив фес без пискюл и под него се показваха дълги прави коси.
— Ще ме сгазиш, беим… Аман, беим! — проплака той на турски, но съвсем по цигански беше разчленена всяка дума и цялото му смугло космато лице се смееше. — Полегнал бях да подремна малко…
Селим бей се обърна и беше готов върху него да излее всичкия си яд, но нямаше с какво да го удари, не можеше да скочи и с ата си отгоре му. И докато го гледаше в гнева си, през ума му изеднаж мина бърза мисъл, че тоя не изглеждаше като истински циганин, ала в следващия миг атът му, усетил ослабналата, ръка, го понесе с бясна бързина по междата нагоре. Циганинът го проследи с поглед, угодливата усмивка бързо изчезна от лицето му и той тихо промърмори в рошавите си мустаки, но не на турски или цигански, а на серски говор:
— По-големите риби изяждат по-малките, бей… Тебе — Рашид бей, ти пък… Ама де да видим…
Той се огледа бързо и пак изчезна зад бодливите храсти.
На отсамния край на Койнево имаше едно гумно, отрупани бяха там няколко стогове със снопи, високи купи слама, четири коня непрестанно препускаха около стожера. Близу половината от селските люде работеха на това гумно, безспирно, мълчаливо, невесело, дори и по-малки деца бяха доведени да помагат. Рядко ще се чуе човешки глас, едва-едва ще промълви някой по две-три думи, ще се чуе детски вик, но навсякъде по гумното час по час се чуваше гласът на Ибраим ага, кехаята — дребен кьосав турчин със зеленикави, котешки очи, с дълга жилава пръчка в ръцете си:
— Какво, какво, Миладине! Обърни насам колата бре, насам! Хайди не се май! — Или по-нататък: — Дигай вилата по-високо бре, кьопек55! Схванати ли са ръцете ти! — И още по-нататък, между купите слама: — Ти, Неданице, какво се зад купите се крийш?
Млада селянка, приседнала на колене до една от купите, държи на гърдите си детенце и го кърми. Турчинът е втренчил в нея алчни очи, а, тя цяла се свива, кРие се под широката си бяла кърпа и тихо мълви:
— Не мога да го оставя, ага… гладно е…
Ритмично съска, шуми сламата под краката на четирите коня, хрупти там, върху твърдата, набита земя изроненото зърно, плющи дългият камшик високо в прашния въздух, след конете тича десетинагодишно момче босо през сламата, с къса нечиста ризка, цяла в кръпки и разтворена до издутото му коремче:
— А-а! Дий… яго, яго! …
По краищата на гумното няколко жени прибират, подхвърлят, подреждат измачканата разбъркана слама току под копитата на конете с дълги дървени вили. Когато дългото въже се навива около стожера, момченцето премества дървената кука, която е на края на въжето, и я закачва на оглавника на коня откъм другия край и отново подкарва обърналите се коне, дигнало високо камшика. То изглежда още по-мъничко между главите и нозете на четирите коня, затънало до колене в сламата, и някак много силно и звънко прозвучава детският му глас:
— Отвърши, яго, яго! А… а!
Рошавите му коси пламтят на августовското слънце, то все по-често се спира край стожера, замаяно от умора и от слънчевия пек, отпуща камшика в сламата, конете намаляват ход. Но тогава пак се чува гласът на Ибраим ага:
— Ти спиш ли бре там! Като ти дойда с пръчката! Гони конете бре, гони бре!
Край една кирпичена стена наблизу неколцина от селските люде, мъже и жени, правят нова купа от току-що изтеглена слама от гумното — суха, лъскава, полъхва на препечен пшеничен хляб. Размахват се непрестанно ръце и дълги дървени вили, сламата тихо шуми, по зачервените лица на людете лепнат сламчици и прах, стича се на едри капки обилна пот и шари причудливи маски на умора и покорство. Отгоре на недовършената купа е застанал бащата на момченцето, което кара конете на гумното, и поема с вилата си сламата, що му подхвърлят, подрежда я горе пласт върху пласт. При вика на кехаята той поглежда отгоре детето си тревожен, но очите му се бялват сякаш безучастни.
