Брашнаров цял се извърна към него и слушаше, без да мигне. После той се скара, като че ли Баболев беше виновен за настаналото безредие:
— Ами сички са пощурели… тия, нашите! Комити. Бунт ще дигат. Нехранимайковци! Най-веке тия, даскалите… Царство искат да превзимат. На них царство! Само бунат народа, бъркат ни на работата. Да вземат да обесят двама-трима, ще видиш как ще мирясат сички.
— То май и бесилки ще има. Страшни работи разправят. С горещи железа, спици под ноктите… Майчиното си млеко ще повърнеш. Турците са решили да не се шегуват с тия работи. Тежко му, когото пипнат.
— Ти жалиш ли ги! — сопна се пак Брашнаров и току изкриви към него своите големи черни очи: — Да не си и тис них!
Баболев попримига и отговори примирително:
— Аз не съм с них, но се пак те са наши люде, християни. А турците…
— Наши — прекъсна го Брашнаров. — Какви наши! Каква полза ще имам аз от них? Гемии и кервани ли Ще ми докарат? Съсипията ни готвят те и нищо друго. Бесилки за них — това знам аз!
Той изеднаж стана, та гостът му го загледа учуден:
— Не се тревожи толкова, бачо Таки… ЗдравеТо ти…
Те излязоха заедно от дюкяна, но се разделиха още на първия кръстопът. Брашнаров мина през чаршията, висок, подгърбен, облечен преди време още с дълго зимно палто, подплатено с кожи. Людете подаваха глави от дюкяните си да го погледнат, някой промърмори подире му:
— Като от гроба да е излезъл… Вампирин.
Той зави по улицата за конака на каймакамина забързан, та дългите му нозе се поклащаха и се присвиваха на всяка стъпка. Каймакаминът стана прав да посрещне чорбаджията, който бе пострадал толкова много от комитите, пък и го виждаше за пръв път, след като бе чувал на няколко пъти, че е умрял. Седна Брашнаров на широкия миндер и не дочака да го заприказва пръв големецът, а сам подзе разговора на доста хубав турски език, с голяма загриженост и с нескрита скръб:
— Какво чувам, каймакам ефенди? Аз нали за пръв път излизам от къщи… Ще се остави ли падишахът, да ни е жив хиляда години, ще се остави ли да му напакостят душманите на дьовлета?
— Бъди рахат, чорбаджи — отговори спокойно младият каймакам и дори изглеждаше малко учуден от голямата тревога на Брашнаров. — Падишахът ни няма да се остави в ръцете на душманите.
— Чувам, каймакам ефенди, горе, по Скопския санджак…
Каймакаминът дигна ръка и Брашнаров почтително замлъкна.
— Бъди рахат, нали ти казвам. Всички комити по Скопския санджак са заловени. И по други места ще бъдат изловени. Като се заловят единдвама, има един мурафет, те ще кажат и за другите. Мъчно ще устои жив човек на огън и желязо… — Каймакаминът многозначително намигна, а постоянният израз на гнусливост и студенина по лицето му не се промени. После той изеднаж се посъживи и попита със сладък глас, сякаш осенен от неочаквана и хубава мисъл: — Ами ние тук, чорбаджи, ще изловим ли и ние нашите комити? Тия, които те удариха? Да миряса и нашата касаба43, чорбаджи.
— Ами да ги изловим, каймакам ефенди! — приподигна се Брашнаров развълнуван повече от турчина, дори сълзи заклокочиха в гърлото му; зарадва се той много, че ще бъдат уловени преспанските комити, а беше и трогнат, че каймакаминът му се доверяваше, смяташе го за близък на хюкюмата. И той повтори същото, което каза малко преди това на Баболев, но сега с още по-голямо въодушевение: — Да увиснат двама-трима на бесилката, всички ще мирясат!
— Да увиснат — приподигна тесните си рамена каймакаминът. — Но как, чорбаджи? Не можеш да хванеш някого от сокака и да го качиш на бесилката! — Той се приведе към Брашнаров и продължи с тих, тайнствен глас: — Трябва да знаеш кого да хванеш… — Той втренчи големите си черни очи в него и рече бързо: — Ха кажи, чорбаджи! Кого да хванем? Не бой се, от мене няма да излезе и… падишахът ще ти бъде благодарен.
Брашнаров притвори очи, като да го прониза внезапна болка; лицето му посивя още повече, той свали феса, обърса с длан студената влага по челото си и пак сложи феса. Мислеше за Лазара Глаушев, за Сърчаро, за даскалите и на гърлото му се спря вик: „Ето комитите в Преспа! Заловете ги, те сичко знаят!“ Но Таки Брашнаров не се реши да проговори, да извика. Той преглътна с мъка, въздъхна и едва след това продума с пречупен глас:
— Аз не знам, каймакам ефенди, не знам кого да заловите… Но — съживи се той отново — ако науча нещо, веднага ще ти пратя хабер, а може и сам да дойда.
Каймакаминът начупи вежди тъжно, отпусна ръце: ето, виждаш ли… Не искаш да помогнеш. Съживи се още повече Брашнаров, дори плесна въодушевено коляното си:
— За два-три дни, каймакам ефенди, аз може да ти донеса добри хабери. Имай вяра в мене, каймакам ефенди!
Той мислеше сега пак за Кътърката; мислеше да го постави между себе си и комитите, между себе си и каймакамина. Да не лови огъня със собствената си ръка.
Каймакаминът го изпрати до вратата.
Вечерта, когато Кътърката донесе в къщи торбата с тефтерите и ключовете от дюкяна, Таки Брашнаров го извика пак в стаята си. Циганката и тоя път бе наклала ламаринената печка догоре пълна с дърва и в стаята едва можеше да се диша от топлина. Брашнаров бе се разхвърлил и час по час бършеше лицето и врата си с една голяма кърпа. Кътърката застана пак до вратата и пак с ръце отзад, с упорито приведена глава, с поглед изпод вежди и някак предизвикателно разкрачен. Но и Брашнаров сега чувствуваше друга сила в себе си. Той пристъпи към слугата си и се надвеси над него, сякаш да го притисне там, да го смаже на стената като насекомо. Преди да продума, той поклати заплашително глава и викна с продрам глас:
— Свърши се с комитите! Чуваш ли? Ловят ги един по един, до един ще ги изтребят. Още ли ги криеш ти нашите? Казвай мой ме удари бре, казвай!
Кътърката нито се помръдна — види се, не се уплаши от господаря си. Брашнаров не сваляше очи от него, станали още по-големи и зли. Но внезапно той се отдръпна заднишком и седна на леглото си, избърса наново лицето и врата с кърпата. И заговори с примирителен тон, без да гледа слугата си:
— Нагоре по Скопско са ги изловили до един. И по други места също. Турците нема да простят никому. Решили са — край! — Той млъкна за един миг и после сякаш отеднаж се реши и гласът му стана по-твърд: — Ако не ми кажеш кои беха, ще те предам на каймакамина. Там сичко ще признайш. Те знаят там разни мурафети, — майчиното си млеко ще кажеш… Е — дигна той поглед към него. — Ще вземеш ли десет лири, да не слагам грех на душата, или…
— Дай парите — прекъсна го неочаквано Кътърката. Той и сам бе узрял през последните дни да извърши предателство: ще предаде Райко Кутрев заради Марето, ще предаде Алексо Пачев и Ицо Наумов; някога, когато бяха още деца, те бяха го мъчили и преследвали и Кътърката ги мразеше. Той повтори настойчиво: — Дай парите!
Брашнаров се изправи.
— Излез вън.
— Защо? — попита слугата обидено.
— Излез за малко. Аз ще те повикам.
Кътърката се обърна, без да бърза, и излезе. Брашнаров затвори вратата след него. Кътърката се спря там, пред вратата, и в мислите си псуваше грозно тримата мъже, които бе решил да предаде, псуваше и господаря си, който го изпъди да чака вън. Кипеше в сърцето му всичката ненавист, която изпитваше към тия люде, чувствуваше той и сега надмощието си пред тях, те бяха в ръцете му и той се разпореждаше със съдбата им. Но и някакъв слабичък глас тихо нашепваше в ума му: „Никой нема да узнай… Ако не ги кажеш, чорбаджията тебе ще предаде на каймакамина… Нека по-добре те да изгорят…“ Той се ослуша — искаше някак да избяга от мислите си, но и наистина иззад вратата се дочуваше тих звън, сладък, примамлив звън на пари. Кътърката се наведе и спотаил дъх, надзърна през ключалката. Той съгледа господаря си, който бе отворил едно долапче в стената до леглото си и ровеше нещо там. Кътърката се учуди: той бе мислил, че това е някаква украса на стената, пък то било долап! Там крие той, проклетникът, парите си. Брашнаров затвори долапчето, заключи го и сложи ключа в джеба на панталоните си. Погледна разтворената си шепа, обърна лице към вратата и се чу гласът му:
