— Дай ни сега нашето, Селим бей, пък и на тебе да ти е мирна главата. Работихме, пък и господ даде тая година. Отдели ни тука нашето, да си го приберем.
Като че ли търпението на бея нямаше край и той изрече, цял надут от великодушие към тоя презрян роб:
— Има и царевка хе, из полето. От нея ще ви дам повеке.
— Колко е царевката, Селим бей… Педесет дюлюма57.
Тогава Селим бей цял се изпъна на стремената си, разшири лакти и проточи глас:
— Ами не знам ли аз, че вие крадете нощем от нивите и оттука, от хармана бре, крийте го и пак плачете за хлеб, а!
— Не, Селим бей, да ти са много години — местеше ръце върху гърдите си дядо Марко, клатеше побелялата си глава. — Не крадем, Селим бей, от твоята милост живейме, да ти са много години…
Селяните крадяха от храните, които произвеждаха — не биха могли да преживяват от господарската милост. Не беше само залъкът хляб, дори и когато им стигаше, за да не умрат гладни, но те трябваше и да се обуят, да се облекат, макар в дрипи, а дотам никога не стигаше господарската милост. Селяните крадяха, за да се доизхранват, продаваха и в града от краденото, за да си купуват опинци, памучна прежда или по стотина драма газ. Селяните крадяха от хляба, който се раждаше от собствената им пот.
— Не крадем, Селим бей — повтаряше дядо Марко със спокойна съвест.
— Ах, мръсен гяур! — кресна изеднаж беят на турски, обели стиснати зъби, наведе се, дръпна пръчката от ръцете на кехаята и започна да шиба с нея стареца по главата, по лицето, по ръцете. — Не крадете, а! И още искате, още още, още…
Пръчката се счупи. Тогава бегът срита коня си да сгази с него стария селянин. Нахвърли се върху стареца и кехаята с юмруци, с ритници. А в същото време работата по хармана не спираше. Шумеше зрялата слама, четирите коня припкаха, размахваха се дървени лопати и вили, рядко ще се реши да погледне някой набързо Към стария човек, който се връщаше с разкървавено лице.
Селим бей препусна към другото гумно, което беше на мегдана под бейската кула. Избърза да го посрещне Али ага — вторият от кехаите му, шишкав, вече дост възрастен турчин, с голяма, шарена кърпа в ръцете той все току бършеше с нея лицето, врата си, сложил бе и друга кърпа под феса си, за да му пази сянка не можеше да понася горещината на летния ден.
— Всичко ще приберете в хамбарите — викна му беят и спря задъхания си ат. — Всичко, до зърно! — повтори той и отново срита коня, отправи го към високата порта на кулата.
— Добре, беим — повлече след коня нозе кехаята, но веднага се спря и пак започна да бърше лицето си.
Тук бяха струпани повече снопи и работеха повече люде, но Селим бей едва се спря за няколко мига, колкото да даде своята заповед. Портата на кулата беше отворена и той влезе с коня си в предния двор. Посрещна го гръмкият радостен лай на няколко ловджийски кучета. Беят преметна нога и скочи от коня, подаде юздата в ръцете на притеклия се ратай, пак местен селянин. Тук, в предния двор на бейската кула, бяха хамбарите, сглобени от дебели дъбови талпи, с широки керемидени покриви, имаше и други няколко малки постройки и навеси, един обор за бейските коне и една плевня, виждаше се и друга една ниска постройка — това беше някогашната готварница на чифлика, с дълбок зимник. Преди тук се готвеше храна за целия чифлик, за цялото Койнево, през дните на усилена работа. Кемал бей, бащата на Селим бея, беше щедър човек и хранеше добре работниците си. По-старите селски люде си спомняха с робска благодарност за господарската щедрост на бащата, който се грижеше по-добре и за земята, и за людете си, та и земята раждаше тогава по-изобилно. Старият господар бе знаял по-добре хесапа58 си. Но той бе остарял и беше болнав, та бе оставил всичко в ръцете на сина си Селим бея. Сега голямата готварница беше изоставена и куминът и пушеше само когато идваха гости на Селим бея или когато събираше той ловджийски тайфи.
През една по-малка порта се влизаше във втория двор, дето се издигаше и самата бейска кула, заградена от всички страни с високи стени. Кулата беше двукатна каменна сграда, на долния й кат се виждаха само тесни мазгали59 в дебелите стени и една тясна врата, също от дебели дъбови талпи, обкована с железа. Редици прозорци имаше от четирите страни на горния кат, който беше измазан с вар, та се белееше отдалеко. Това беше една малка крепост и се издигаше на височинка, от която започваха ридищата, все по-високи и по-стръмни накъм Железник — един планински лабиринт, в чиито дипли се гушеха над четиридесет села. От високите прозорци на бейската кула се виждаше цялото Койнево — струпани там, в подножието й, двайсетина колиби, — виждаше се и цялото Преспанско поле, завоите на пътя, който свързваше град Преспа с Битоля, виждаха се и планините наоколо, които заграждаха полето почти от всички страни.