Селим бей се спря с коня си най-напред тук. Атът му клатеше глава нагоре-надолу и ширеше ноздри срещу топлия дъх на разбитите снопи. Приближи се Ибраим ага, изви очи наоколо, като че ли искаше да покаже с поглед на господаря си цялото гумно и всичко там. Виждаха се около петдесет-шестдесет мъже, жени, деца, които работеха като мрави, ходеха насам-натамм в шарените си, ала отдавна похабени, раздърпани руби, размахваха работливи ръце, превиваха плещи под тежки товари, горяха в слънчевия пек, задъхваха се в тежкия прашен въздух. Редица коли, претоварени със снопи, теглени от дребни жилави волове, извиваха край гумното, виждаха се там и други стогове снопи, купи слама, цели купища, неотвеяно зърно — изтеглено беше от гумното и чакаше да подухне вечерникът; виждаха се по-нагоре и купища вече отвеяно зърно, млади мъже пълнеха врещи с него и ги товареха в току-що изпразнени коли, воловете наново протягаха шии и подкарваха тежките товари към хамбарите на Селим бея.
— Днес и утре свършвам, беим — рече Ибраим ага самодоволно, сякаш тия купища зърно и претоварените коли бяха негово лично дело. Той сочи с пръчката:
— Туй са последните снопи, дето сега ги докарват. Утре…
— Всичко ще приберете — прекъсна го нетърпеливо Селим бей. — Всичко, до зърно.
— Ами за людете, беим… трябва да отделим и за тях.
— После, после. От хамбарите ще им наточим.
После.
— То по-добре тук, на хармана… Но може и после.
— А колко са откраднали, не знаеш…
— Крадат, беим, знам. От моето око не ще избегне, но крадат, крадат, беим, знам. Пие мйллет!
Приближи се дядо Марко Митрев — най-старият тук, баща, дядо и прадядо на половината люде, които работеха на това гумно, приближи се на кривите си нозе, с бяла разрошена брада и бели вежди, но и той разгърден, потен, цял зацапан с прах и сламчици. Работеше и той със синовете си, дъщерите и внуците си. Спря се старецът пред двамата турци покорен, с ръка на гърдите, и колкото се боеше от бея, толкова се боеше и от слугата му — кехаята, — но каза:
— Селим бей, да ти са много години, днеска требва Да отделим и нашия хлеб, колкото ни се пада. Ето свършваме с гумното, а има и пшеница, и ръж: кажи да ни отдели нашето Ибраим ага. Гладни сме, Селим бей, не се трай без хлеб, а работа много.
Селим бей искаше да се покаже спокоен, грижлив господар, който всичко е премислил за людете си. Той каза отгоре, от ата си, на развален преспански говор!
— Нема да ви оставя гладни и той година бре. Първо ще приберем сичко в хамбарите, да видя що имам аз. Вие не плащате ашар56 бре! Аз плащам.
— Селим бей, да ти са много години — притисна и двете ръце дядо Марко на гърдите си. — Сека година, откакто помня, и баща ти, и дедото ти тъй… Тука, на гумното, се отделя нашето. Да си го приберем и ние, да не идваме в кулата да просим за сека фурна хлеб. И хайванинът, що е хайванин, нема да ти работи гладен. А и ние, само за единия залък…
— Ь-ее! Стига бре! Стига! — размаха сърдито ръка беят. — Казвам ти, не чуйш ли? После. Хайде, гит!
Дядо Марко не си отиваше. Всяка година по вършитба изполичарите на бея получаваха уж половината от родитбата, а всъщност — колкото да не умрат гладни. Когато годината биваше по-плодородна, селяните получаваха повече и можеха да дочакат до нова родитба, но се случваха години, когато те започваха да гладуват още от зимата. Тогава кехаите на бея им даваха вреща по вреща, шепа по шепа от бейските хамбари и ги биеха с тояги и камшици, за да ги усмиряват в молбите и плачовете им. Така беше и в Койнево, и в Сърпец, и по всички турски чифлици из полетата на Македония. Земята беше на агите и бейовете, бяха я завладели и присвоили, техен беше и добитъкът, техни бяха и колите, и ралата, дори и дървените вили и лопати, техни бяха и селските колиби, с ниски сламени покриви. Не си отиваше дядо Марко — бореше се той за хляба на синовете и внуците си. Ако Селим бей прибере всичкото зърно в хамбарите си, както ставаше понякога, особено когато годината биваше по-гладна — те ще трябва през цялата година да плачат и да се молят за всяка вреща, за всяка шепа зърно. Дядо Марко цял се преви пред наперения ат на бея:
