— Влизай.

Кътърката влезе и пак застана на същото място, но сега с наведени очи. Приближи се към него Брашнаров, разклати едва ли не пред лицето му затворената си шепа, чу се пак тихият, примамлив звън.

— Е?

Кътърката наведе глава в последно, тъмно някакво колебание, помръдна с едната си нога и започна Дрезгаво:

— Влезоха ти… даскалът Райко Кутрев, Ицо Наумов и Алексо Пачев… Не знам кой те удари…

— Сички! — викна Брашнаров гневно. — Сички пукаха по мене, аз ги видех. А други, имаше ли други вън, или… Кои са другите комити в Преспа? А, кажи де!

Кътърката извърна глава:

— Други не знам.

— Лазар Глаушев не е ли бре? Сърчарот Йоан? Ами Другите от даскалите?

— Не знам други.

Брашнаров разтвори шепата си пред очите му, светнаха там златни пари, после пак я затвори и каза:

— Парите ти са тука. Но ти утре ще идеш при каймакамина и ще му кажеш за тия тримата. Парите ти са готови, ето — и той наново звънна с лирите в шепата си. Кътърката се обърна към него, опря в лицето му упорития си поглед:

— Там аз нема да отида. Ти ще отидеш там. Иначе ще отида и сичко ще кажа на даскала, на Кутрев. Може да ми земат главата, ама и твоята ще отиде тоя път.

Той посегна към вратата, за да си излезе, но Брашнаров го подръпна за ръкава:

— Вземи бре… мискинино…

Извърна се наново към него Кътърката, взе бързо, сърдито парите, помълча един миг и рече ядно: — Ти да не си… по-харен от мене!

Като не успя да прати Кътърката при каймакамина, Таки Брашнаров отиде сам. Отиде и най-напред започна да се оправдава:

— Аз, каймакам ефенди, не мога да крия тези, които искат да ме погубят, с оръжие влязоха в къщата ми. Узнах ги и няма да ги крия. Първият е даскалът Райко Кутрев, а другите двама са Ицо Наумов и Алексо Пачев. Алексо е калфа при ковача Никола Стрезов, а Ицо е при Глигора Кършев, ахчията44. Ето, каймакам ефенди, казах ти всичко, сега, останалото — твоя работа. Голяма молба имам само — никой да не знае, че тия хаирсъзи ще ме погубят.

— Бъди рахат, чорбаджи. Ами… само тия ли, чорбаджи? За други някои не си ли чул? — подпита турчинът.

Брашнаров наведе смирено очи — ето, не искам да приема грях на душата си, но… И той каза с тъжен глас:

— За други… чувал съм да се говори едно-друго, каймакам ефенди, но нищо не мога да твърдя.

— Ами, чорбаджи — опита се да го улесни каймакаминът, — ти кажи за кого си чул, пък ако няма кабахат, аз пак ще го пусна. Ха де, ха де…

Брашнаров кимна сговорчиво и рече:

— За доброто на дьовлета, каймакам ефенди… Аз ще ти кажа какво съм чул, пък ти по-добре знаеш. За Лазар Глаушев се говори, за Йоан Сърчар, за всичките даскали, а и някои от селяните не седят мирно. За тия люде съм чувал, но, казах, с очите си не съм виждал… — Ахааха… — клатеше глава каймакаминът. — Лазар Глаушев… Може да знае някой нещо повече и за него…

Каймакаминът нареди още същия ден да бъдат задържани Лазар Глаушев, Йоан Сърчар, Райко Кутрев, Ицо Наумов и Алексо Пачев. Той изпрати за всекиго от тях по двама заптии. Когато влязоха заптиите в дюкяна на Лазара, там беше и Райко Кутрев. Те не познаваха учителя и подкараха само Лазара. В същото време други двама заптии потърсиха и учителя у дома му, сетне отидоха да го търсят и в училището, както им беше заповядано. Като излезе от дюкяна на Лазара и като се пазеше да не срещне пак заптии, Кутрев тръгна из чаршията, за да предупреди по-дейните народни работници да бъдат по-предпазливи, а узна той и за другите арести. Отби се и в дърводелницата на Стефо Церски.

— Научи ли, Стефо?

— Научих.

— Що мислиш?

— Ами и в Преспа ще стане, както по другите места. Ще искат да ни стъпят на врата. Нели виждаш кои са задържани… Чакам и аз да ми дойдат.

— Чакаш, а?

— Ами що… Ще ни подържат и ще ни пуснат. Стига Да нема предателство между нас. Иначе, какво… къде Ще се деваме?

Кутрев рече замислен:

— Горят с железа, Стефо. Спици под ноктите и… Може некой от нашите да не издържи.

Дърводелецът обърса едната си ръка о мешинената си престилка и каза, гледайки учителя право в очите:

— Аз ще издържа. И ако сме сички по-твърди, нищо нема да се случи. Какво друго ни остава, даскале?

Кутрев кимна мълчаливо, но после каза:

— Аз… ще се позакрия ден-два. Да видя какво ще стане. Даскал човек съм аз, нямам постояннно место като вас в чаршията. Ще ги залъжа некак, когато ме пипнат.

През следващите два дни не задържаха никого. Само двамата заптии, които бяха изпратени за Райко, ходеха всеки ден ту в бащината му къща, ту в училището, но не можеха да го заловят. Аце Кутрев се опита и да ги излъже:

— Той, ага, даскал човек е, нас много и не ни пита къде ходи. Понекога и на село отива, имам там аз роднини, по лов отива той там. Щом си дойде, веднага ще му кажа да се обади в хюкюмата…

Дойдоха заптии да го търсят и нощем, но тия дни учителят не спеше в къщи. Иначе той не се криеше, ходеше из града, да го виждат людете, избягваше само срещи със заптии и всякакви други турци. Наи-сетне и той махна с ръка — да става каквото ще, и на третия или четвъртия ден сутринта отиде на работа в училището.

Едващо бе започнал вторият час. Райко Кутрев предаваше нов урок по география в един от вторите класове. Внезапно в тишината, която владееше в класа, пък и в цялото училище, чуха се няколко изстрела. После още няколко. Чуваха се ясно, макар да не бяха много близу. Кутрев прекъсна урока и каза на учениците:

— Пазете тишина.

Той излезе от класната стая. Учениците останаха до един по местата си. Те също бяха чули изстрелите. Мнозина от тях бяха дочули, че учителят им Кутрев е в революционния комитет, знаеха всички, че през последните дни ставаха арести, сега някъде вън се чуваха изстрели — нека погледне учителят какво става — и те всички седяха по местата си, тихо си приказваха.

Райко Кутрев излезе в училищния двор. Тук изстрелите се чуваха по-ясно — те продължаваха, но по-рядко един след друг. Вън беше тих, навъсен декемврийски ден. Училищният двор беше пуст, час по час в тишината се чуваше през затворените прозорци по класните стаи прегракналият глас на някого от учителите или гласчето на някой ученик. И пак се чуха още два изстрела. Някой се мярна край училищната ограда, веднага след това в двора се втурна млад мъж. Кутрев го позна и избърза срещу него — беше един от комитетските десетници.

— Рекох да ти съобщя, учителю — започна той задъхан. — Церски… Нападнаха го неколцина турци, искат да го убият. Сражава се, залостил се в дюкяна си.

— Заптии ли са?

— Не, не са заптии…

Кутрев опипа несъзнателно кръста си — там беше револверът му. И се спусна през двора към широко разтворената училищна порта:

— Скоро съберете се неколцина с револвери! Да ги прогоним. Ето, още стрелят…

Днес беше последният пазарен ден преди Божик. Из чаршийските улици беше шумно — дошли бяха на пазар селяни от всички околни села. Тъкмо пред дърводелницата на Стефо Церски един навъсен, възстар турчин спря също тъй доста възрастен селянин от полските села, който носеше в ръцете си почерняло, мазно гърне, пълно с масло. Турчинът посегна и опита с пръст маслото, млясна, облиза се. Като че ли предусети нещо, Церски прекъсна работата си на тезгяха, следейки изпод вежди какво ще направи по-нататък турчинът.

— Колко искаш за маслото бре, свиньо? — посочи агата с брадата си гърнето в ръцете на селянина.

— Осем гроша оката, ага.

Турчинът извади няколко гроша от дълбокия джеб на потурите си, мушна ги в ръката на селянина и посегна с две ръце към гърнето. Селянинът погледна парите и стисна още по-здраво гърнето под мишницата си.

— Тука са само три гроша, ага… — проплака той. — Маслото е две оки… Не ми го вземай, ага…

Турчинът дръпна гърнето от ръцете му и викна:

— Махай се оттука, гяур, керата! Стигат три гроша. Ха!

— Аман, ага! — молеше се уплашеният селянин. — Събирал съм го ронка45 по ронка… Една кравичка имам…