Селим бей почука припряно на вътрешната порта с едно малко чукче, окачено там, и една ратайкиня селянка веднага му отвори — усетила бе тя отдалеко приближаването на господаря. Той мина през вътрешния двор и бутна тясната, но тежка врата на кулата. На долния кат на кулата също имаше хамбари и килери, които се осветяваха през тесните мазгали. Беят се изкачи по една стълба от дялани камъни на горния кат и влезе в своята стая — най-просторната от четирите стаи в кулата, с широки миндери край стените й. Той свали тежкия силяхлък, разкърши дългото си тяло и се просна на миндера с дълбока въздишка към всемогъщия и всемилостивия аллах!… — Айхах, аллах!…
Той не бе забравил борча си към Рашид бея, но досега мисълта за тоя борч като че ли бе прехвръквала някак покрай него. Селим бей отиваше всяка зима в Битоля, както мнозина преспански бейове и агалари, събираха се там богати турци и арнаути от целия вилает за кеф — да пият скришом ракия и хашиш, да погледат изкусни ченгии с голи кореми, да поиграят на комар. Такъв кеф не можеше да се кара в Преспа, дето старите нрави, особено за ракията и комара, бяха още на почит, макар и привидно, а в Преспа няма да дойде никога стамбулска, одринска или измирска ченгия. Голям град беше Битоля, със свободен живот. Тая зима Селим бей отиде там със сто и двайсет лири. Загуби ги на комар за една нощ. Взе от братовчеда си други двеста лири и ги загуби пак на комар на другата нощ. Всичко стана като насън — така бързо изчезнаха от ръцете му над триста алтъна и Рашид бей така лесно се бе съгласил да му даде тия двеста лири! После, като го видяха да ходи и да моли за една, за две или за пет лири, за да продължи да играе и да си върне загубените пари, преспанските му другари едва ли не насила го накараха да се върне в Преспа. Можеше да проиграе целия си имот за няколко нощи — и сега още пробягваха по тялото му ония опасни тръпки от жажда за комар, която замъгляваше тогава ума му. Напиха го другарите му с ракия, качиха го на едно ландо60 и го изпратиха назад в Преспа.
Той бе казал тогава на Рашид бея, че ще му върне борча си по вършитба следващото лято. Много бързо бе изтекло и това време. Е-е — ще плати Селим бей! Той няма да даде ни зърно на изполичарите си, стига им на тях това, което ще откраднат или вече са откраднали. Ще вземе той пари и от гората в Рожден. Старият му баща имаше голяма гора навътре в Железник, край село Рожден, ще вземе Селим бей алтъни от нея и тая година; рожденци сечаха дърва и правеха въглища от тяхната гора. Ще плати той борча си… Стига им на изполичарите краденото. Ще плати Селим борча си, а ще отиде и тая зима в Битоля и пак с пълна кесия алтъни. Той се протегна с облекчено сърце върху широкия миндер и стана. Ще запуши той голямата уста на Рашид бея, който бе дошъл чак на междата му и го повика при себе си, та и към земята му посегна. Малко ли му е неговата земя? Рашид бей имаше още три чифлика, по Битолско нататък и чак в Леринско. Но ще запуши Селим бей устата му: миналата година изкара от двата хармана над шестстотин кила зърно, даде също и на изполичарите, а и тая година беше добра. Ще вземе той пари и от Рожден. Бързо се успокои сърцето му. Той запали цигара, поприглади с пръсти тънките си мустаки, приближи се към един от шестте прозорци на стаята. Оттук се виждаше и селото Сърпец, белееше се там и кулата на Рашид бея. Присви очи Селим бей и отправи нататък поглед, пълен с високомерие. От прозорците му се виждаха и двете гумна. Работеха селските люде там безспирно, припкаха конете, повлекли опашки из сламата. Белееха се големи купища овършано жито, зърно и ситна плява и чакаха за отвяване. Изпуши тук Селим бей още няколко цигари, донесе му ратайкинята и кафе, а като се позахлади, препаса той наново силяхлъка си и слезе долу. Мина в предния двор и викна да му доведат коня. Изтича през двора ратаят, влезе в конюшнята и не след дълго изведе коня пак оседлан. Беят се метна ловко върху седлото и силното животно изтопурка през двора, през широката порта, която стоеше отворена. Слънцето клонеше вече на запад, над синята стена на Железник, тих полъх се бе понесъл над полето. Селим бей се отправи към първото гумно, срещу кулата. Нататък, към прашния селски мегдан, се дигна вихрушка, завъртя опашка от сухи листа и сламки и се понесе по-далеко. На гумното бяха почнали вече да отвяват.
